В. Е. Шуаб
Заклинание за светлина (24)

VI

Алукард познаваше двореца на Мареш по-добре, отколкото би следвало.

Рай му беше показал дузина входове и изходи — скрити врати и тайни зали, завеса, която се издърпва, и отзад има стълбище, плоскост, нагласена да се слива със стената. Всички начини един приятел да се промъкне в нечия стая или любовник — в легло.

При първото си прокрадване в двореца Алукард успя така да се изгуби, че едва не се сблъска с Кел. Всъщност щеше, ако антари се намираше в покоите си, но спалнята се оказа празна, пламъчето на свещта танцуваше над безупречно оправеното легло и Алукард потрепери и се измъкна по обратния път, а няколко минути по-късно падна в обятията на Рай и се смя от облекчение, докато принцът не затисна устата му с длан.

Сега преравяше ума си в опит да си спомни най-близкия изход за бягство. Ако вратите бяха направени от — или покрити с — магия, щеше да вижда нишки, но дворцовите входове бяха прости, от дърво, камък и гоблени, и го принуждаваха да търси пътя си опипом и по спомени, а не посредством зрението.

Скрита врата водеше от първия етаж надолу към подпорната конструкция на двореца. Шест колони държаха във въздуха масивната сграда, а стъпила върху солидните основи, ефирната арка на резиденцията на Мареш се възвисяваше към небето. Мрежа от тунели пронизваше шестте каменни колони там, където се срещаха с пода на двореца.

Важното беше да си спомни по кой да тръгне.

Алукард се спусна в нещо, което сметна за старото светилище, и откри, че е превърнато в тренировъчна зала. Концентричните кръгове за медитация все още стояха гравирани в пода, но повърхността им бе издраскана и на петна, както се полага на зала за спаринг.

Самотна факла с омагьосан бял огън потапяше пространството в сенки от сивота и в безцветната омара Алукард видя пръснати оръжия по една маса и стихии върху друга; купи с вода и пясък, парчета камък. Сред хаоса им в паница с пръст растеше малко бяло цвете с листа, плъзнали около стените на съда — питомно създание, подивяло в забрава.

Магьосникът се изкачи по стълбището в противоположния край на залата и спря едва когато стигна до вратата на горната площадка. Такава тънка граница, помисли си той, между вътре и вън, между безопасността и разкритието. Ала семейството и екипажът му чакаха от другата страна. Докосна дървената плоскост, призова силата си и вратата със стенание се отвори към мрака.

Мрак и преди него — паяжина от светлина.

Алукард се поколеба, лице в лице с тъканта на защитното заклинание на жреците. Приличаше на ефирна тъкан, но щом премина през него, воалът не се разкъса, а се разтвори и после отново си възвърна формата.

Капитанът пристъпи напред в мъглата. Отчасти очакваше тя да го обгърне. Ала сенките не се докосваха до дрехата му, плискаха се около ботушите, ръкавите и яката, само за да се дръпнат, отблъснати. Оттегляха се с всяка крачка, но не надалеч, никога — надалеч.

Челото го сърбеше и той си спомни благословията на Лайла — вече засъхналата мазка кръв между веждите му.

Беше несъществена защита, а сенките се опитваха до безкрай да намерят вход в душата му.

Колко ли щеше да издържи?

Алукард придърпа по-плътно куртката си и ускори крачка.

Магията на Осарон беше навред, но вместо нишките на заклинание, капитанът виждаше само натежал здрач, въгленовочерен, разпрострян над града, зловещо отсъствие на светлина на петна в полезрението му. Мракът шаваше около него, всички сенки се люлееха, гмуркаха се и се въртяха както помещение след твърде много питиета, и през тях бяха втъкани сблъскващите се миризми на жив огън и пролетни цветя, стопен сняг и макове, дим от лула и лятно вино. Редуваха се сладко и горчиво, но всички бяха замайващи.

Градът приличаше на изваден от сън.

Лондон винаги бе изтъкан от звуци толкова, колкото и от магия, неизменно отнякъде се носеше музика, звън на чаши и смях на тълпата, тропот на карети и гълчавата на пазара.

Сега Алукард чуваше съвсем несвойствени звуци.

Вятърът се усилваше и носеше към него тропота на копитата на гвардейските коне, дрънченето на метал и множество призрачни гласове, ехо от думи, които се разтрошаваха, преди да го достигнат, но образуваха ужасяваща музика. Гласовете — или може би един и същи повтарящ се глас — се усукваха около себе си, докато започваха да звучат като хор, думите — на една ръка разстояние. Наоколо се бяха възцарили шепоти и на Алукард му се искаше да се наведе, да се вслуша, да се напряга, докато различи какво точно казват гласовете.

За да се въздържи, започна да си повтаря имена.

Имената на всички, които се нуждаеха от него и от които се нуждаеше той; всички, които не би могъл — и не би желал — да изгуби.

Аниса. Строс. Ленос. Васри. Джинар. Рай. Делайла…

Турнирните шатри се оказаха празни, мъглата се пресягаше из тях в търсене на живот. Улиците бяха опустели, гражданите — заставени да се приберат по домовете, сякаш дърво и камък биха били достатъчни да спрат опасната магия. Може и да бяха. Ала Алукард се съмняваше.

Малко по-нататък нощният пазар гореше. Двама стражи полагаха неимоверни усилия да гасят пламъците, призоваваха вода от обезцветената Айл, а други двама се мъчеха да преборят група мъже и жени. Тъмната магия се бе изрисувала по телата им и замъгляваше зрението на Алукард, поглъщаше светлината на енергията им, синьото и зеленото, червеното и пурпурното потъваха в бездна от чернота.

Една от жените плачеше.

Друга се смееше на пламъците.

Един от мъжете все тръгваше към реката с протегнати ръце, а друг бе коленичил безмълвно с отметната към небето глава. Само гвардейските коне изглежда имаха имунитет към магията. Пръхтяха и мятаха опашки, цвилеха и тропаха с копита към мъглата, все едно е змия.

Берас и Аниса чакаха отвъд реката, „Среднощно острие“ се полюляваше на пристана, но Алукард се упъти към горящия пазар и към гвардейците. Мъж ги нападна с метален прът в ръце.

— Рас ал! — извика Алукард и изскубна пръта от хватката му точно преди онзи да го забие в шията на единия гвардеец. Прътът падна с дрънчене, но самият му вид вдъхнови и още неколцина.

Вече повалените започнаха да се изправят със странно плавни движения, почти координирани, сякаш направлявани от една и съща невидима ръка.

Гвардеецът се втурна към коня си, но не му остана време. Нападнаха го, сляпо задърпаха бронята му и Алукард се втурна срещу негодниците. Мъж блъскаше главата на войника в камъните, както си беше с шлем, и повтаряше:

— Пусни го да влезе! Пусни го! Пусни го!

Алукард отскубна нападателя, но вместо да се пусне и да се изтърколи настрани, той го сграбчи здраво за ръката и заби пръсти.

— Срещал ли си мраковития крал? — попита, ококорил очи и обвит в мъгла, с вени на границата на чернотата. Капитанът го ритна право в лицето и се освободи.

— Влизай вътре — подвикна вторият гвардеец, — бързо, преди…

Думите му секнаха със стържене на метал и влажния звук на острие, потънало в плът. Погледна към кралския къс меч — неговият — щръкнал от гърдите му. Докато жертвата рухваше на колене, жената, хванала дръжката на меча, озари Алукард със заслепяваща усмивка. Попита:

— Защо не искаш да го пуснеш?

Двамата гвардейци лежаха мъртви на земята, а дузина отровени очи се завъртяха към пиратския капитан. Мракът пълзеше по кожата им. Алукард се изправи и побърза да отстъпи. Пожарът продължаваше да се разпространява из шатрите на пазара, оголвайки металните въжета, които държаха плата опънат. Стоманата се бе нажежила до червено.

Поразените от магията нападнаха заедно, като вълна.

Алукард изруга и зашава с пръсти, а металът се освободи миг преди противниците да го връхлетят. Въжетата се стрелнаха през въздуха, първо към ръцете му и после, под остър ъгъл, настрани. Уловиха нападателите в металната си прегръдка, увиха се около ръце и крака, но не пролича някой да е усетил хватката им или причинените изгаряния.

— Кралят ще те намери! — изръмжа един от нападателите, докато Алукард тичаше към жребеца на гвардееца.

— Кралят ще влезе! — обади се друг, когато капитанът се мяташе на седлото и пришпорваше животното.

Гласовете се носеха подире му.

— Всички да приветстват мраковития крал…

 

 

— Берас? — извика Алукард, префучавайки през отключените порти. — Аниса?

Родният му дом се издигаше пред него, грейнал като фенер на фона на мрака.

Въпреки студа капитанът бе плувнал в пот от усилената езда. Беше пресякъл Медния мост, затаил дъх през цялата отсечка, защото мазната хлъзгавина на отровната магия се люлееше по повърхността на реката под него. Беше се надявал — отчаяно и глупаво — болестта, каквато и да е, да не е стигнала до северния бряг, но щом копитата на жребеца му стъпиха на твърда земя, надеждата му рухна. И тук цареше хаос. Хората обикаляха на тълпи, бедняците от шала редом с благородниците с дебели зимни дрехи, все още наконтени за последните турнирни балове; търсеха кои не са паднали жертва на магията, за да ги завлекат със себе си.

И през цялото време се повтаряше все същият зловещ въпрос:

— Срещнал ли си краля?

Аниса. Строс. Ленос.

Алукард пришпори коня си.

Васри. Джинар. Рай. Делайла…

Капитанът скочи от седлото и изтича по стъпалата.

Предната врата зееше.

Слугите бяха изчезнали.

Фоайето беше празно, като изключим мъглата.

— Аниса! — извика Алукард повторно, мина от фоайето в библиотеката, от библиотеката — в трапезарията, оттам — в салона. Във всяко помещение горяха лампи и камини, въздухът тежеше от горещина. И навред плътната мъгла се усукваше около краката на масите и креслата, пълзеше по стените като бръшлян.

— Берас!

— О, в името на светиите, мирясай! — изръмжа нечий глас зад него.

Алукард се обърна и видя по-големия си брат, облегнат небрежно на вратата. Както винаги, между пръстите му имаше чаша вино, а на суровото му лице бе изписано обичайното презрение. Лишеният от магия, безочливият Берас.

Облекчението направо остави Алукард без дъх.

— Къде са слугите? Ами Аниса?

— Това ли е поздравът ти?

— Градът е изложен на нападение.

— Така ли? — попита Берас и Алукард се притесни. Имаше нещо нередно в тона му. Долавяше се лекота, граничеща с веселие. Берас Емъри никога не се веселеше.

Още тогава трябваше да се досети какво не е наред.

Изобщо не е наред!

— Тук не е безопасно — заяви Алукард.

Берас пристъпи напред.

— Не, не е. Не и за теб!

Светлина попадна в очите на по-големия брат и заблестя в змиите от мъгла, които блещукаха вътре и ги превръщаха в стъклени топчета, а в хлътналите му бузи бяха започнали да се събират капчици пот. Под мургавата му кожа вените потъмняваха и ако Берас Емъри поначало бе притежавал поне капка магия, Алукард щеше да я види да гасне, потисната от мрачното заклинание.

— Братко! — рече той предпазливо, и въпреки това думата остави лош вкус в устата му.

Доскоро Берас щеше да отхвърли подобно обръщение. Сега май не го забеляза.

— Ти си по-силен от него — заяви Алукард, макар че брат му не се славеше с контрол над нрава или настроенията си.

— Дошъл си да вземеш лавровия венец, а? — продължи Берас. — Поредната титла, която да добавиш в купчината? — вдигна чашата си, установи, че е празна и я остави да падне. Алукард я улови с волята си, преди да се строши върху мозайката на пода.

— Шампион — провлачи брат му и тръгна към него. — Благородник. Пират. Курва…

Алукард се скова — обидата улучи право в десетката.

— Смяташ, че не съм го знаел открай време ли?

— Спри! — прошепна капитанът, но брат му стъпка всичките му възражения. Точно в момента невероятно приличаше на баща им. На хищник.

— Именно аз му разказах — заяви Берас, сякаш четеше мислите му. — Татко дори не се изненада. Само беше отвратен. „Какво разочарование“, така каза.

— Радвам се, че е мъртъв! — изръмжа Алукард. — Само ми се ще да се бях намирал в Лондон, когато се е случило.

Берас се намръщи, но продължи с все същата небрежност и кухо безразличие:

— Ходих на арената, знаеш ли? Седях да те гледам как се биеш. Всеки мач, ще повярваш ли? Не носех знамето ти, разбира се. Не бях отишъл да те гледам как побеждаваш. Искрено се надявах някой да те пребие. Направо да те погребе.

Алукард се бе научил как да заема пространство. Никога не се бе чувствал малък — освен тук, в този дом, пред Берас, и независимо от годините практика, все пак отстъпи под натиска на брат си.

— Щеше да си струва — продължи Берас, — да видя някой да ти махне наглата усмивка от устата…

От горния етаж се разнесе приглушен стон и тупване на тежест, ударила се в пода.

— Аниса! — извика Алукард и за миг отклони поглед от брат си.

Беше глупав ход.

Берас — планина от мускули и кости — го блъсна в най-близката стена. Израснал без магия, знаеше как да използва юмруците си. И ги прилагаше успешно.

Алукард се преви, останал без въздух, щом брат му го удари безмилостно в ребрата.

— Берас — изпъшка. — Чуй ме…

— Не! Ти ме чуй, братленце. Време е да си уредим сметките. Татко искаше мен. Вече съм наследник на Дома Емъри, но имам далеч по-големи възможности! И ще стана велик, да не ми стоиш на пътя… — вкопчи месестите си пръсти в гърлото на Алукард. — Възцарява се нов крал!

Капитанът не обичаше да се бие мръсно, напоследък обаче бе прекарал твърде много време да гледа Делайла Бард. Вдигна пъргаво ръце и удари с разперена длан в основата на носа на брат си. Крадлата наричаше този ход „ослепител“.

Сълзи и кръв рукнаха по лицето на Берас, но той дори не трепна. Само затегна хватката си около гърлото на малкия си брат.

— Бер-рас… — изпъшка пиратът и се пресегна за стъкло, камък или вода. Дори той не беше достатъчно силен да призове предмет в ръката си, без изобщо да го вижда, а с Берас, блокирал полезрението му, и чернотата, плъзнала пред очите му, напразно се протягаше за каквото и да било. Цялата къща трепереше от напора на силата на Алукард, бе изгубил внимателно наточената си прецизност в паниката и стремежа си да диша.

Устните му се размърдаха, безмълвно призоваваха, умоляваха.

Стените потрепериха. Прозорците се строшиха. Гвоздеите се изтръгнаха от дъските и самото дюшеме запука и взе да се отцепва от пода. В течение на проточила се зловеща секунда не се случи нищо, сетне всичко наоколо се понесе с огромна скорост към една и съща точка.

Маси и столове, картини и огледала, гоблени и завеси, парчета от стените и пода, врати — всичко се стовари върху Берас със заслепяваща мощ. Масивните длани освободиха гърлото на Алукард, понеже вихърът от парчетии се усука около ръцете и краката на брат му и го дръпна назад и надолу.

Въпреки това Берас се бореше със сляпата сила на човек, изгубил разсъдъка си от болка, преди накрая на тавана да зейнат широки цепнатини, големият полилей да падне и да погребе под желязо, хоросан и камък наследника на Дома Емъри. Вихърът се разпадна, а Алукард остана задъхан да подпира длани на коленете си. Навред около него къщата още скърцаше.

От горния етаж не се чуваше нито звук. Нищо. После обаче сестра му запищя.

 

 

Алукард откри Аниса в стаята й на горния етаж, сгушена в ъгъла, присвила колене и ококорена от ужас. Ужас, както той скоро осъзна, от нещо, което не беше тук.

Притискаше ушите си с длани, заровила лице между коленете си и шепнеше безспир:

— Не съм сама, не съм сама, не съм сама!

— Аниса! — Алукард коленичи пред нея. Лицето й беше зачервено, вените на гърлото й — изпъкнали, мрак замъгляваше сините й очи.

— Алукард? — гласът й бе изтънял. Цялата трепереше. — Накарай го да спре!

— Успях — отвърна той, понеже си мислеше, че има предвид Берас.

Само че сестричката му поклати глава и каза:

— Той продължава да се опитва да проникне в мен!

Мраковитият крал.

Алукард огледа въздуха наоколо — виждаше сянката, сплетена със зелената светлина на силата на сестра му. Приличаше на буря, попаднала в капана на неосветена стая, въздухът сияеше от петна светлина, докато магията й се бореше срещу нашественика.

— Боли! — прошепна Аниса и се сви на топка. — Не ме оставяй. Моля те! Не ме оставяй сама с него!

— Всичко е наред — увери я Алукард и вдигна сестричката си на ръце. — Никъде не отивам, не и без теб!

Къщата стенеше около тях, докато изнасяше Аниса навън.

Стените се бяха нацепили, а стълбите започнаха да се разпадат под краката му. Беше нанесъл сериозни щети на дома — смъртна рана, която не виждаше, но усещаше с всяко потреперване.

Имението Емъри бе устояло векове наред.

А сега се сриваше.

В крайна сметка Алукард наистина го бе изравнил със земята.

Отнемаше цялата му сила да удържа постройката около двама им и по времето, когато пресякоха прага, от напрежението му се виеше свят.

Главата на Аниса се люшна на гърдите му.

— Остани с мен, Нис! — примоли се той. — Дръж се!

Качи се на коня от една ниска стена и пришпори животното. Препусна през портата точно когато основната сграда се срути с трясък.