В. Е. Шуаб
Заклинание за светлина (60)

I

Кафето беше отвратително на вкус, но Алукард поне си топлеше ръцете на канчето.

Не беше спал, нервите му — наострени като ножове от чуждия кораб, присъствието на предателя магьосник и факта, че всеки път, щом затвореше очи, виждаше Аниса да изгаря, Джинар да се разсипва на прах и той самият да се пресяга, сякаш разполагаше с поне едно нещо, с което да спаси сестра си и приятеля си. Аниса беше толкова умна, Джинар — толкова силен, но накрая това не бе изиграло никакво значение.

Те си оставаха все така мъртви.

Алукард се изкачи по трапа до палубата и отпи пак от кафето, забравил колко ужасно е в действителност. Изля кафявата гадост през планшира и си избърса устата.

Джаста бе заета с такелажа на главната мачта. Хастра и Хано седяха на един сандък в сянката на голямото платно, младият гвардеец — с кръстосани крака, а юнгата — приклекнала като врана, наведена напред да види какво държи той в шепите си. На Алукард му заприлича на сочен зелен филиз на цвете акина. Хано възкликна възхитено, когато растението полека се разгърна пред очите й. Хастра бе обкръжен от тънките бели нишки светлина, присъщи за избраните малцина, способни да държат стихиите в равновесие. Алукард се зачуди за момент защо младежът е станал гвардеец, а не жрец. Въздухът около Хано беше гнездо от тъмносини спирали — въздушен маг в развитие, също като Джинар…

— Сега внимавай — разнесе се познат глас. — Един моряк не става за нищо без пълен набор пръсти…

Беше Бард. Стоеше до носа и учеше Ленос на фокуси с един от ножовете си. Морякът я гледаше ококорен как хвана острието между връхчетата на пръстите си, подметна го във въздуха и докато улови ножа за дръжката, то вече гореше. Лайла се поклони, а Ленос — честна дума! — грейна в притеснена усмивка.

Ленос, който бе дошъл при Алукард през първата й нощ на борда на „Острието“ да предупреди, че тя е знамение. Сякаш капитанът не го знаеше вече.

Ленос, който й беше измислил прякора Сероус.

Когато Алукард видя Лайла Бард за първи път, тя стоеше на палубата на кораба му с вързани ръце и пържеше въздуха около себе си със сребро. Той бе срещал само един друг магьосник, който да сияе по същия начин, само дето онзи имаше едно изцяло черно око и излъчване на самовлюбено превъзходство, което говореше по-силно от всякакви думи. Лайла Бард обаче се отличаваше с две обикновени кафяви очи и не казваше нито дума — нито за себе си, нито за трупа на моряка на Алукард, проснат на трапа. Предложи му само едно накъсано изречение:

Ис ен рарен гаст.

Аз съм най-добрият крадец.

И докато се опитваше да проумее острата й усмивка и обкръжаващите я сребърни нишки светлина, капитанът си помисли: Е, поне със сигурност си най-странната.

Първото му лошо решение беше да я приеме на борда.

Второто — да й разреши да остане.

Оттам насетне лошите решения сякаш се множаха като питиета по време на игра на Санкт.

Онази първа нощ Лайла седя срещу Алукард, а магията й представляваше оплетен, усукан възел от неизползвана сила. Той замалко да се задави с виното си, когато го помоли да я обучи. Да учи антари на магия? Ала Алукард го беше направил. Беше разчепкал намотките мощ, разплете ги, колкото му стигаха силите, и видя магията да протича през чисти канали, по-ярка от всичко, заставало някога пред очите му…

Беше имал и мигове на просветление, разбира се.

Помисли си дали да не продаде крадлата на Марис на „Фераси Страс“.

Би могъл и да я убие, преди тя да реши да му посегне.

Както и да я изостави, да я предаде — измисли дузина начини да свали тежестта й от гърба си. Тя беше проблем — дори екипажът го знаеше, а моряците не виждаха думата, изписана с възли от сребърни букви над главата й.

Но въпреки всичко това Алукард я харесваше…

Бе приютил едно опасно момиче и го направи несъмнено смъртоносно — и знаеше, че тази комбинация вероятно ще му види сметката по един или друг начин. Така че когато Лайла го предаде и нападна съперник преди „Есен Таш“, открадна си място в турнира, въпреки че сигурно знаеше какво означава това за него, за екипажа и кораба му… Алукард не се изненада особено. Дори по-скоро се почувства облекчен. Винаги бе знаел, че антари са себични, твърдоглави магьосници. Лайла доказваше правотата на инстинкта му.

Помисли си, че ще бъде лесно да се отърве от нея, да си върне кораба, реда и живота. Ала нищо около Бард не беше лесно. Тази сребърна светлина го беше грабнала и беше овързала отвсякъде неговите синьо и зелено…

— Знаел си.

Алукард не беше чул приближаването на Кел, нито бе забелязал сребристите нишки, витаещи извън мислите му, но сега другият магьосник стоеше до него и проследи втренчения му в Бард поглед.

— За теб ние изглеждаме различно, нали?

Алукард скръсти ръце.

— Всички ми изглеждат различно. Няма две еднакви плетеници магия.

— Но си знаел какво е тя — уточни Кел, — от мига, когато си я видял.

Пиратът с тънка усмивчица наклони глава:

— Представи си изненадата ми, когато главорезка със сребърен облак уби един от хората ми, записа се в екипажа и после ме помоли да я уча на магия.

— Значи е твоя вината, че тя взе участие в „Есен Таш“.

— Вярваш или не — отвърна Алукард, повтаряйки думите на Кел за Рай от снощи, — но идеята беше нейна. И се опитах да я спра. Напразно, но се оказа, че тя е доста упорита… — той стрелна антари поглед. — Сигурно е нещо типично за вида ви.

Кел изсумтя раздразнено и му обърна гръб. Вечно си тръгваше недоволен. Това определено беше типично за вида им.

— Чакай — възпря го Алукард. — Преди да си тръгнеш има нещо, което…

— Не.

Капитанът настръхна.

— Дори не знаеш какво се канех да ти кажа.

— Знам, че вероятно се отнася за Рай и съм сигурен, че не искам да го чувам, понеже ако пак се похвалиш как е брат ми в леглото, ще ти счупя зъбите.

Алукард се изсмя тихо и тъжно.

— Това забавно ли ти се струва? — озъби се Кел.

— Не… — капитанът преглътна. — Толкова е лесно да те дразни човек… Грехота е да не се пробвам!

— Грехота ще е да не те ударя, когато минеш границата.

Алукард вдигна примирително длани.

— Напълно си прав… — Той заразтрива старите белези около китките си. — Виж, исках само да кажа следното — че не съм имал намерение да го нараня.

Кел го погледна невярващо:

— Та ти се отнесе с него като с незначителен флирт!

— Откъде знаеш?

— Рай беше влюбен в теб, а ти го напусна. Накара го да си мисли… — Младият антари въздъхна разстроено. — Или си забравил, че избяга от Лондон много преди да се опитам да те прогоня завинаги от града?

Алукард поклати глава и отклони поглед към равната синя черта на хоризонта. Стискаше зъби и тялото му се бунтуваше срещу истината. Истината имаше нокти и те бяха забити право в сърцето му. Щеше да е по-лесно да остави думите неизказани, но когато Кел отново се обърна да си отиде, пиратът се застави да ги изрече.

— Напуснах го, понеже моят брат откри къде си прекарвам нощите — и с кого ги прекарвам… — продължаваше да се взира във водата, но чу стъпките на Кел да спират. — Ако щеш вярвай, не всички семейства са готови да загърбят благоприличието, за да задоволят вкуса на кралското семейство. Емъри имат старомодни нрави. Стриктни при това… — той преглътна. — Брат ми, Берас, казал на баща ми и той така ме нареди, че накрая не можех да си стоя на краката. Не спря, докато не ми счупи ръката, рамото и половината ребра. Докато не припаднах. А после накара Берас да ме прати в морето. Събудих се в трюма на кораб с капитан, забогатял с десет риша поради заповедта да не ме връща в Лондон, докато екипажът му не ме върне в правия път. Слязох от този кораб още на първото пристанище, с три лина в джоба и значително количество магия във вените, и без никой да ме чака у дома — и ще изпреваря въпроса ти, не се върнах. В това е вината ми. Но не знаех какво съм означавал за принца… — Алукард откъсна поглед от морето и се обърна към Кел. — Не съм искал да го напусна! И ако знаех, че Рай ме е обичал толкова силно, колкото и аз него, нямаше да страня от Лондон.

Дълго време никой от двамата не заговори.

Стояха вглъбени, обкръжени от морските пръски и плющенето на платната.

Накрая Кел въздъхна:

— Въпреки това не мога да те понасям.

Алукард се разсмя от облекчение:

— О, не се притеснявай. Чувствата са взаимни.

С тези думи той обърна гръб на рижия антари и се насочи към крадлата. Ленос я бе оставил сама до планшира и сега тя използваше ножа да човърка мръсотията под ноктите си, втренчила поглед в някаква далечна точка.

— Плащам да чуя мислите ти, Бард!

Тя погледна към капитана и усмивката опъна ъгълчетата на устата й.

— Не съм си представяла, че пак ще делим една палуба.

— Е, светът е пълен с изненади. И с мраковити крале. И с проклятия. Кафе? — Алукард й предложи канчето си. Тя стрелна останките от кафявата помия с поглед и отвърна:

— Не, благодаря.

— Не знаеш какво пропускаш, Бард!

— О, знам. Направих грешката да опитам кафето сутринта.

Алукард се нацупи и изля и остатъка от питието си през борда. Айло придаваше на щатния готвач на „Острието“ достойнствата на дворцов шеф.

— Имам нужда от истинска храна.

— Съжалявам — подкачи го Лайла, — кога някой ми смени коравия капитан с мрънкащ аристократ?

— Кога някой подмени бордовия ми крадец с трън в задника?

— Да де, само дето винаги съм си била трън.

Лайла вирна глава към слънцето. Косата й бе започнала да става прекалено дълга, тъмните кичури й стигаха до раменете, а стъкленото й око намигаше на силната зимна светлина.

— Обичаш морето — забеляза Алукард.

— А ти не го ли обичаш?

Той се хвана за планшира.

— Обичам го на моменти. Въздухът в открити води, енергията на сработения екипаж, шансът за приключения, такива неща. Но… — той забеляза, че крадлата наостря уши и млъкна. Месеци наред бяха крачили по внимателно прокараната граница между директната лъжа и премълчаването на истината, дебнеха и най-малкия си пропуск и никой от двамата не бе склонен да разкрие каквото и да било за себе си. Бяха пестили истината като скъпоценна валута, и се разделяха с нея само срещу размяна.

А сега за малко да вземе да каже на Лайла нещо безплатно.

— Но? — притисна го тя с лекото побутване на крадец.

— Някога уморявала ли си се да бягаш, Бард?

Тя наклони глава.

— Не.

Алукард заби поглед в хоризонта.

— Значи не си оставяла след себе си нещо достатъчно важно.

Надигна се студен вятър и Лайла скръсти ръце на перилото и се загледа във водата отдолу. Намръщи се.

— Какво е това?

Нещо подскачаше на повърхността, парче плавей. Появи се още един. Умножиха се. По вълните покрай тях премина цял остров натрошени дървени греди с обгорени краища. Неприятна тръпка полази по гърба на Алукард.

„Призрак“ плаваше през останките на кораб.

— Това — уточни магьосникът, — е дело на Морските змии.

Лайла се ококори.

— Моля те, кажи ми, че говориш за наемници, а не за гигантски корабоядни.

Алукард вдигна вежда.

— Гигантски змии, които похапват кораби? Сериозно ли говориш?

— Какво? — сопна се крадлата. — Откъде да знам къде да прекарам границата в този свят?

— Определено мястото й е далеч преди гигантските морски змии… Видя ли това, Джаста? — провикна се Алукард.

Капитанката присви очи в посочената от него посока.

— Виждам го. Струва ми се на около седмица.

— Не достатъчно старо — промърмори пиратът.

— Ти искаше да минем по най-бързия маршрут — натърти Джаста и се обърна към руля, точно когато покрай тях премина голямо парче от обшивката, на което още се виждаше част от името на кораба.

— Какво представляват те — попита Лайла, — тези Морски змии?

— Наемни мечове. Потапят кораба си, преди да нападнат.

— Като средство за отвличане на вниманието?

Алукард поклати глава.

— По-скоро е предупреждение. Смятат, че старото корито вече няма да им трябва — че щом веднъж приключат с клането на всички на борда и изхвърлят труповете в морето, ще отплават с кораба на жертвите си.

— Еха!

— Именно.

— Звучи ми като похабяване на съвсем годен за плаване кораб.

Алукард подбели очи.

— Само ти би могла да скърбиш за кораба, вместо за моряците.

Лайла сви рамене:

— Е, корабът несъмнено не е сторил нищо лошо. Хората може и да са си го заслужавали.