В. Е. Шуаб
Заклинание за светлина (90)

VIII

Легендите не се случват изведнъж.

Не изскачат завършени в цялост на бял свят. Образуват се полека, мачкани в дланите на времето, докато ръбовете им не се изгладят, а повтарянето на историята не придаде достатъчна тежест както на думите, така и на спомените, за да продължат да се движат сами.

Ала всички легенди започват все някъде, и тази нощ, докато Рай Мареш обикаляше улиците на Лондон, бе положено началото на една нова.

Беше историята за принца, който бди над съня на града си. Който крачи пеша, понеже се бои да не прегази с коня си някоя от жертвите на Осарон, и тъче пътя си между телата на своите поданици.

По-късно едни разправяха, че крачел в тишина, само лекото звънтене на бронята му отеквало като далечни камбани през притихналите улици.

Други разправяха, че говорел, че дори в далечния мрак спящите го чували да шепне безкрай:

— Не сте сами!

Трети разправяха, че не се е случвало нищо подобно.

И е вярно, всъщност, няма свидетели да потвърдят.

Ала Рай наистина обходи поданиците си, понеже беше техният принц и не можеше да спи, а и защото знаеше какво е да те плени заклинание, да те отвлече в мрака, да те обвърже към нещо и при това да се чувстваш съвършено сам.

Лъскав скреж обгръщаше поданиците му и ги превръщаше по-скоро в статуи, отколкото в мъже, жени и деца. Принцът бе виждал как мъх покрива постепенно паднали дървета, парчета от света се връщат в лоното си и докато крачеше през редиците на поразените от проклятието на Осарон, се чудеше какво ли ще се случи, ако Лондон остане под покрова на това заклинание месец, цял сезон, година.

Дали светът ще пропълзи над спящите?

Дали ще ги завземе, сантиметър по сантиметър?

Заваля силен сняг (странно, колкото и да бяха близо до пролетта, но не и най-странното, валяло в Лондон) и Рай започна да смъква леда от неподвижните бузи, да къса брезентите на призрачните скелети на нощния пазар и да вади одеяла от къщите, сега обитавани само от спомените за дъха. И, търпеливо, принцът завиваше всеки, когото откриеше, макар хората явно да не усещаха студа под покоя на савана от заклинания и сън.

Принцът обаче го усещаше — гризеше пръстите му. Процеждаше се през бронята и му причиняваше болка, но Рай не се върна, не наруши клетвата си, и продължи делото си чак докато първите утринни лъчи не разчупиха черупката на мрака и утрото не изтъни скрежа. Едва тогава принцът се прибра в двореца, рухна в леглото и заспа.