В. Е. Шуаб
Заклинание за светлина (48)

VI

Открай време Кел харесваше тишината.

Умираше си за онези твърде редки мигове, когато светът се успокоява и хаосът на живота в двореца отстъпва на ленив, уютен покой.

Тази тишина не беше от същия вид.

Не, тази беше куха и намусена, тежка, прекъсвана само от капките речна вода, стекли се до полирания под, от припукването на огъня в камината и потропването на неспокойните крачки на Рай.

Кел седеше в едното от креслата на принца, с чаша изгарящо горещ чай в едната ръка, подпрял насинената си брадичка на другата, косата му представляваше разрошен куп рижави потоци, струйки речна вода се стичаха във врата му. Докато Тийрън се занимаваше с контузените му дробове, младежът изброи щетите — двама гвардейци и още един арнески магьосник бяха мъртви; Холанд отново гниеше в тъмницата; кралицата се криеше горе в галерията, а кралят стоеше в другия край на стаята, до камината на принца, с угрижено и изпито лице. Хастра бе застанал до вратата, Алукард Емъри — видение, от което Кел явно не можеше да се отърве — седеше на дивана с чаша вино, а корабният му помощник, Ленос, витаеше като сянка зад гърба му. Дрехите на капитана бяха покрити с петна от кръв и пепел. Част от кръвта беше негова, останалото принадлежеше на Джинар.

Джинар, поел битката на гърба си, се провали.

Най-добрият вятърен магьосник в Арнес се превърна в горящо чучело, в купчина пепел.

Лайла се излежаваше на пода, облегнала гръб на дивана, където седеше Алукард, и дори само фактът, че се намира там — близо до проклетия капер, а не до Кел — разгаряше огън в измъчените гърди на антари.

Минутите отминаваха и влажната му коса най-сетне започна да съхне, но тишината продължаваше да се сгъстява. Вместо от думи, въздухът звънтеше от разочарованието на неизказаните слова.

— Е — обади се принцът най-накрая, — според мен е безопасно да се твърди, че екзекуцията не мина по план.

Репликата му разчупи печата на мълчанието и внезапно стаята се изпълни с гласове.

— Джинар ми беше приятел — изръмжа Алукард и изпепели Кел с поглед, — и е мъртъв заради теб.

— Джинар е мъртъв заради себе си — възрази червеният антари и се отдръпна от лечебния допир на Тийрън. — Никой не го е изкарвал насила на онази тераса. Никой не му е нареждал да напада мраковития крал.

Лайла се озъби:

— Трябваше да оставиш Холанд да се удави.

— Защо не го направи? — намеси се Рай.

— В крайна сметка — продължи тя, — нали се очакваше това да е екзекуция? Или си имал други планове? Които не си споделил с нас?

— Да, Кел — намеси се и Алукард. — Просвети ни!

Младежът стрелна капитана с леден поглед.

— Защо сте още тук?

— Кел — обади се кралят с тих, но твърд глас. — Кажи им.

Разочарован, червеният антари зарови пръсти в къдравата си коса.

— Осарон се нуждае от разрешение, за да обладае тяло на антари. По план Холанд трябваше да допусне Осарон в себе си, а после аз да го убия.

— Знаех си! — възмути се Лайла.

— Явно и Осарон е знаел — отбеляза Рай.

— По време на екзекуцията — продължи Кел, — Холанд се опитваше да привлече Осарон. При появата на ошока предположих, че номерът се е получил, но после той го бутна в реката и… не помислих…

— Не — продължи Рай. — Не помисли!

Кел обаче не отстъпи:

— Той щеше да остави Холанд да се удави, но можеше и да се опитва да го отдалечи от нас, преди да поиска черупката му, и ако си мислите, че Осарон е лоша новина без тяло, то трябваше да го видите в тялото на белия антари. Не осъзнавах, че преследва мен, докато не стана твърде късно.

— Ти постъпи правилно — намеси се кралят.

Кел дори не опита да прикрие изумлението си. От месеци насам Максим за първи път заемаше страната на своя антари.

— Е — обади се Рай заядливо, — Холанд е още жив, а Осарон — на свобода и все още нямаме представа как да го спрем.

Младият магьосник долепи длани до очите си.

— Осарон продължава да се нуждае от тяло.

— Той май не мисли така — обади се Лайла.

— Ще си промени мнението.

Рай спря да крачи.

— Откъде знаеш?

— Защото точно сега има възможност да си позволи да проявява упоритост. Разполага с твърде много варианти… — Кел погледна към Тийрън, който, запазил мълчание, стоеше неподвижен като статуя. — Щом приспиш града, ще му свършат телата-играчки. Ще изгуби търпение. Ще се ядоса. И тогава ще ни обърне внимание.

— И какво ще правим ние? — попита Лайла раздразнено. — Дори ако успеем да убедим Осарон да вземе тялото, което му предложим, ще трябва и да сме достатъчно бързи да го затворим в него. То е все едно да се опитваме да хванем мълния.

— Трябва ни друг начин да го оковем — обади се Рай. — Нещо по-добро от тяло… — взе малка сребърна сфера от един рафт и я разпъна между пръстите си. Сферата бе изработена от фини метални нишки, изплетени по такъв начин, че се разделяха и се разтегляха в голямо кълбо от деликатни паяжини, и после се сгъваха, свивайки се на плътна топка от здраво намотано сребро. — Трябва ни нещо по-силно. Нещо постоянно.

— Трябва ни унаследител — обади се тихо Тийрън.

Едновременно всички се обърнаха към авен есен, но пръв заговори Максим. Беше започнал да почервенява.

— Ти ми каза, че не съществуват!

— Не — възрази Тийрън, — казах ти, че не мога да ти помогна да си направиш такъв.

Жрецът и кралят се втренчиха в безмълвен дуел на воля. Рай се намеси:

— Някой ще ми обясни ли, моля?

— Унаследителят — обърна се Тийрън към присъстващите, — е устройство за прехвърляне на магията. И дори ако може да се изработи, в самата си същност е порочно, пряко нарушение на основния закон и се намесва… — при тези думи Максим се скова, — в естествения ред на магическия избор.

В стаята настъпи тишина. Лицето на краля бе почервеняло от гняв, Рай стискаше зъби, но беше пребледнял, и в ума на Кел се утаи прозрение. Устройство за прехвърляне на магия би могло да дари такава на онези, които си нямат. Какво не би сторил един баща за сина си, роден без сила? Какво не би сторил един крал за наследника си?

Принцът заговори с овладян и равен тон:

— Това наистина ли е възможно, Тийрън?

— На теория — отвърна жрецът и отиде до богато украсеното бюро, поставено в единия ъгъл на стаята. Извади от чекмеджето свитък, измъкна молив от една от множеството гънки на бялата си жреческа роба и се захвана да чертае. — Магията, както ви е известно, не се предава по кръвен път. Тя избира силните и слабите по своя воля. Както е естествено — подчерта той, хвърляйки суров поглед на краля. — Но преди известно време благородник на име Толек Лорени искал да намери начин да се унаследяват не само земите и титлите му, но и силата, за да я предаде на любимия си по-голям син… — рисунката на страницата започна да добива форма. Метален цилиндър с форма на свитък, гравиран със заклинания по дължината. — Така създал плановете на устройство, което с магия да изсмуче и задържи силата на даден човек, докато следващият роднина успее да я приеме от него.

— Оттам и „унаследител“ — обади се Лайла.

Рай преглътна.

— И наистина ли е сработил?

— Всъщност не — уточни Тийрън. — Заклинанието убило изобретателя незабавно. Но… — той се усмихна. — … племенницата му, Надина, имала наистина гениален ум. Тя усъвършенствала дизайна и така бил направен първият унаследител.

Кел поклати глава:

— Защо никога не съм чувал за подобно устройство? И, след като са работели, защо не се използват и досега?

— На силата не й харесва да я обуздават като кон — подчерта Тийрън. — Унаследителят на Надина Лорени работел. Ала работел за всеки. За всички. Нямало начин да се контролира кой ще получи съдържанието му. Магьосниците могат да бъдат убедени да отдадат цялата си сила на това устройство, но щом веднъж бъде поставена в унаследителя, тя е на разположение на всеки, който я пожелае. Както си представяте, ситуацията… се влошила. Накрая повечето унаследители били унищожени.

— Но ако успеем да намерим плановете на Лорени — намеси се Лайла, — ако можем да пресъздадем един…

— Няма нужда да го изработваме — включи се в разговора Алукард, — знам точно къде да намеря такъв уред.