В. Е. Шуаб
Заклинание за светлина (112)

V

Някой изпищя.

Зверски, агонизиращ писък.

Не беше Кел обаче.

Той искаше да пищи, но съсипаната ръка на Ожка, заклещена под челюстта му, държеше устата му затворена. Замръзналото острие прониза бедрото му и излезе от хълбока, с връх, оцветен в ярка, червена кръв.

Зад Осарон Лайла се опитваше да се освободи, а Холанд на четири крака търсеше по земята нещо пуснато.

От гърлото на Кел се изтръгна стенание, защото мраковитият крал натисна раната на хълбока му.

— Това не е смъртоносно — изсъска Осарон. — Още не.

Кел усети гласа на чудовището да нахлува в ума му и да го утежнява.

— Пусни ме да вляза! — прошепна то.

Не!, помисли си антари с цялата си сила.

Този мрак — същият, който го улови, когато падна в Белия Лондон тъй наскоро — се бе увил около раненото му тяло, топъл, мек и гостоприемен.

— Пусни ме!

Не.

Колоната от лед гореше студена зад гърба му.

Рай.

Осарон отекваше в ума му. Каза:

— Мога да бъда милостив.

Кел усети ледените шипове да се изтеглят — не от неговото тяло, а от тялото на брат му — и болката го отпусна крайник по крайник. Чу пъшкане и тихо, влажно жвакане, когато Рай рухна на покрития с кръв под, и го заля облекчение, въпреки че студът отново се възцари, разклонен и разцъфтял.

— Пусни ме!

С ъгълчето на окото си Кел забеляза нещо да проблясва на пода. Парченце метал, недалеч от шарещата ръка на Холанд.

Унаследителят.

Заради болката умът на младежа поддаваше, когато го призова към себе си, но така или иначе цилиндърът се издигна във въздуха и точно тогава мощта му секна, внезапно и изцяло. Като отрязана, открадната.

Отмъкната от крадец.

 

 

Лайла не можеше да помръдне.

Подът стискаше краката й в каменна прегръдка, а костите заплашваха да се счупят при всяко движение. От другата страна на залата Кел кървеше в капан и тя не можеше да го достигне — не и с ръце — за да прогони Осарон. Ала можеше да привлече ошока към себе си. Подръпна връзката помежду им, открадна магията на Кел и вниманието на Осарон заедно с нея. Силата заблестя като светлина пред очите на Лайла и демонът се обърна към нея — привлечена от огъня пеперуда.

Погледни ме, искаше да каже тя на ошока, който изостави Кел. Ела при мен!

Ала щом черните очи се спряха на нея, бе готова на всичко, за да избяга. Да се отърве.

Кел беше пребледнял мъртвешки, пръстите му се пързаляха по леденото острие, забито в хълбока му. Холанд стискаше една колона и се бореше да се изправи. Унаследителят лежеше на земята наблизо, но преди Лайла да успее да го извика при себе си, Осарон я достигна, едната му разкривена ръка я хвана за косата, а другата опря в гърлото й.

— Пусни — прошепна той и не стана ясно живота или волята й иска. Но поне вече бе привлякла вниманието му. Пусна оръжието с дрънчене на пода.

Той дръпна главата й към себе си, обърна очите й към своите и тя усети как преравя ума й, рови за мисли и спомени.

— Толкова много потенциал.

Лайла се опита да се отдръпне, но беше прикована, подът я стискаше за глезените, а Осарон за косата и острието още бе опряно в гърлото й.

— Мен видя в огледалото в Сасенрош — изрече кралят от мрак. — Мечтаеш да станеш като мен. Мога да те направя неуязвима. Мога да те освободя.

От другата страна на тронната зала Кел най-сетне успя да събере силата, нужна му да се откъсне. Ледът се разчупи около него и той рухна на пода. Осарон не се обърна. Беше съсредоточил вниманието си върху Лайла, а очите му танцуваха лакомо в светлината на силата й.

— Свободна — прошепна тя, сякаш умуваше върху смисъла на думата.

— Да — прошепна изтъканият от сенки крал.

В чернотата на очите му тя видя именно тази своя версия.

Непобедима.

Неунищожима.

— Пусни те в себе си, Делайла Бард!

Въпреки всичко предложението беше съблазнително. Тя вдигна ръка към рамото на Ожка. Прегръдка на танцьори. Окървавените й пръсти се забиха в съсипаната плът.

Лайла се усмихна.

— Ас илюмаи!

Осарон се отскубна от хватката й, но закъсня.

Тялото на Ожка пламна.

Острието сляпо удари гърлото на Лайла, тя обаче се изви настрана и после вече го нямаше, падна от ръката на Ожка, а трупът продължи да гори ярко.

От гърчещото се тяло бълваше дим — първо кисели валма от овъгляващата се плът, а сетне и тъмна мъгла на мощта на ошока, най-сетне заставен да избяга от черупката си.

Дворецът потръпна при внезапната загуба на силата и контрола му. Подът се разхлаби около ботушите й, Лайла се препъна напред и се освободи, докато Осарон се бореше да намери форма.

Сенките се вихреха, разделяха се и се завихряха пак.

Демонът успя да се уплътни като призрак на себе си.

Крехка фасада, прозрачна и плоска. По ръбовете димеше и се замъгляваше, а през него като през видение се различаваха Кел, притиснал раната си, и Рай, опитващ се да се изправи.

Мигът бе настъпил.

Ето го шанса й.

Техният шанс!

Лайла размърда пръсти и се пресегна за унаследителя. Той потръпна на пода и се понесе към нея.

А после падна и се търколи обратно на пода, понеже силата на крадлата изчезна. Все едно я погълна вълна, но на обратно. Цялата сила се оттече от нея внезапно, рязко, до капка. Лайла изпъшка, светът се наклони под нея, краката й поддадоха и пред очите й се спусна чернота.

Магията беше твърде нова за нея — не би трябвало да я боли толкова от отсъствието й, но крадлата се почувства изкормена, когато й изтръгнаха и последната капка сила. Намръщи се на Кел, сигурна, че той й я е взел, но младежът още лежеше на пода и кървеше.

Мраковитият крал се изправи над крадлата с разперени длани и въздухът започна да се усуква около гърлото й, затегна се до степен да й отнеме способността да говори и да си поеме дъх.

И в същия миг зад Осарон в ореол от сребърна светлина се надигна Холанд.

 

 

Холанд беше ослепял.

Мрак цареше навред, кипеше около него като буря, поглъщаше света. Ала слухът му беше наред. Така че чу пронизването на Кел, изпепеляването на Ожка; чу унаследителя, след като Лайла го призова от пода, и осъзна, че му се отваря възможност. И, когато изтегли силата през обвързващия пръстен и дръпна магията на другите двама антари при себе си, откри и по-особен вид зрение. Светът се очерта пред него не в светлина и мрак, а в нишки от сила.

Сияеха, стичаха се около и през коленичилата Лайла; и Кел, и Рай — всички те бяха очертани в сребърна светлина.

И ето го, точно пред него, отсъствието й.

Човек във формата на бездна.

Бездна във формата на човек.

Ошокът вече не носеше куклата си. Беше къс прогнила магия, гладък и черен — и празен.

Мраковитият крал заговори, използвайки обичайния си глас — плавен, ромолящ.

— Познати са ми мислите ти, Холанд — заяви мракът. — Живял съм в ума ти.

Мраковитият крал тръгна към него и белият антари пристъпи една-единствена крачка назад, опря рамене в колоната зад себе си и сграбчи здраво металния цилиндър.

Долавяше глада на Осарон.

Настървението му.

— Искаш ли да видиш твоя свят? Как се руши, без да си в него?

Студена ръка — не от плът и кръв, а от сенки и лед — се отпусна върху сърцето на Холанд.

Уморен съм, помисли си той, наясно, че Осарон ще го чуе. Уморен да се боря. Да губя. Но никога няма да те пусна в себе си.

Усети усмивката на мрака, гнила и триумфална.

— Да не би да си забравил? — прошепна кралят от мрак. — Никога не си ме прогонвал.

Холанд издиша. Треперливо.

На Осарон може и да му беше прозвучало като страх.

За антари обаче беше въздишка на облекчение.

Слагаме край, помисли си той, когато мракът се усука около него и попи.