В. Е. Шуаб
Заклинание за светлина (40)

VII

Слънцето бе залязло, а Алукард Емъри се мъчеше да се напие.

Засега не му се получаваше, но той беше твърдо решен да се погрижи за това. Даже си измисли специална игра:

При всяка мисъл за Аниса — за босите й крачета, за трескавата кожа, за вкопчените й в шията му ръце — гаврътваше по една глътка.

При всеки спомен за Берас — за презрението в гласа му, за пълната с омраза усмивка, за вкопчените в гърлото му ръце — пак гаврътваше по една глътка.

Всеки път, когато кошмарите му се надигаха като жлъчка или писъците отекваха в главата му, или го връхлитаха видения за празния поглед на сестра му, за горящото й сърце — пак си пийваше.

Всеки път, когато се сещаше за пръстите на Рай, вплетени в неговите, и за гласа на принца, който го увещаваше дръж се, дръж се, дръж се за мен — отпиваше по една голяма, ама наистина голяма глътка.

В отсрещния ъгъл Лайла явно играеше подобна игра — потайната му крадла пресушаваше третата си чаша. Бе нужно много, за да разтърси Делайла Бард, в това поне беше сигурен, но явно се бе намерило какво да разклати нейната самоувереност. Алукард не беше в състояние да прочете тайните по лицето й, но и така се досещаше, че има такива. Какво ли беше видяла отвъд стените на двореца? С какви демони се беше сблъскала? Непознати ли бяха, или приятели?

Всеки път, когато й задаваше въпрос, а Делайла Бард не му отговаряше, той отпиваше глътка, докато болката и мъката най-сетне започнаха да се сливат в нещо по-устойчиво.

Стаята се люлееше около него и Алукард Емъри — последният жив наследник на рода си — се отпусна удобно в креслото. Лекичко шареше с пръсти по инкрустираните в дървото фини златни орнаменти.

Колко странно беше да се намира тук, в покоите на Рай. Достатъчно странно беше и когато Рай лежеше на леглото, но тогава подробностите, спалнята, всичко освен принцът, се бе изместило от фокус. Сега Алукард се загледа в бляскавите завеси, елегантния под, широкото легло — оправено отново. Всички следи от борбата бяха заличени.

Кехлибареният поглед на Рай все се плъзгаше към него като махало на тежко въже.

Пиратският капитан отпи поредната глътка.

А после още една и още една, в подготовка за болката от копнежа и загубата, и прилива на спомените, самият той — самотна лодчица, която се люлее нещастно напреко на вълните.

 

 

Дръж се за мен.

Така повтаряше Рай, докато Алукард изгаряше отвътре навън. Когато принцът лежеше до него в корабната каюта и отчаяно се надяваше, че с ръце ще успее да задържи капитана тук, цял и здрав. Да го спре да не изчезне отново, този път завинаги.

Алукард беше жив и горе-долу си стъпваше на краката, ала сега Рай не бе в състояние нито да се застави да погледне любовника си, нито понасяше да отклони взор, затова в крайна сметка правеше и двете поред, но и едното, и другото не задълго.

Толкова време мина, откакто имаше възможност да съзерцава лицето му! Три лета. Три зими. Три години, а сърцето на принца още се цепеше по разрезите, оставени от Алукард.

Тримата се намираха в оранжерията — Рай, Алукард и Лайла.

Капитанът седеше прегърбен в кресло с висока облегалка, сребърните му белези и сапфирът изпъкваха и примигваха на пламъците. В отпуснатите си пръсти държеше чаша, пухкавата бяла котка Еса се бе сгушила под стола му, а очите на капитана бяха отворени, но невиждащи.

Застанала до барчето, Лайла си наливаше поредното питие. (Това четвъртото ли й беше? Рай смяташе, че не му влиза в работата да я съди). Тя пълнеше чашата твърде щедро и разля последните капки от лятното вино върху орнаментирания под. Имаше време, когато щеше да се притесни за петното, но онзи живот отмина безвъзвратно. Пропадна в цепнатините като накит и сега се търкаляше далеч извън обхвата му, смътно припомнян, и лесно забравян.

— По-внимателно, Бард!

Това бяха първите думи на Алукард от час време. Всъщност Рай не го дебнеше да заговори, нищо подобно.

Капитанът беше блед, крадлата му — също пребледняла като саван, а самият принц обикаляше неспокойно из помещението. Бронята му бе захвърлена като строшена черупка върху кресло в ъгъла.

До края на първия ден бяха открили двайсет и четири Сребърни. Повечето се намираха в Розовата зала, под грижите на жреците. Ала имаше и още. Рай беше сигурен, че има още. Трябваше да има! Искаше да продължи, да претърсва града и нощем, но Максим му забрани. Нещо повече, оцелелите кралски гвардейци го държаха под неотклонно наблюдение.

Принцът се дразнеше от заточението си тук, докато в капана на града стояха заклещени още жертви. Не по-малко го тревожеше и гледката как през Лондон се разстила гниене. Също и подобната на лед чернота на мястото на плочниците по улиците и тухлите по стените — всъщност тази плака не представляваше ципа, а промяна. Камъни, пръст и вода — всичко се заменяше от вещество, което изобщо не беше стихия; лъскаво тъмно нищо, присъствие и отсъствие едновременно.

Спомена на Тийрън и му посочи самотно петно в края на двора, точно отвъд защитата, където нищото се разстилаше като скреж. Старецът пребледня по-силно от смъртник.

— Магията и природата съществуват в равновесие — и той прокара пръсти във въздуха над локвата от чернота. — Ето това се случва, когато равновесието се наруши. Когато магията надвие на природата.

Светът се разлага, обясни той. Само дето вместо да омеква като паднали листа в гората, се втвърдява и вкаменява в нещо като скала, но изобщо не е материално.

— Няма ли да спреш най-сетне? — стресна го внезапно Лайла, която го наблюдаваше как крачи. — Направо ми се завива свят.

— Подозирам — обади се глас откъм вратата, — че е виновно виното.

Рай се обърна, облекчен да види брат си.

— Кел! — възкликна в опит да призове на помощ хумора си и наклони чаша към четиримата гвардейци, застанали на вратата. — Така ли се чувстваш през цялото време?

— Горе-долу — обобщи Кел, взе питието от ръката на Лайла и отпи голяма глътка. Учудващо, крадлата му позволи.

— Колко влудяващо! — простена Рай. После се обърна към гвардейците. — Не бихте ли могли поне да седнете? Или се опитвате да приличате на рицарските брони в музея?

Не му отговориха.

Кел върна чашата на Лайла и се намръщи, понеже забеляза Алукард. Многозначително пренебрегна присъствието на капитана и си наля много голяма чаша.

— По какъв повод пием?

— За живите — уточни Рай.

— За мъртвите — обадиха се Алукард и Лайла в един глас.

— Обхващаме всички варианти — поясни принцът.

След наздравицата Рай отново се загледа към пиратския капитан, който на свой ред се взираше в нощта отвън. Явно обаче не само той се интересуваше от поведението на Алукард — Лайла също се бе извърнала към прозореца и попита:

— Когато гледаш падналите, какво виждаш?

Алукард присви вяло очи както винаги, когато се опитва да опише нещо невидимо за другите. Накрая каза кратко:

— Възли.

— Ще поясниш ли? — настоя Кел; запознат с дара на капитана, той се интересуваше от него не повече, отколкото от притежателя му.

— Няма да ме разбереш — промърмори Алукард.

— Вероятно не подбираш правилните думи.

— Трудно ми е да карам само на едносрични.

— О, Христе! — възкликна Лайла. — Вие двамата няма ли да спрете да се дърлите поне за миг?

Пиратът се наведе напред в креслото и остави отново изпразнилата се чаша на пода до ботуша си, където котката я подуши.

— Този Осарон — подхвана, — изсмуква енергията от всичко, което докосва. Магията му се храни с нашата, като я… заразява. Вмъква се сред нишките на нашата магия, на живота ни, и се оплита в тях, а накрая всичко става на възли.

— Прав си — съгласи се Кел след малко, — нямам представа какви ги говориш.

— Сигурно е вбесяващо — отбеляза Алукард, — да знаеш, че притежавам способност, каквато ти нямаш.

Антари стисна зъби, но когато заговори, тонът му бе сдържан и овладян.

— Ако щеш вярвай, радвам се и на най-малките разлики помежду ни. Освен това може и да не виждам света какъвто е за теб, но въпреки това разпознавам задниците.

Лайла изпръхтя.

Рай ядосано изсумтя.

— Стига — нареди и се обърна към Кел. — Какво имаше да ти казва нашият затворник?

При споменаването на Холанд, Алукард рязко обърна глава. Лайла се наведе напред с блеснали очи. Младият антари гаврътна чашата си, направи гримаса и заяви:

— Трябва да го екзекутираме сутринта. Публично.

В течение на дълго време никой не посмя да проговори.

Накрая Лайла вдигна чаша.

— Е — възкликна весело, — ще пия за това!