В. Е. Шуаб
Заклинание за светлина (36)

III

Кел стоеше пред килията на Холанд и го чакаше да проговори.

Белият антари не продумваше. Дори не вдигна глава да погледне събеседника си в очите, а остана съсредоточен върху точка в далечината, отвъд решетките, отвъд стените, отвъд града. Студен гняв гореше в очите му, но изглеждаше насочен по-скоро навътре, а не навън — към него и чудовището, отровило ума му и откраднало тялото му.

— Ти ме призова — обади се Кел накрая. — Предположих, че ще имаш нещо за казване.

Холанд продължи да мълчи и посетителят се извърна да си върви.

— Сто осемдесет и двама.

Принцът антари погледна през рамо.

— Какво?

Вниманието на Холанд все още бе демонстративно насочено другаде.

— Това е броят на хората, убити от Астрид и Атос Дейн.

— И колко уби ти?

— Шейсет и седем — отвърна Холанд без колебание. — Трима, преди да ме поробят. Шестдесет и четирима, преди да стана крал. И нито един оттам насетне… — най-сетне погледна Кел. — Ценя живота. Да, раздавал съм смърт. Ти си бил отгледан като принц. Аз пък гледах как светът ми се спаружва, ден след ден, сезон след сезон, година след година. Жив ме крепеше единствено надеждата, че има причина да стана антари. Че мога да помогна с нещо.

— Мислех, че жив те е крепяло единствено обвързващото заклинание, дамгосано в кожата ти.

Холанд наклони глава.

— По времето, когато ме срещна ти, жив ме държеше само мисълта да убия Атос и Астрид Дейн. А после ти ми отне тази наслада!

Кел се озъби:

— Няма да се извиня, задето съм те лишил от отмъщението ти.

Холанд не продължи размяната на удари. Просто се върна на темата.

— На въпроса ми какво е трябвало да направя след пробуждането ми в Черния Лондон, ти отговори: следвало е да остана там; трябвало е да умра. Мислих за това. Знаех, че Атос Дейн е мъртъв. Поне това бях способен да усетя… — Веригите задрънчаха, когато той посегна да се чукне по съсипаното заклинание на гърдите. — Но аз не бях. Не знаех защо, но си мислех какъв съм бил — всичките онези години, преди близнаците да ме одерат до гола омраза — и какво бях желал за моя свят. Тъкмо тази мисъл ме отведе у дома. Не страхът от смъртта — смъртта е нежна, тя е добра — а надеждата все още да постигна повече. И идеята да бъда свободен… — примигна, сякаш се бе отплеснал.

Думите му намираха почва в гърдите на Кел и дърпаха сходни струни.

— Какво ще стане с мен сега? — в гласа на Холанд нямаше страх. Нямаше съвършено нищо.

— Предполагам, ще те съдят…

Белият антари взе да клати глава.

— Не.

— Не си в позиция да поставяш условия.

Холанд се наведе напред, доколкото веригите му го позволяваха. Заяви твърдо:

— Не искам съд, Кел. Искам екзекуция.