В. Е. Шуаб
Заклинание за светлина (16)

V

— Два пъти викни ура за вятъра…

— Три пъти викни ура за жените…

— И четвърти път — за морето прекрасно!

Последните думи заглъхнаха и се разтвориха в по-първичния звън на стоварени върху масата чаши и плиснала по пода бира.

— Наистина ли така се пее? — попита Васри и вирна глава да се облегне на стената на сепарето. — Мислех си, че е за виното, не за вятъра.

— Нямаше да е моряшка песен без вятъра — възрази Тав.

— Ама каква песен е без вино — възпротиви се Васри, завалвайки думите.

Ленос не беше сигурен дали го прави за ефект или понеже — както и целият екипаж, ако става на въпрос — са се насвиркали.

Целият екипаж, с едно изключение — Ленос. Не го биваше много-много да пие (не му допадаше как мислите му се преплитат и после с дни му е зле), но май никой не забелязваше дали той всъщност обръща чашите, стига да го виждат с питие в ръка да вдига наздравици. Ленос държеше халба, когато екипажът честваше победата на капитана им, Алукард Емъри, на „Есен Таш“, и продължаваше и досега да държи същата, а останалите си поръчваха още и още, и с времето им изгубиха бройката.

Сега, след края на турнира, повечето флагове лежаха по масите, просмукани с бира, а пламъкът в сребърно и синьо върху знамето на Алукард губеше яркост с всяка нова чаша.

Изобретателният им капитан отдавна бе излязъл, вероятно да пие в своя чест на бала на победителите. Ако Ленос напрегнеше слух, от време на време успяваше да чуе тътена на фойерверки, заглушаван от гълчавата на посетителите в „Лъкатушния път“.

Сутринта щеше да има парад, както се полага, и последна вълна празненства (и половината Лондон още щеше да лочи от снощи), но тази вечер за победителите беше отреден дворецът, а кръчмите — за всички останали.

— Някаква следа от Бард? — попита Тав.

Ленос се озърна и проучи тълпата в кръчмата. Не беше виждал крадлата, не и след първата наздравица. Екипажът го подкачаше заради начина, по който се държеше около нея, бъркаше плахостта му със срамежливост, привличане, дори страх — а и той наистина се страхуваше от нея, поне малко, въпрос на здрав разум. Ленос се боеше от Лайла както заекът — от куче. Както смъртният — от светкавица след буря.

Полази го внезапна и студена тръпка.

Открай време проявяваше чувствителност към равновесието на нещата. Щеше да стане жрец, стига да притежаваше малко повече магия. Знаеше кога всичко е наред — това прекрасно усещане като топло слънце в студен ден — и беше наясно, когато хората са авен — като Лайла с нейното странно минало и още по-странна сила — а прозираше и кога положението се влошава.

И точно сега нещо не беше никак наред.

Ленос отпи от бирата, за да овладее нервите си — отражението му се мръщеше в кехлибарената пяна на повърхността — и се изправи. Първият помощник на кораба улови погледа му и също се надигна. (Строс знаеше за неговите предчувствия и, за разлика от останалите от екипажа, които ги наричаха суеверия, той май му вярваше. Или поне не отказваше да му повярва от раз.)

Ленос пристъпи през кръчмата в омая, понесен на порива на странната магия на чувствата си, нишка погрешност като въже, което го притегляше. Почти беше стигнал до вратата, когато откъм прозореца на таверната се чу първият вик.

— Има нещо в реката!

— Ами да — подвикна Тав, — големи плаващи арени. Там са си цяла седмица!

Ленос продължи напред към изхода. Бутна вратата, без да трепне от внезапния порив на студения вятър.

Улицата беше по-празна от обикновено, първите зяпачи тепърва подаваха глави да проверят какво става.

Морякът закрачи напред — Строс го следваше по петите — зави зад първия ъгъл и видя края на нощния пазар, чиито посетители се трупаха по речния бряг и се накланяха към червената вода като необезопасен товар на кораб.

Сърцето му заблъска в гърдите, докато си проправяше път през тълпата — слаб и жилав, с лекота се приплъзваше между хората, а масивният Строс се вклини помежду им и заседна. Ето, пред тях, аленото сияние на Айл и…

Ленос спря.

Нещо се разливаше по повърхността на реката, досущ като петно петрол затъмняваше светлината, заменяше я с бляскава и неправилна чернота. Мракът плъзна по брега, плисна се по мъртвата зимна трева и каменния тротоар. Оставяше фосфоресциращи щрихи след всяка нова вълничка.

Гледката затегли краката на Ленос — придърпваше го надолу, леко като гравитацията — но той се усети, че пристъпва напред, откъсна поглед от реката и се застави да спре.

От дясната му страна мъж се препъваше към речния бряг. Ленос се опита да го хване за ръкава, но той вече го беше подминал, плътно по петите го следваше жена. Навред тълпата се разкъсваше между припряното отстъпление и олюляването напред и морякът, неспособен да се отдръпне, успяваше само да се бори да остане на място.

— Спри! — извика гвардеец на мъжа, който след като се беше пропъхнал и покрай Ленос, падна на коляно и се пресегна, сякаш да докосне речната повърхност. Наместо това реката докосна него, протегна длан, образувана от черната вода, и уви пръсти около ръката на непознатия… и го дръпна навътре. Писъците му заглушиха цопването и мига на битката, преди жертвата да потъне.

Тълпата се отдръпна, а мазният бляскав слой се изглади и застина. Всички чакаха мъжът — или трупът му — да изплува.

— Отдръпнете се! — настоя друг гвардеец и си проправи път напред. Почти беше стигнал брега, когато жертвата се появи отново. Гвардеецът се препъна стреснат, понеже мъжът се издигна, не зинал за въздух или борещ се с хватката на реката, а спокойно и бавно, сякаш излиза от вана. Възгласи и мърморене съпровождаха излизането му от реката и на брега, а той не обръщаше внимание на мокрите си дрехи, които му тежаха. Стичащата се от него вода изглеждаше чиста, но когато покапа на камъните, те заблестяха.

Строс беше докопал рамото на Ленос — мъчеше се, ала не успяваше да свали очи от мъжа на брега. Нещо не беше наред с него. В очите му се вихреха сенки, усукваха се подобно на струйки дим, а вените му изпъкваха на фона на мургавата кожа, потъмнели като въжета от мрак. Ленос обаче се разтрепери най-силно от вкочанената му усмивка.

Мъжът разпери ръце, от които се стичаше вода, и обяви дръзко:

— Кралят дойде!

Отметна глава и се разсмя, а мракът катереше бреговете около него — пипала черна мъгла се пресягаха като пръсти и драпаха нагоре и по улицата. Тълпата изпадна в паника, застаналите по-близо в желанието си да видят какво става, сега се блъскаха да се измъкнат, само за да ги приковат прииждащите отзад. Ленос се извърна в търсене на Строс, но не го видя никъде. Надолу по брега се разнесе нов писък. Някъде в далечината — ехото от думите на мъжа, сега произнесени от жена, после от дете…

— Кралят дойде.

— Кралят дойде.

— Кралят дойде! — заяви старец с блеснали очи. — И той е велик!

Морякът се опита да се изскубне, но улицата представляваше развълнувана река от тела, скупчени в обсега на мрака. Повечето се бореха да се измъкнат, ала сред тълпата имаше и мнозина, неспособни да откъснат поглед от черната река. Стояха, сковани като камък, омаяни от бляскавите вълни, и гравитацията на заклинанието ги дърпаше надолу.

Ленос се разтрепери от чернотата и лудостта и промърмори молитва към безименните светци, но междувременно дългите му крака сами направиха крачка напред.

И още една.

Ботушите му потънаха в размекнатата пръст по речния бряг, мислите му утихнаха и полезрението му се сви до този очарователен мрак. Някъде отдалеч чу тътен на копита, досущ буря, а сетне глас се вряза в хаоса като нож.

— Назад! — ревна той и Ленос примигна и се запрепъва назад от посягащата към него река точно преди един от кралските жребци да го стъпче под копитата си.

Масивният кон се изправи на задни крака, но именно покачените на седлото му ездачи вече бяха приковали вниманието на Ленос.

Принцът антари беше яхнал коня, разрошен, с разкопчано алено палто, под което се виждаха голите му гърди, засъхналата кръв по тях и сложен като рисунка белег. А зад принца с черното око, вкопчена в седлото с нокти и зъби, седеше Лайла Бард.

— Шибан звяр! — изсъска тя и за малко да падне, докато се опитваше да се освободи от седлото. Кел Мареш — авен варес — скочи на земята с лекота, палтото се вееше около него, едната си ръка той задържа върху рамото на Бард и Ленос така и не разбра за равновесие ли го прави или й предлага подкрепа. Крадлата оглеждаше внимателно тълпата — на едното й око определено му имаше нещо, приличаше на мъглявина от пречупена светлина — и накрая спря поглед върху моряка от екипажа си. Дори се усмихна тъничко и измъчено, преди някой да изпищи.

До тях падна жена, а около крака й се уви пипало от сянка. Тя го дращеше, но пръстите й минаваха право през него. Лайла се завъртя към жертвата, но принцът антари я достигна пръв. Опита се да отблъсне мъглата с порив вятър, а когато това не подейства, извади нож и цепна прясна рана на дланта си.

Коленичи и вдигна ръка над сенките, които шаваха между реката и кожата на жената. Нареди:

— Ас анаси!

Димът обаче само се раздели около кръвта. Самият въздух сякаш вибрираше от смях, докато мракът се промъкваше в крака на жената и оцвети плътта, преди да потъне във вените й.

Антари изруга, а жертвата се разтрепери и в ужаса си го хвана за порязаната ръка. Кръвта оцапа пръстите й и право пред очите на Ленос сенките внезапно я пуснаха и се отдръпнаха от жертвата си.

Кел Мареш се взираше в мястото, където дланите им се срещаха.

— Лайла! — извика той, но крадлата вече бе забелязала случката и бе извадила своя нож. Кръв бликна по ръката й, а тя се втурна към мъж на брега и го докопа на косъм преди сенките. Те отново се отдръпнаха.

Антари и… не, двамата антари, помисли си Ленос, защото именно такава беше Бард, тъкмо такава се оказа! — се захванаха да докосват всички наоколо, прокарваха кървави пръсти по ръце и лица. Ала кръвта не помогна с нищо на вече отровените — те само се зъбеха и я бършеха, все едно беше мръсотия — и на всеки белязан, двама падаха, преди да ги достигнат.

Принцът антари се завъртя, задъхан, и осъзна мащаба, размера на бедствието. Вместо да търчи от тяло на тяло, вдигна ръце и разпери широко длани. Размърда устни и кръвта се издигна във въздуха, събра се на топка. Напомни на Ленос за самата Айл с червеното й сияние — артерия от магия, пулсираща и животворна.

С един замах на ръката сферата се надигна над паникьосаните хора и…

Само това успя да види Ленос, преди сянката да нападне и него.

Пръсти от нощ се стрелнаха напред, по-бързи от змии. Нямаше къде да избяга — антари още работеше върху заклинанието си, а Лайла се намираше твърде далеч, така че морякът затаи дъх и започна да се моли, както се бе учил навремето в Олнис, когато бурите станеха жестоки. Затвори очи и се примоли за спокойствие, докато сенките се разбиваха в него. За равновесие, докато плискаха — едновременно горещи и студени — по кожата му. За покой, докато шумяха тихо като прибой в главата му.

Пусни ме, пусни ме, пусни ме да вляза…

Капка дъжд капна на ръката му, друга на бузата, а после сенките заотстъпваха и шепотът си отиде заедно с тях. Ленос примигна, издиша треперливо и видя, че дъждът е червен. Навред около него капки обсипваха лица и рамене, попиваха като мъгла по палта, ръкавици и ботуши.

Не е дъжд, осъзна той.

А кръв.

Сенките по улицата се разтваряха под алената мъгла и Ленос погледна към принца антари навреме да го види да се олюлява от усилието. Беше очертал участък убежище, но това не стигаше. Тъмната магия вече променяше фокуса и формата си, разделяше се от юмрук в разтворена шепа, пръсти от сянка нахлуваха към сушата.

— Светии… — изруга принцът, когато по улицата затрополиха копита. Вълна кралски гвардейци стигна до реката и слезе от седлата. Със скоростта на светкавица, Бард се стрелна между бронираните мъже и прокара окървавени пръсти по металната броня на всеки.

— Съберете отровените — нареди Кел Мареш на път към коня си.

Засегнатите жертви не бягаха, не нападаха, а си стояха, усмихваха се и обясняваха различни подробности как крал от сенки шепнел в ушите им и им разказвал за света, какъвто би могъл да бъде и ще стане, и който свирел на душите им чудни мелодии и им показвал истинската мощ на един крал.

Принцът антари се метна на седлото.

— Дръжте всички далеч от бреговете! — извика той.

Лайла Бард се качи зад него с гримаса, вкопчи здраво ръце в кръста му и Ленос остана на улицата, замаян, а принцът пришпори коня си и двамата изчезнаха сред уличките на Лондон.