В. Е. Шуаб
Заклинание за светлина (80)

V

Късчето хартия, връчено му от Марис, гореше в шепата на Кел, но той го стискаше здраво в юмрук, докато двамата с Алукард стояха търпеливо до вратата.

Притесняваше се, че ако прекосят платформата и напуснат кораба, няма да им позволят да се качат отново, а предвид склонността на Лайла към неприятности, Кел искаше да е близо до нея.

После обаче вратата се отвори и крадлата прекрачи прага с унаследителя в ръка. Ала не подобното на свитък устройство привлече вниманието на Кел. Впечатли го усмивката на Лайла — замайваща, щастлива и точно над нея — сфера от лъскава чернота там, където се намираше спуканото кафяво око. Кел изсъска през зъби.

— Окото ти!

— О! — ухили се Лайла, — забеляза!

— Светии, Бард! — възкликна Алукард. — Искам ли да знам колко струва това?

— Струва си всяко пени.

Кел посегна и отмести бретона на Лайла към ухото, за да я огледа по-добре. Окото изглеждаше чуждо и странно, и съвършено намясто. Погледът не се сблъскваше с него така, както с черната страна на Холанд. И все пак сега, когато крадлата гледаше света с очи — едното кафяво, а другото черно, младият антари не можеше да си представи кога му се е струвала обикновена.

— Отива ти.

— Ако не ви прекъсвам… — обади се Алукард зад гърба им.

Лайла му подхвърли унаследителя все едно е обикновена монета, незначителен амулет, а не главната цел на налудничавата им мисия, най-добрият им — и може би единствен — шанс да спасят Лондон. Стомахът на Кел падна в петите, но Алукард улови със същата небрежност талисмана във въздуха.

Капитанът прекоси трапа между пазара и „Призрак“. Лайла го следваше плътно по петите, Кел обаче се задържа за момент. Погледна листчето в ръката си. Беше хартия, но тежеше повече от камък, така го беше приковало към палубата на „Фераси Страс“.

Истинското ти семейство.

Ала какво означаваше това? Дали семейството е онова, в което си роден, или го образуват хората, които са те приели? Дали първите години на живота му тежаха повече от останалите?

Странни са тези заклинания за забравяне.

Рай беше негов брат.

Избледняват самостоятелно.

Лондон беше негов дом.

Освен ако не се вкопчваме в тях.

— Кел? — повика го Лайла през рамо, обърнала двуцветните си очи към него. — Идваш ли?

Той кимна.

— Следвам те.

Стисна здраво листчето и то се запали с гореща милувка. Кел го остави да изгори, а когато бележката се превърна на пепел, я отърси през борда и вятърът я разпиля още преди да стигне морето.

 

 

Екипажът стоеше на палубата, скупчен около дървен сандък — самоделна маса, където Кел остави съкровището, за което плати с три години от живота си.

— Я пак повтори — обади се Лайла, — защо на кораб, пълен с лъскави чудеса, ти ще си купиш пръстен.

— Не е обикновен пръстен — възрази той с несравнимо по-голяма увереност, отколкото изпитваше.

— Какво е тогава? — поинтересува се Джаста със скръстени ръце, все още видимо сърдита, задето не я бяха допуснали да влезе.

— Не знам точно — призна Кел. — Марис го нарече обвързващ пръстен.

— Не — поправи го Алукард, — нарече го обвързващи пръстени.

— Повече от един ли са? — учуди се Холанд.

Кел хвана металната халка и дръпна, както и преди, а пръстенът се раздели на два отделни — като ножовете на Лайла, само дето тези нямаха скрита пружина. Не беше илюзия. А магия.

Той остави върху сандъка току-що направения втори пръстен и се загледа в оригинала. Струваше му се съмнително границата на силите му да се свежда само до един втори екземпляр.

Кел отново стисна пръстена с ръце и дръпна; пак го раздели на две.

— Първият не намалява — забеляза Лайла, а червеният антари се опита да извади и четвърти пръстен. Не му се получи. Нямаше напрежение, нито откат. Съпротивата, която срещна, бе твърда — сякаш пръстенът нямаше какво повече да му даде.

Всяка магия си има граници.

Така би казал Тийрън например.

— И си сигурен, че е направен от антари? — попита Ленос.

— Така твърди Алукард — отвърна Кел и го погледна накриво.

Пиратът вдигна ръце.

— Марис го потвърди. Нарече ги антарски обвързващи пръстени.

— Добре — съгласи се Лайла. — Но каква полза от тях?

— Това не пожела да ни каже.

Хастра взе единия от омагьосаните пръстени и надзърна през него, присвил око, сякаш очакваше да види от другата страна нещо различно от лицето на Кел.

Ленос побутна втория пръстен с показалец и малко се стресна, защото го търкулна — не беше видение, а съвсем солидно изделие от метал.

Пръстенът се търколи от сандъка, но преди да падне, Холанд го улови, а веригите му издрънчаха в дървото.

— Ще свалите ли тези глупави дяволии?

Кел погледна към Лайла — тя се намръщи, но не го заплаши с бунт. Той плъзна оригиналния пръстен на пръста си, за да не го изтърве, докато отключва оковите. Свлякоха се с тежко издрънчаване и всички на палубата се стреснаха от внезапния звук и от мисълта, че Холанд е свободен.

Лайла взе третия пръстен от шепата на Хастра.

— Доста грознички са, нали? — понечи да си го сложи, но стрелна с поглед белия антари, който оглеждаше металната халка на дланта си. Присви отвратено очи — все пак това бяха обвързващи пръстени — но щом той върна своя на сандъка, крадлата озари Кел с ехидна усмивка.

— Да видим ли какво умеят? — и нахлузи сребърната халка на пръста си.

— Лайла, чакай… — Кел понечи да свали своя, но закъсня. Щом пръстенът се хлъзна зад първото й кокалче, той го удари като гръм.

Кел изпусна кратък, беззвучен писък и се преви, не падна само благодарение на сандъка, а палубата се наклони зверски под него. Не изпитваше болка, усещането обаче беше също толкова дълбоко. Все едно нишка в самата сърцевина на душата му бе опъната до скъсване и целият пулсираше във внезапното напрежение на опъна.

— Мас варес — обади се Хастра, — какво не е наред?

Всичко беше наред. Силата препускаше през него, ярка дотам, че озаряваше света, всяко от сетивата му звънтеше от претоварване. Зрението му се замъгли, обладано от внезапния прилив, а когато успя да се съсредоточи, той погледна към Лайла и почти виждаше нишките, които минават помежду им — метална река от магия.

Тя се беше ококорила, все едно също ги виждаше.

— Ха — възкликна Алукард, стрелкайки поглед по протежението на нишките мощ. — Значи това е имала предвид Марис!

— Какво става? — попита Джаста, неспособна да види.

Кел се изправи, нишките вибрираха под кожата му. Искаше да опита нещо, затова се пресегна — не с ръце, а с волята си — и изтегли част от магията на Лайла към себе си. Беше все едно пие светлина, топла и изобилна, и стряскащо ярка, внезапно всичко му се стори възможно. Така ли изглежда светът за Осарон? Това ли означава да се чувстваш неуязвим?

Застанала срещу него Лайла се намръщи при промяната в равновесието.

— Това е мое — изръмжа тя и си дръпна силата обратно. Точно както се появи, магията изчезна — не взетото назаем от Лайла, а естественият му извор — и внезапно светът за Кел почерня. Той се олюля и рухна на колене върху палубата. До него Лайла извика — колкото от шока, толкова и от радост, че е завзела силата му като своя.

— Лайла — проговори той, но гласът му беше несигурен, слаб, задушиха го шибащият вятър и люлеенето на кораба, както и внезапното, изкормващо отсъствие на сила, досущ като при прокълнатия нашийник и металната рамка. Кел трепереше неудържимо, зрението му се губеше и през нашарения с петна мрак той видя как крадлата събира ръце и само с усмивка призовава дъга от пламък.

— Лайла, спри! — изпъшка той, ала тя изглежда не го чуваше. Погледът й беше празен, стъклен, вниманието й — погълнато от златисточервената светлина на огъня, който се разрастваше около нея, заплашваше да полази по дъсчената палуба на „Призрак“ и да се вдигне към платната. Някой крещеше. Кел се опита да се надигне, но не успя. Ръцете му се тресяха от гъдела на горещината, не можеше обаче да смъкне пръстена от пръста си. Беше заседнал, споен на място от заклинанието, обвързало и двама им в едно.

И тогава, внезапно като придобиването на силата на Лайла и загубата на неговата, нова вълна на магия плисна през вените му. Не идваше от крадлата, която стоеше в пламтящата среда на своя свят. Беше трети източник, остър и студен, но също така ярък. Зрението на Кел се фокусира и той видя Холанд с третия пръстен на ръката — присъствието му заливаше връзката помежду им с прясна магия.

Силата на Кел се възвърна като въздух в изгладнелите му дробове, щом другият антари започна да бели нишка по нишка магията на Лайла, а огънят в ръцете й се смали, понеже двамата източиха силата й, разпределиха я помежду им и въздухът между дланите на Холанд затанцува с пипалцата на откраднатия пламък.

Лайла запримига трескаво, пробудена от омаята на могъществото. Стресната, тя смъкна пръстена от ръката си и замалко да падне от внезапния прилив и последващата загуба на сила. Щом се освободи от ръката й, пръстенът се стопи — първо се разтвори в нишка сребърна мъгла и после — в нищото.

Без присъствието й връзката потрепна и се скъси, опъна се между Кел и Холанд, а светлината на общата им магия намаля леко. И младежът отново се опита да смъкне пръстена от пръста си. За втори път не успя. Едва когато Холанд свали своя, ехо на оригинала у Кел, заклинанието се прекъсна и пръстенът му се завъртя, търколи се на палубата и измина няколко фута, преди Алукард да го спре с върха на ботуша си.

Дълго време никой не проговори.

Лайла се беше облегнала тежко на планшира, палубата под краката й бе овъглена. Холанд се държеше с ръка за мачтата, за да пази равновесие. Кел трепереше — бореше се с напъните за повръщане.

— Какво — изпъшка крадлата, — мътните да го вземат… стана току-що?

Хастра тихо си подсвирна, а Алукард коленичи и взе захвърления пръстен. Промърмори:

— Май бих казал, че това си струва три години.

— Три години какво? — попита Лайла и се изправи, но се олюляваше.

Кел се втренчи сърдито в капитана, и се облегна върху камарата сандъци.

— Не се обиждай, Бард — продължи Алукард, като потърка с ботуш там, където Лайла бе обгорила палубата, — но ще е хубаво да поработиш върху формата си.

Главата на Кел пулсираше много силно, отне му време да осъзнае, че и Холанд е заговорил.

— Точно така ще го направим — рече той тихо, а зеленото му око гореше като трескаво.

— Какво ще направим? — попита Лайла.

— Така ще заловим Осарон — по лицето на Холанд пробяга изражение, което донякъде напомни на Кел за усмивка. — Така ще го победим.