В. Е. Шуаб
Заклинание за светлина (68)

IX

Холанд коленичи над тялото на Лайла.

Тя беше бледа като смъртник, но я завари жива и заклинанието подейства навреме. Кел стоеше от другата й страна, угрижен и с пребледняло под алените къдри лице, проверяваше раните й, сякаш се съмняваше в уменията на белия антари.

Ако бе стигнал до тук пръв, щеше да успее да я излекува лично.

Холанд не бе счел за разумно да чака.

А сега имаха по-сериозни проблеми.

Той бе мярнал едва забележими сенки да се прехвърлят над стената в края на уличката. Изправи се на крака.

— Не ме напускай! — мърмореше в окървавеното ухо на Лайла Кел, сякаш това щеше да има някакво значение. — Не ме…

— Колко ножа имаш? — прекъсна го Холанд.

Кел дори не отклони поглед от Лайла, но посегна към канията на ръката си.

— Един.

Холанд подбели очи.

— Гениално — каза и долепи длани. Разрезът, който бе направил на дланта си, пусна нова кървава сълза.

— Ас нараби — промърмори той.

Ускори се.

При тази кръвна заповед магията му се сви като пружина и той се задвижи със скорост, каквато рядко демонстрираше и определено не бе счел за разумно да показва на Кел. И при най-добри обстоятелства този магически фокус беше труден — и ставаше още по-тежък, когато го причиняваш на себе си, но си струваше, понеже светът около него се забави.

Холанд се превърна в сянка, в бледо петно в сиво палто, което като нож прорязва мрака. По времето, когато първият приклекнал на покрива нападател бе извадил ножа си, антари вече се намираше зад гърба му. Мъжът ококорен гледаше към мястото, заемано от мишената му, а незабелязаният му противник вдигна ръце и с елегантно движение му счупи врата.

Холанд остави отпуснатото тяло да падне долу на уличката и бързо се спусна след него, като опря гръб в гърба на Кел, който най-сетне бе уловил мириса на опасността — а от небето върху им се стовариха още трима настръхнали от оръжия врагове.

И боят започна от нищото.

Не продължи дълго.

Скоро на земята бяха проснати още три тела, а зимният вятър около двамата антари свистеше от изтощение и триумф. Кръв се стичаше от устната на Кел и кокалчетата на Холанд бяха натъртени, а и двамата бяха изгубили шапките си, но нямаха никакви рани.

Странно беше да се бие редом с Кел, вместо срещу него — резонансът на стиловете им, толкова различни и същевременно някак в синхрон — бе изумителен.

— Напреднал си — отбеляза Холанд.

— Наложи ми се — отвърна Кел и избърса кръвта от ножа си, преди да го прибере. Белият антари имаше желание да продължи с похвалите, събратът му от Червения Лондон вече бе пристъпил отново към Лайла, а Алукард най-сетне се появи в началото на уличката с меч в едната ръка и ледена шушулка в другата, очевидно готов да се присъедини към битката.

— Закъсня — намръщи се Холанд.

— Цялото удоволствие ли изтървах? — попита магьосникът, но после видя Лайла в обятията на Кел, отпуснатото й тяло — покрито с кръв, и усмивката му угасна. — Не!

— Ще оживее — отсече белият антари.

— Какво е станало? Светии, Бард! Чуваш ли ме? — извика Алукард и Кел поде отново безполезния си напев, все едно беше заклинание или молитва.

Не ме напускай.

Той затвори очи и спомените се надигнаха като жлъчка в гърлото му.

Не ме напускай!