В. Е. Шуаб
Заклинание за светлина (59)

VIII

Холанд седеше в койката, облегнал гръб върху стената на каютата.

Отвъд дъсчената преграда морето плискаше в обшивката на кораба и от люшкането на пода на антари му призляваше при всяко помръдване. Желязната гривна на китката на Холанд не помагаше — оковите бяха омагьосани да приглушават магия и имаха ефект на влажен парцал, метнат върху огън — не стигаше да угаси пламъка, само димеше като облак и замъгляваше сетивата.

Равновесието му разваляше втората гривна, която вече не се намираше на ръката му, а беше закопчана върху кука на стената на каютата.

Нещо по-лошо, дори не беше сам.

Алукард Емъри се бе облегнал на касата на вратата с книга в едната ръка и чаша с вино в другата (от мисълта и за двете на Холанд му се повдигаше още повече) и от време на време вдигаше сините си очи, сякаш да се увери, че антари още е тук и е здраво закрепен за стената.

Холанд имаше главоболие. Устата му беше пресъхнала. Искаше чист въздух. Не застоялият в каютата, а пресният над палубата, свистящият над главите им.

— Ако ме освободиш — обади се той, — ще помагам да ускоряваме кораба.

Алукард облиза палеца си и прелисти страницата.

— Ако те освободя, ще ни избиеш до един.

— Не пречи да го направя и оттук — спокойно поясни Холанд.

— Подобни изказвания не помагат на каузата ти.

В стената над главата на антари имаше вграден малък люк и той се примоли:

— Поне отвори. Така и двамата ще подишаме.

Алукард го изгледа продължително и сурово, накрая пъхна книгата под мишница. Гаврътна остатъка от виното, остави празната чаша на пода и се приближи. Пресегна се над затворника да отвори люка.

Отвън плисна порив на студен вятър и Холанд си напълни дробовете, миг преди поредната вълна да удари в обшивката, а пръските да нахлуят през отвора и да се излеят в каютата.

Антари се стегна за леден душ, но той така и не последва.

След едно завъртане на китката и промърморени слова, водата се издигна, завъртя се около пръстите на Алукард веднъж и после се втвърди в тънко, но зловещо острие. Магьосникът обви с пръсти дръжката му и поднесе ледения ръб на ножа към гърлото на пленника.

Антари преглътна и изпробва остротата на оръжието, без да сваля очи от Алукард.

— Доста глупава идея е — обяви замислено, — да ми пуснеш кръв.

Размърда китка и напипа пъхнатата под прангата треска, с връхче, забито в дланта му. Не беше нужен силен натиск. Една капка, една дума — и оковите ще се стопят. Но това нямаше да го освободи.

Усмивката на Алукард се изостри и ножът се разтвори обратно в панделка вода, която затанцува във въздуха около двама им.

— Запомни едно, антари — магьосникът завъртя пръсти и водата заедно с тях. — Ако този кораб потъне, и ти потъваш с него! — после се изправи и изстреля морските пръски обратно през отворения люк. — Други желания? — попита с тон на съвестен гостоприемен домакин.

— Не — отвърна Холанд хладно. — Вече стори толкова много за мен!

Алукард се усмихна ледено и отвори отново книгата, явно доволен от заемания пост.

 

 

За трети път Смъртта дойде за Холанд, докато бе коленичил.

Стоеше приклекнал до реката, кръвта се стичаше от пръстите му на тежки червени капки, а около него се издигаше Сребърният лес. Два пъти годишно идваше тук — на място нагоре по течението, където Сийлт се разливаше сред гора от израсли на голата земя дървета с отсенки на потъмнял от времето метал — нито дърво, нито камък, нито стомана. Носеха се слухове, че Сребърният лес е бил създаден от магьосническа ръка, говореше се също и че на това място магията е дала последен отпор, преди да се скрие от повърхността на света.

Ако стоиш неподвижен и затвориш очи, тук можеше да надушиш ехото на лятото. Спомен за естествената магия, втъкана в дървесината.

Холанд сведе глава. Не се молеше — не знаеше към кого да отправи молитвите си или какво да каже — само гледаше как ледената каша по Сийлт се вихри под протегнатата му ръка в очакване да улови всяка капка, щом падне. Цопване в алено, облак в розово и после светлата повърхност на реката се връща към обикновеното си белезникаво сиво…

— Какво разхищение на кръв — заяви спокойно нечий глас зад гърба на антари.

Холанд не се стресна. Още от края на гората беше чул да се задават стъпките на новодошлия и хрущенето на ботушите му по изсъхнала трева. На брега до магьосника лежеше къс, остър нож и той отклони пръсти към него, само за да установи, че го няма. Изправи се и се обърна: непознатият държеше оръжието му с две ръце. Беше с половин глава по-нисък от Холанд и с две десетилетия по-стар, облечен в избеляло сиво, минавало почти за черно, с тъмнокестенява коса и тъмни, нашарени с кехлибарени искрици очи.

— Хубаво ножче — нашественикът изпробва върха му. — Човек трябва да ги държи наточени!

От дланта на Холанд капеше кръв и очите на мъжа се стрелнаха към ярката й червенина, преди да се усмихне широко.

— Сот. Не съм дошъл да търся неприятности.

Отпусна се на един вкаменен пън и заби ножа в твърдата земя до краката си, после сплете пръсти и се наведе напред, положил лакти върху коленете си. Едната му ръка бе покрита с татуирани обвързващи заклинания, на всеки пръст — по стихия.

— Хубава гледка.

Холанд продължаваше да мълчи.

— И аз идвам понякога тук да помисля — продължи мъжът и извади ръчно свита цигара иззад ухото си. Погледна към незапаленото крайче и го протегна към Холанд.

— Ще помогнеш ли на приятел?

— Не сме приятели — възрази антари.

В очите на новодошлия затанцува светлина.

— Още не.

Холанд не помръдна, тогава мъжът въздъхна и щракна с пръсти. Сътвори мъничко, с размер на монета пламъче, и то затанцува над палеца му. Не беше дребна работа да демонстрира така естествена магия, независимо от заклинанията, издълбани в кожата му. Дръпна си силно.

— Приятелите ме наричат Вор.

Името се уталожи като камък в гърдите на Холанд.

— Ворталис.

Непознатият грейна.

— Помниш, значи — отбеляза. Не „чувал си за мен“, нито „знаеш ме“, а „помниш“.

Холанд наистина го помнеше. Рос Ворталис. Беше легенда в Косик, легенда от улиците и в сенките — мъжът, който използваше думите си почти толкова често, колкото и оръжията, и изглежда винаги получаваше каквото иска. Беше известен в града като Ловеца — наречаха го така заради способността да проследява когото и каквото си пожелае, и защото никога не си тръгваше без плячката. Той преследваше Холанд от години.

— Носи ти се славата — отбеляза антари.

— О — издиша дим Ворталис, — и двамата си имаме слава. Колко мъже и жени ходят по улиците на Лондон без оръжие в ръце? Колко приключват битки, без дори да вдигнат пръст? Колко отказват да се присъединят към бандите или гвардията…

— Не съм бияч.

Ворталис наклони глава. Усмивката му изчезна.

— А какво си тогава? Каква полза от теб? Цялата магия — събрана в това черно оченце, и за какво я използваш? Празниш си вените в замръзнала река? Мечтаеш за по-хубав свят? Несъмнено има и по-добри приложения.

— Силата никога не ми е носила друго, освен болка.

— Значи я използваш погрешно — с тези думи мъжът се изправи и угаси края на самоделната си цигара в близкото дърво.

Холанд се намръщи.

— Това е свеще…

Не получи възможност да довърши възражението си, понеже в същия момент Ворталис се раздвижи — толкова бързо, че несъмнено прибягна до заклинание, надраскано някъде под дрехите му — но от друга страна, сигилите само подсилваха мощта. Не я създаваха от нищото.

Юмрукът му се намираше на няколко пръста разстояние от лицето на Холанд, когато волята на антари се смеси с плът и кост, и принуди Ворталис да спре. Ала не беше достатъчно. Юмрукът на противника трепереше във въздуха, воюваше с хватката и после я проби, като тухла през стъкло, и се удари в челюстта на Холанд. Болката беше внезапна, силна, и Ворталис с усмивка изтанцува назад извън обхвата на антари. Или се опита. Реката се надигна иззад него и се плисна напред. Ала не успя да го удари в гърба, защото междувременно той се премести отново, отстъпи встрани и избегна удар, който нямаше как да е видял, преди Холанд най-сетне да изгуби търпение и да прати две копия лед да се носят към мъжа от две противоположни посоки.

Ловеца се промуши под първото, но второто го улучи в корема, ала се завъртя по оста си и в резултат се строши с широката си страна върху ребрата му, вместо да го прободе.

Ворталис рухна по гръб със стенание.

Холанд остана прав и зачака да види дали противникът му ще се надигне. Така и стана — дори се смееше тихичко, докато се надигаше на колене.

— Предупредиха ме, че си добър — съобщи Ворталис и си разтри ребрата. — Имам чувството, че дори си по-добър, отколкото всички смятат!

Холанд долепи пръсти до засъхващата си кръв. Противникът му вдигна парче лед, но го държеше не толкова като оръжие, колкото като артефакт.

— Излиза, че можеше да ме убиеш.

И антари наистина бе способен на това. С лекота. Ако не беше завъртял копието, то щеше да мине право през плът и мускул, да се счупи в кост, но пред очите му продължаваха да се въртят строшаването на вкаменения Алокс и падането на безжизнената Талия, пронизана от нейния нож.

Ворталис се изправи, но се държеше за хълбока.

— Защо не го направи?

— Не се опитваше да ме убиеш.

— Хората, които ти изпратих, се опитваха. Но ти не уби и тях.

Холанд не отклони поглед.

— Имаш нещо против убиването, така ли? — уточни събеседникът му.

— Отнемал съм живот — отвърна антари.

— Не това те питах.

Холанд мълчеше. Стисна юмруци, съсредоточен върху болезнената резка на дланта си. Накрая заяви:

— Прекалено лесно е.

— Убиването ли? Ами разбира се — съгласи се Ворталис. — Да го понесеш с вдигната глава, това е трудната част. Ала понякога си струва. Понякога е необходимо.

— За мен не беше необходимо да убивам хората ти.

Ловеца вдигна вежда.

— Можеха пак да те нападнат.

— Не го направиха. Но ти не спря да пращаш нови.

— А ти продължи да ги оставяш живи… — Ворталис се протегна и простена тихичко заради насинените си ребра. — Бих казал, че си търсиш смъртта, но не ми се струваш особено склонен да умреш… — отиде до края на горичката, обърна гръб на Холанд и се загледа в ширналата се белота на града. Запали друга цигара и пъхна края й между зъбите си. — Знаеш ли какво си мисля?

— Не ме интересува…

— Мисля, че си романтик. Един от онези глупаци, които чакат да дойде обещаният крал; чакат магията да се завърне, светът да се събуди. Да, ама нещата не стават от само себе си, Холанд. Ако искаш промяна, трябва да си я направиш! — Ворталис махна пренебрежително към реката. — Можеш да си изпразниш вените във водата, но това няма да промени нищо… — и протегна ръка. — Ако наистина искаш да спасиш този град, помогни ми да използвам по-добре кръвта ти.

Холанд се втренчи в покритата му със заклинания длан.

— И как смяташ да я използваш?

Ловеца се усмихна:

— Можеш например да ми помогнеш да убия един крал.