В. Е. Шуаб
Заклинание за светлина (117)

II

Валеше, когато ястребът се завърна.

Под прикритието на стрехите на горната тераса Рай стоеше и наблюдаваше как извличат с впрягове останките от турнирните арени от реката. Изправена точно на прага, Исра чакаше. Доскоро бе капитан на бащината му гвардия, сега — капитан на неговата. Представляваше статуя в броня, а самият Рай носеше алено, както повеляваше обичаят за траур.

Весканците, беше чел, боядисвали лицата си с черна пепел, а фароанците за три дни и три нощи покривали скъпоценните камъни по лицата с бяло, но арнеските семейства отдаваха почит на загубата като честваха живота и го правеха чрез дрехи в червено — цветът на кръвта, на изгрева, на Айл.

Рай долови влизането на жреца през вратата зад гърба си, но не се обърна, не го и поздрави. Знаеше, че и Тийрън скърби, ала не можеше да понесе нито тъгата в очите на стареца, нито спокойната им, студена синева. Само как изслуша вестите за Емайра и Максим, без да трепне, сякаш знаеше, още преди заклинанието да завърши, че ще се пробуди да открие света променен.

И така, двамата стояха под савана на дъжда, насаме с мислите си.

Кралската корона тежеше на главата на Рай, много по-голяма от златния обръч, който бе носил през по-голямата част от живота си. Обръчът растеше заедно с него, всяка година изтегляха метала, за да приляга на промените в ръста му. Щеше да му стигне за още двайсетина години…

А ето, наложи се да го свали и да го съхрани за бъдещия принц.

Новата корона му тежеше неимоверно. Постоянно напомняше за загубата му. За рана, която не искаше да зарасне.

Другите му наранявания зараснаха — твърде бързо. Като игла, забита в глина, щетите бяха погълнати незабавно след изваждането на причинителя им. Все още можеше да извика усещането — като спомен — но болката бе далечна, избледняваше и оставяше подире си онзи ужасен въпрос.

Истинска ли беше?

Аз истински ли съм?

Достатъчно истински да умре от мъка. Достатъчно истински да се пресегне и да вкуси капката пролетен дъжд, проправила студена пътечка по кожата му. Да излезе изпод прикритието на двореца и да остави дъждът да го намокри до кости.

И достатъчно истински, та сърцето му да се разтупти, когато облак мрак се плъзне на фона на светлото небе.

Позна птицата веднага и разбра, че идва от Веск.

Чуждестранният флот се бе оттеглил от устието на Айл, но кралският род още не бе понесъл отговорност за престъпленията си. Кол беше мъртъв, Кора обаче се намираше в кралската тъмница и чакаше да научи съдбата си. И ето ти я, завързана за глезена на ястреб!

След пробуждането на града вестта за предателството на Кол и Кора се разнесе като пожар и Лондон вече настояваше Рай да поведе империята на война. Фароанците се бяха заклели да им помогнат — твърде бързичко за неговия вкус — и Сол-ин-Ар се върна във Фаро в името на дипломацията, което, боеше се младият крал, се превеждаше като „да приготви армията си“.

Шейсет и пет години мир, каза си мрачно, съсипани от две отегчени, амбициозни дечица…

Обърна се и се упъти към долния етаж, а Исра и Тийрън закрачиха след него. Ото ги чакаше във фоайето.

Весканският магьосник отърси дъждовните капки от щръкналата си руса коса и свитъка — с вече строшен печат — който стискаше в ръка.

— Ваше Величество. Нося вести от нашите управници.

— Какви вести? — попита Рай.

— Кралицата ми не желае война.

Съвършено куха фраза.

— Но децата й желаят.

— Тя настоява да поднесе извиненията си.

Още едно празно обещание.

— Как?

— Ако това ще се хареса на арнеския крал, ще прати едногодишна реколта зимно вино, седем жреци и най-малкия си син, Хок, чиято дарба за каменна магия е ненадмината в цял Веск.

На Рай му се искаше да изкрещи: Майка ми е мъртва, а вие ми поднасяте питиета и змия в пазвата. Вместо това каза само:

— Ами принцесата? Какво ще ми даде кралицата за нея?

Ото го погледна сурово.

— Кралицата ми не се интересува от дъщеря си.

Рай се намръщи:

— Тя е нейна кръв!

Ото поклати глава.

— Единственото, което презираме повече от предателя, е провалът. Принцесата е тръгнала срещу заповедта на кралицата си за мир. Сама е измислила мисията си, но се е провалила в изпълнението й. Кралицата ми предоставя на Ваше Величество правото да постъпите с Кора, както намерите за добре.

Рай разтри очи. Весканците не гледаха на милостта като на проява на сила и той знаеше какво решение търси кралицата — единствено би уважила смъртта на Кора.

Рай устоя на желанието да тръгне да обикаля, да гризе нокти и да направи куп други неща, които не подхождат на един крал. Какво би казал баща му? Какво би сторил баща му? Устоя на желанието да погледне Исра или Тийрън, да смени темата, да избяга.

— Откъде да знам, че кралицата няма да използва екзекуцията на дъщеря си срещу мен? Защо да не ме обвини в нарушение на последните основи на мира с убийството на Кора в името на отмъщението.

Дълго време Ото не продума. Накрая отбеляза:

— Не са ми известни намеренията на моята кралица, чух само думите й.

Всичко би могло да е капан и Рай го съзнаваше. Ала не виждаше друг избор.

Баща му бе разказвал толкова много неща за мира и войната, бе я сравнявал с танц, с игра, със силен вятър, но сега младежът си припомняше едни от първите му слова.

Войната срещу империя, беше казал Максим, е като нож, вдигнат срещу добре брониран рицар. Все едно дали са нужни три или трийсет удара, ако противникът е твърдо решен, острието все някак ще намери пролука.

— Също като вашата кралица — заключи Рай, — и аз не желая война. Мирът между нас е крехък и еднакво вероятно е една публична екзекуция да потуши гнева на града ми и да го разпали.

— Не е задължително едно действие да е публично, за да е назидателно — намекна Ото. — Стига да го видят очите, които трябва…

Рай отпусна длан върху дръжката на позлатения меч на бедрото си. По замисъл беше декоративен, съставна част от сложните му траурни одежди, но бе достатъчно остър да посече Кол. Щеше да стори същото и с Кора.

Като го видя, Исра пристъпи напред и заговори за първи път.

— Аз ще го направя — предложи тя и кралят изпита копнеж да й позволи, искаше да избегне той да извърши убийството. Беше пролята достатъчно кръв.

Ала поклати глава и се насили да тръгне към затворническите килии.

— Смъртта й е мое дело.

Опита се да вложи в думите си гняв, какъвто не изпитваше — макар че наличието му би разпалило огън там, където мъката вселяваше само студ.

Тийрън не го последва — жреците бяха създадени да служат на живота, не на смъртта — но Ото и Исра тръгнаха след него.

Рай се почуди дали Кел долавя ускореното му сърцебиене и дали ще дотича да го нагледа. Питаше се, но не го желаеше. Брат му имаше да приключва свои задачи.

Щом ботушите на Рай затрополиха по стълбите към тъмницата, той разбра, че нещо не е наред.

Вместо да го посрещне звънливият глас на Кора, долу го очакваха само тишина и металният вкус на кръв на върха на езика му. Взе на бегом последните няколко стъпала и огледа сцената.

Нямаше охрана.

Килията на принцесата бе надеждно заключена.

Кора лежеше, изпъната на каменната пейка. Едната й ръка се бе свлякла от ръба и пръстите висяха, потопени в лъскаво езеро от кръв на пода.

Рай се олюля.

Явно някой й беше донесъл тайно нож. Милост ли й бе оказана, или й даваха надежда? Така или иначе, принцесата си бе прерязала вените от лактите до китката и на стената над нара бе написала една-едничка весканска дума:

Тан’ош.

Чест.

Ото се взря мълчаливо в принцесата, а Рай, неизвестно защо, се втурна да отвори килията. Кора от Веск беше мъртва. И въпреки че беше дошъл да я убие, от вида на безжизнения й труп и от стъкления поглед му призля. После, за негов срам, го заля облекчение. И досега не беше сигурен дали щеше да успее да й отнеме живота. Не желаеше да открие дали му е по силите.

Рай отключи килията и влезе вътре.

— Ваше Величество… — поде Исра, понеже кръвта оцапа ботушите му и опръска дрехите, но кралят не се притесни.

Коленичи и бръсна провисналите върху лицето на Кора руси кичури, после си наложи да се изправи и да придаде твърдост на гласа си. Ото беше вторачил поглед не в трупа, а в думата, изписана с кръв на стената и Рай долови вложената в нея опасност, призива й към действие.

Когато весканецът обърна сините си очи към краля, погледът му бе спокоен и твърд.

— Смъртта си е смърт — отсече той. — Ще предам на моята кралица, че е свършено.