В. Е. Шуаб
Заклинание за светлина (47)

V

„Боговете нямат нужда от тела, но на кралете им трябват.“

Осарон кипеше, докато думите отекваха в ума му. Плевелите следва да се изскубват от корен. В крайна сметка, той е бог. И богът не се нуждае от тяло. От черупка. От клетка. Бог е навсякъде!

Реката се развълнува и от нея се надигна капка — бляскаво черно мънисто, което се зараздува и запротяга, докато придобие форма, крайници, пръсти и лице. Осарон се изправи на повърхността на реката.

Холанд грешеше.

Едно тяло е инструмент, вещ за употреба, след която се изхвърля, но никога не е нужно.

Осарон си беше наумил да убие белия антари бавно, да извади смъртното му сърце — сърце, което познаваше и бе слушал месеци наред.

Даде на Холанд толкова много — втори шанс, прероден град — и в замяна искаше само сътрудничество.

Бяха сключили сделка.

О, Холанд щеше да си плати, задето я наруши.

Непокорството на тези антари!

Що се отнася до другите двама…

Осарон още не беше решил как да ги използва.

Кел беше съблазнителен.

Дар, дарен и после изгубен, тяло, в което да се нахлуе с взлом — или да се пречупи.

А момичето? Делайла. Силна и умна. Толкова бойна! Такъв потенциал. Толкова повече можеше да постигне с нея.

Искаше да…

Не.

Но в такъв случай…

Това беше нещо различно — на боговете се полага да копнеят, а на хората — да се нуждаят.

Той не се нуждаеше от тези играчки, от тези черупки.

Нямаше нужда да бъде ограничаван.

Той беше навсякъде.

(Стигаше му.)

Беше…

Осарон погледна към изваяното си от тъмна вода тяло и се сети за другото, останало в друг свят.

Липсваше му…

Не.

Ала нещо му липсваше.

Плъзна се от повърхността на водата, издигна се във въздуха, за да проучи града, който щеше да превърне в своя столица, и се намръщи. Беше пладне и въпреки това Лондон се криеше под сенки. Мъглите на силата му потръпнаха, усукаха се, навиха се, но под одеялото им градът изглеждаше скучен.

Светът — неговият свят — трябваше да бъде красив, ярък, изпълнен със светлината на магията, с песента на силата.

И щеше да стане такъв — само веднъж градът да спре да се съпротивлява. Щом всички му се кланят, коленичат и го признаят за крал, тогава Осарон ще направи Лондон такъв, какъвто е редно и следва да бъде. Прогресът е процес, промяната отнема време, пролетта винаги е предшествана от зима.

Но междувременно…

Липсваше…

Онова, което липсваше…

Завъртя се на място и ето ти го на̀.

Кралският дворец!

Някъде вътре се гушеха непокорните, криеха се зад защитните си заклинания, сякаш можеха да го надживеят. И те щяха да паднат с времето, но именно дворецът сияеше пред очите му, издигаше се над почернената река като второ слънце, хвърляше лъчи от червеникава светлина в небето, а отражението му танцуваше в огледалночерната повърхност на реката.

Всеки повелител се нуждае от дворец.

Някога и Осарон бе имал свой, разбира се, в центъра на първия си град. Прекрасна постройка, скулптирана от желание, воля и чист потенциал. Беше си обещал да не повтаря онова място, да не прави същите грешки…

Но това беше погрешната дума.

Тогава беше млад, тепърва се учеше и макар градът да рухна, вината не беше на двореца. Не беше негово дело. Беше тяхно — на поданиците му, с осакатените им умове и крехки форми — и да, тогава ги дари с мощ, но сега беше поумнял и знаеше, че тя трябва да е негова и само негова, а и дворецът беше толкова прелестен! Тъмното сърце на неговото кралство.

Тук щеше да стои по-добре.

Точно тук.

Тогава, може би, и този свят щеше да му заприлича на дом.

Дом.

Каква странна идея.

Но все пак. Тук. О, да.

Осарон вече се беше издигнал високо във въздуха, рееше се над бляскавата черна шир на реката и пустите арени — грамадни скелети от камък и дърво, увенчани с лъвове, змии и хищни птици, празни постройки със знамена, които още плющяха на вятъра.

Точно тук.

Разпери ръце и дръпна струните на този свят, опъна нишките на силата в камъните на арените и водата под тях, а масивните конструкции започнаха да се сближават с трясък, докато се освобождаваха от мостовете и котвите си.

В мислите му дворецът се оформи — дим, камък и магия се откъртваха, пренареждаха се в нещо друго, в нещо повече. И каквото ставаше в мислите на Осарон, това се случваше и в света под него. Новият му дворец се разтегна като сянка, която расте нагоре вместо настрани, пипалца от мъгла се катереха по стените му с упорството на лози, изглаждаха се в лакиран черен камък все едно нова плът покрива стари кости. Във висините флаговете от стадионите се източиха подобно на дим, преди да се втвърдят в корона от лъскави шпилове над творението му.

Осарон се усмихна.

Все беше някакво начало.