В. Е. Шуаб
Заклинание за светлина (65)

VI

Кел и Холанд седяха един срещу друг, потънали в мълчание, което само се сгъстяваше, докато Кел се опитваше да удави раздразнението си в питие. От всички причини за излизането на Лайла и от всички хора, с които би могла да излезе, трябваше да избере точно Емъри!

От другата страна на залата група мъже обръщаха чаша след чаша и пееха някаква морска закачка.

— … Тъй ще узнаеш, че Сероус тук крачи…

Кел допи чашата си и посегна за тази на белия антари.

Холанд продължаваше да рисува с пръсти в разлятото на масата, а питието пред него стоеше недокоснато. Сега, след връщането на твърда земя, бузите му отново бяха порозовели, но дори облечен в зимносиво и с придърпана над очите шапка, имаше излъчване, което привличаше погледа. Заради напрегнатата стойка, може би, заедно с едва доловимо ухание на чужда магия. Пепел, стомана и лед.

— Кажи нещо — промърмори в чашата си Кел.

Холанд го стрелна с поглед и после преднамерено го отклони отново.

— Този унаследител…

— Какво за него?

— Един от нас трябва да го използва…

— Вероятно — отговорът на Кел беше простичък и прям. — Но аз не ти вярвам.

Белият антари стисна зъби.

Червеният продължи:

— И определено няма да допусна Лайла да го изпробва. Тя не знае как да използва силата си, да не говорим как ще оцелее като се отърве от нея.

— Което оставя теб.

Кел сведе поглед към останките от бирата си.

— Оставя мен.

Ако унаследителят работеше така, както Тийрън бе предположил, устройството поглъщаше личната магия. Ала магията на Кел бе единственото, което привързваше живота на Рай към неговия. Той беше научил това от нашийника — ужасното отрязване на силата от тялото, и заекването на спиращото сърце на брат си. Дали щеше да се повтори същото? Пак ли щеше да боли толкова много? Или да стане лесно? Брат му знаеше какво се кани да стори и му бе дал съгласието си. Кел го видя в погледа на Рай, когато се разделяха. Чу го в гласа му. Принцът бе постигнал мир със себе си много преди да му каже сбогом.

— Стига с този егоизъм!

Младежът рязко вирна глава:

— Какво?

— Осарон е мой — отсече Холанд и най-сетне вдигна чашата си. — Не ми пука за желанието ти за саможертва, за нуждата ти да бъдеш герой. Когато му дойде времето някой от нас да разруши това чудовище, ще бъда аз. И ако се опиташ да ме спреш, Кел, ще ти напомня по трудния начин кой от нас е по-силният антари. Разбра ли?

Холанд пресрещна погледа на Кел над ръба на халбата и, освен думите и надутата смелост, той видя и още нещо в очите му.

Милост.

Гърдите на Кел го боляха от облекчение, когато каза:

— Благодаря ти.

— За какво? — отвърна Холанд студено. — Не го правя заради теб.

 

 

В крайна сметка Ворталис се нарече Зимния крал.

— Защо не летен — попита го Холанд, — или пролетен?

Ворталис изсумтя.

— Да долавяш топлина във въздуха, а? Да виждаш синева по реката? Не сме в пролетта на този свят и определено не сме в лятото. Това са сезоните за твоя бъден крал. Сега тук цари зимата и ние трябва да оцелеем в нея.

Седяха един до друг на терасата на замъка, докато флаговете — отворена шепа, обърната на тъмния си фон — плющяха на вятъра. Портите бяха отворени, дворът бе изпълнен от край до край с хора, дошли да видят новия крал. Чакаха да се отворят вратите на замъка, за да могат да изложат проблемите си и да повдигнат претенциите си. Въздухът бръмчеше от възбуда. Прясна кръв на трона означаваше нов шанс за улиците. Угасналите след предишното затваряне мечти пламваха отново с надеждата, че този предводител ще успее там, където всички преди него са се провалили; ще бъде чаканият, възстановил изгубения рай.

Ворталис носеше на главата си тънък пръстен от потъмняла стомана, точно копие на кръга на емблемата си. Като изключим това, изглеждаше по същия начин като човека, дошъл преди месеци при Холанд, в сърцето на Сребърния лес.

— Костюмът ти отива — Зимния крал посочи късото наметало на Холанд и сребърната брошка с печата на Ворталис.

Антари отстъпи една крачка от перилото на терасата.

— Последния път, когато проверих, кралят беше ти. Защо тогава аз съм на показ?

— Защото, Холанд, управлението е равновесие между надеждата и страха. Мен ме бива с хората, но теб те бива да ги плашиш. Аз ги привличам като мухи, но ти уравновесяваш това. Заедно сме привличане и предупреждение, и предпочитам всеки един от поданиците ми да знае, че рицарят с черното око, моят най-остър меч, стои твърдо зад гърба ми… — Вор погледна Холанд с крайчеца на окото си. — Не съм забравил колко обича нашият град кралеубийството, включително и кървавия навик, който затвърдихме и ние, за да застанем тук днес, но, колкото и егоистично да изглежда, нямам желание да си отида така, както загина Горст.

— Горст не разполагаше с мен — подчерта Холанд и кралят се усмихна.

— Благодаря на боговете за това.

— И сега какво, „кралю мой“ ли се очаква да те наричам?

Ворталис издиша облак пара.

— Очаквам да ме приемеш за приятел.

— Както желаеш… — по устните на Холанд пробяга усмивка, понеже си спомни срещата им в Сребърния лес. — Вор.

Кралят се усмихна — широка и ярка усмивка, която никак не подхождаше на града около тях.

— Само като си помисля, Холанд, че бяха нужни само корона и…

— Кьот Ворталис — обади се един от гвардейците зад гърба им.

Вор незабавно стисна зъби и яркото му веселие бе заменено от суровото изражение, подходящо за нов крал.

— Какво има?

— Едно момче иска аудиенция.

Холанд се намръщи.

— Още не сме отворили вратите.

— Знам, сър — отвърна гвардеецът. — Той не дойде през вратата. Просто се… появи.

 

 

Червеното палто на хлапето бе първото, което Холанд забеляза.

Гостът стоеше в тронната зала, наклонил глава към сводестите ребра на тавана на замъка, и палтото му беше толкова ярко на цвят, не избеляло червено като слънцето по залез или лятна рокля, а ярко алено, с цвета на прясна кръв.

Косата му беше в по-светъл оттенък, като есенни листа, по-топла, но не и избеляла, и носеше нови черни ботуши — истински черни, тъмни като зимни нощи — със златни токи, които си подхождаха с ръкавелите му, всеки сантиметър от него беше ярък и нов, и сияеше като отражение по стомана. По-странна от него самия беше миризмата, която го съпровождаше, сладка — почти задушаваща — като смачкани цветя, оставени да изгният.

Ворталис подсвирна при вида му и момчето се извърна и им показа чифт разноцветни очи. Холанд замръзна. Лявото око на новодошлия беше светлосиньо. Дясното — плътно черно. Погледите им се срещнаха и през главата на антари мина странна вибрация. Непознатият не беше на повече от дванайсет или тринайсет, с небелязаната кожа на аристократ и съответната горда стойка, но несъмнено антари.

Момчето пристъпи напред и заговори рязко, на чужд език, с гладък и напевен акцент. Ворталис носеше руна за преводи в основата на гърлото си — резултат от престоя си зад граница — но Холанд не разполагаше с друго, освен ухо за тоновете, и празнотата в погледа му накара момчето да спре и да подеме отново, този път на родния му език.

— Моите извинения. Мактанският ми не е съвършен. Научих го по книга. Наричам се Кел и идвам с вести от моя крал.

Бръкна в палтото си и от другия край на залата гвардейците се втурнаха към него, а Холанд вече бе пристъпил пред Вор, когато момчето извади — да му се не види! — писмо. От плика лъхаше същата сладникава миризма.

Ворталис погледна листа и каза:

— Аз съм единственият крал тук.

— Разбира се — съгласи се юношата антари. — Моят крал се намира в друг Лондон.

Залата затихна. Всички знаеха, разбира се, за другите Лондони и техните светове. Имаше го онзи, далечният, където магията не се бе закрепила. Имаше го и строшения, където магията бе погълнала всичко. А го имаше и жестокия — онзи, затворил вратите си и принудил техния да се изправи сам срещу мрака.

Холанд никога не бе ходил в онзи друг свят — знаеше заклинанието как да стигне дотам, бе намерил думите заровени в ума си като съкровище в месеците, след като превърна Алокс в камък — но пътуването изискваше амулет така, както ключалката се нуждае от ключ, а той не притежаваше предмет, с който да използва заклинанието, да си проправи път натам.

Ала въпреки това винаги бе предполагал, че онзи свят е като неговия. В крайна сметка и двата града са били могъщи. Били са жизнени. Останали са отрязани след затварянето на вратите. Но, докато оглеждаше този Кел, с неговите ярки дрехи и лъхащ на здраве, видя залата през очите на момчето — грозна, покрита с пласт от подобна на скреж немара, следа от годините битки за всяка капка магия — и усети прилив на гняв. Нима така живееше другият Лондон?

— Намираш се много далеч от дома — рече спокойно Вор.

— Далеч — съгласи се момчето, — и на една крачка разстояние… — плъзна поглед отново към Холанд, сякаш бе очарован да види друг антари. Значи бяха редки и в неговия свят.

— Какво иска твоят крал? — попита Вор, който отказа да вземе писмото.

— Крал Мареш желае да възстанови комуникацията между вашия свят и моя.

— Желае ли да отвори вратите?

Момчето се поколеба и предпазливо обясни:

— Не. Те не могат да бъдат отворени. Но това вероятно е първата стъпка към възстановяването на връзките…

— Не ми пука за връзките — отряза Зимния крал. — Аз се опитвам да възстановя града. Може ли този Мареш да ми помогне със задачата?

— Не знам — отвърна Кел. — Аз съм само пратеник. Ако го напишете…

— Предай съобщението — Ворталис му обърна гръб. — Намерил си как да влезеш тук. Намери сам и изхода.

Кел вирна брадичка.

— Това ли е окончателният Ви отговор? Може би, ако се върна след няколко седмици, когато следващият крал седне на трона…

— Полека, момче — предупреди го Холанд.

Разноокото хлапе насочи към него вниманието си — и тези изнервящи очи, толкова странни и така познати. Извади монета — малка и червена, със златна звезда в центъра. Амулет. Ключ.

— Ето. В случай, че твоят крал си промени мнението.

Холанд не каза нищо, но размърда ръка и монетата се вдигна от шепата на момчето и дойде в неговата длан. Стисна я здраво.

— Заклинанието е „ас траварс“ — допълни Кел. — В случай, че не знаеш.

— Холанд — повика го Ворталис от вратата.

Холанд продължаваше да гледа другия антари в очите.

— Идвам, кралю мой — натърти многозначително и откъсна поглед.

— Чакай! — повика го момчето и Холанд позна по тона му, че думите не са предназначени за Вор, а за него. Чуждият антари изтича да го догони, стъпките му кънтяха като камбани заради златните токи.

— Какво има? — поинтересува се Холанд.

— Много се радвам — избъбри Кел, — да срещна някой като мен.

Антари от Белия Лондон се намръщи. Преди да се отдалечи, отсече:

— Не съм като теб.