В. Е. Шуаб
Заклинание за светлина (87)

V

Морските змии бяха добри.

Потресаващо добри.

Несъмнено по-добри от Медните крадци, а и от всички пирати, срещани от Лайла по време на месеците й по вода.

Змиите се сражаваха сериозно.

Сражаваха се, сякаш животът им зависи от това.

Ала и нейният също зависеше.

Крадлата се приведе под извито острие, което се заби в мачтата зад нея; изплъзна се от изсвистелия във въздуха меч. Някой се опита да увие въже около гърлото й, но тя го улови, усука го и плъзна ножа си между ребрата на противника.

Магията пулсираше във вените й, очертаваше кораба в щрихи от живот. Змиите се движеха като сенки, но за Лайла сияеха ярко. Остриетата й се промъкваха под гарда им, натъкваха се на плът, освобождаваха кръвта в нея…

Юмрук я улучи в челюстта, нож поряза бедрото й, ала тя нито спря, нито забави ход. Вибрираше от сила, част — нейна и част, взета назаем, и всичката — гореща.

Кръв потече в здравото око на Лайла, но тя не се притесни, понеже всеки път, когато отнемеше живот, виждаше Ленос.

Ленос, който се бе страхувал от нея.

Ленос, който въпреки това се държеше добре.

Ленос, който я бе нарекъл чудо, знак за промяна.

Ленос, който я бе видял, преди тя да знае как да се познае.

Ленос, който бе умрял с назъбено острие в гърдите и същото онова, изпитано от нея тъжно объркване в уличката в Розенал; със същото ужасно разбиране, изписало се по лицето му.

Лайла усещаше, че Кел и Холанд също се сражават в другия край на кораба, долавяше движението и придърпването на магията им във вените си, чувстваше тяхната болка като във фантомен крайник.

Ако змиите имаха магия, те не я използваха. Може би се опитваха да избегнат щетите по „Призрак“, защото вече бяха потопили своя кораб, ала крадлата беше готова да прати душата си в ада, но не и да падне в опит да пощади това смотано малко корабче. Огън озари дланите й. Дъските на палубата застенаха, когато ги дръпна. Корабът под нея силно се залюля.

Ще потопи цялото проклето чудо при необходимост.

Ала не й се отвори възможност. Нечия ръка замахна, сграбчи я за яката и я повлече зад един сандък. Тя освободи ножа от скритата под мишницата си кания, но ръката на нападателя — много по-голяма от нейната — я улови за китката и я прикова към дървото до главата й.

Оказа се Джаста — извисяваше се над нея — и за миг Лайла си помисли, че капитанката се опитва да помогне, по неизвестна причина я изтегля от най-опасното място, мъчи се да й спести битката. После видя тялото, проснато на палубата.

Хано.

Очите на момичето грееха в мрака, отворени и празни, гърлото й бе прерязано с един чист замах.

Лайла кипна от гняв, проумявайки какво се случва: Джаста настояваше да управлява „Призрак“, да се качи с тях на плаващия пазар. Внезапната опасност на пристана в Розенал. Играта по надпиване тази вечер с твърде силно питие.

— Ти си една от тях!

Джаста не отрече. Само се ухили безмилостно.

Лайла сблъска воля с волята на капитанката и тласна противничката си встрани.

— Защо?

Джаста сви рамене.

— В открито море пара̀та е кралят.

Крадлата се хвърли напред, ала капитанката — двойно по-бърза, отколкото изглеждаше, и точно толкова силна — начаса блъсна противничката си в планшира, който я улучи в ребрата достатъчно силно да й изкара въздуха.

Джаста не беше помръднала от мястото си и изглеждаше почти отегчена.

— Имам заповеди да убия арнеското принцче — обясни тя и извади меч от канията си. — Но никой не ми е казал какво да правя с теб…

Студена омраза плисна във вените на Лайла и преодоля дори горещината на силата.

— Ако искаше да ме убиеш, вече трябваше да си го сторила.

— Да, ама не е задължително да те очистя — отвърна Джаста, а на кораба продължаваха да се качват заплашителни сенки. — Ти си крадец, а аз съм пират, но и двете сме остриета. Личи ти. Знаеш, че не ти е тук мястото. Не тук, не с тези…

— Грешиш.

— Преструвай се колкото си искаш — ухили се капитанката, — ако ще и да си смениш дрехите. Дори езика. Или лицето. Винаги ще си останеш остра, а такива като нас стават само за една работа: да режат.

Лайла отпусна ръце покрай хълбоците си, сякаш обмисляше думите на предателката. Кръв капеше от пръстите й и устните й помръдваха лекичко, почти недоловимо. Думите й — ас атера — потънаха под самовлюбения смях на Джаста и дрънченето на метал отвред.

Лайла повиши глас.

— Може и да си права.

Усмивката на Джаста се разшири.

— Открай време си имам начин да забелязвам остриетата. И мога да те науча да…

Лайла стисна юмрук, дръпна дървото и сандъкът зад Джаста рухна напред. Капитанката се обърна, опита се да отскочи, но заклинанието, прошепнато от крадлата бе проработило — ас атера, расти! — и корабните дъски бяха пленили ботушите на противничката й в клоните си, докато тя злорадстваше. Така че падна на палубата под тежките сандъци.

Джаста изруга задавено на език, който Лайла не говореше, с крак, прикован под тежестта, и разнесло се във въздуха пращене на кост.

Крадлата приклекна пред нея. Поднесе ножа си към гърлото й и повтори:

— Може и да си права. А може и да грешиш. Не избираме какви да бъдем, но избираме какво да правим със себе си… — и приготви ножа за удар.

— Внимавай да режеш дълбоко — измърка Джаста, щом около острието протече кръв и се плъзна на тънки струйки по гърлото й.

— Не — Лайла се изправи.

— Няма да ме убиеш, така ли? — изсмя се капитанката.

— О, ще те убия — увери я крадлата от Сивия Лондон, — но не и преди да си признаеш всичко.