В. Е. Шуаб
Заклинание за светлина (74)

VI

Кел влезе в помещението и се закова на място.

Очакваше да види хаос и интериор, странен и загадъчен като корпуса на кораба.

Вместо това се озова в каюта горе-долу със същия размер като каютата на Алукард на борда на „Нощно острие“, макар и много по-препълнена. Имаше шкафове, натъпкани с дрънкулки; ракли; преливащи от книги лавици; масивни сандъци — облегнати до стените, едни заключени, други отворени (един се тресеше сякаш вътре нещо живо иска да излезе оттам). Нямаше прозорци и при толкова много боклук Кел очакваше помещението да мирише на застояло, на гнилоч, но с изненада откри колко е свеж и чист вътре въздухът, единствената миризма беше приятна — на стара хартия.

В средата на помещението под широка маса леко похъркваше голямо бяло куче — впрочем, то приличаше не толкова на животно, колкото на купчина книги, напъхани под рошав килим.

И там, зад масата, седеше Марис.

Кралят на плаващия пазар, оказа се кралица.

Марис беше стара — Кел не беше срещал по-стар човек, с кожа, тъмна дори за арнеските стандарти и напукана от стотици бръчки подобно на дървесна кора. Но, също като на пазача на вратата, и по нейната дреха — чисто бяла туника с връзки на врата — не се забелязваше и най-малка гънка. Дългата й сребърна коса, прибрана назад от обветреното лице, се изсипваше между раменете й като стопен метал. Тя носеше сребърни накити и на ушите, и на китките си; в едната си шепа държеше амулетите им, а с костеливите пръсти на другата стискаше сребърната глава на бастуна си.

А на шията й — заедно с няколко други сребърни висулки — блещукаше унаследителят. Беше с размера на малък свитък, точно както го описа Тийрън, но не представляваше точно цилиндър, а многостен с шест или може би с осем страни — Кел не успя да ги преброи — до една плоски и украсени със сложни шарки, а в основата си уредът се стесняваше до връх като на вретено.

Всички влязоха — без върнатата на кораба Джаста — и Марис се окашля.

— Джобен часовник. Монета. И стъкленица със захар… — крехкият от възрастта глас все още бе пищен, дълбок и саркастичен. — Трябва да призная, разочарована съм.

Вдигна поглед и се разкри, че очите й са с цвета на пясък.

— Часовникът дори не е омагьосан, макар да предполагам, че в това е половината му чар. А тази кръв? Е, така става, като търгуваш с употребявана стока. Макар че историята придава на вещите известен чар. Що се отнася до монетата, да, ясно ми е, че не е от тук, но е доста износена, нали? А по повод бързите сънища, капитан Емъри, ти поне правилно си запомнил, колкото и да е безполезно две години след случката. Ала съм длъжна да призная, че очаквах повече от двама магьосници антари и победителя на „Есен Таш“ — да, знам, слуховете се разнасят бързо и, Алукард, дължа ти, предполагам, поздравления, независимо от съмненията ми дали си имал време да празнуваш, предвид спускащия се над Лондон мрак.

Всичко това бе изречено без пауза или, поне доколкото Кел установи, нужда да си поеме дъх. Ала особено силно го изнервиха последните думи на търговката.

— Откъде знаете за положението на Лондон?

Марис насочи вниманието си към него и понечи да отговори, но присви очи.

— Я виж ти, май си намерил старото ми палто… — Кел вдигна ръце към реверите, сякаш да защити дрехата, но старицата махна с ръка. — Ако съм държала на него, нямаше да го оставя. То си има свой ум — предполагам заклинанията се износват. Все още ли яде монети и плюе мъхчета? Не? Сигурно те харесва.

Кел така и не успя да вмести нито дума, но Марис изглеждаше по-доволна да води разговорите си без събеседник. Той се почуди дали на старата дама не й хлопа някоя дъска, светлите й очи обаче се местеха от мишена към мишена със скоростта и точността на добре прицелен нож.

Сега тя спря вниманието си на Лайла.

— Ти не си ли интересен образ… — подхвана Марис. — О, можеш да подлудиш човек, реши ли да те задържи, обзалагам се… Някой да ти е споменавал, че имаш нещо в окото? — тя отпусна шепа и остави амулетите да се изсипят на масата. — Часовникът сигурно е твой, скъпа моя пътешественичке. Мирише на пепел и кръв, а не на цветя.

— Това е най-ценното, което притежавам — процеди Лайла през стиснати зъби.

— Притежаваше — поправи я Марис. — О, не ме гледай така, скъпа. Ти сама се отказа от него… — тя вкопчи пръсти в бастуна под съпровода на пукане на сухожилия и кости. — Сигурно искате нещо повече. Какво води принц, благородник и странница на моя пазар? С едничка вещ наум ли сте дошли или сте тук да разглеждате?

— Искаме само… — поде Кел, но Алукард сложи ръка на рамото му и заяви:

— … да помогнем на нашия град.

Антари го стрелна с объркан поглед, ала разумно си замълча.

— Права си, Марис — продължи Алукард. — Върху Лондон е паднала сянка и нищо не може да я спре.

Старицата почука с нокти по масата.

— А аз си мислех, че Лондон не иска да има нищо общо с теб, мастър Емъри.

Алукард преглътна.

— Може и така да е — той хвърли мрачен поглед към Кел. — Но въпреки това съдбата му ме вълнува.

Лайла все още бе съсредоточила вниманието си върху старицата.

— Какви са правилата?

— Това е черен пазар — отвърна тя. — Няма правила.

— Това е кораб — възрази Лайла. — И всеки кораб си има правила. Капитанът ги определя. Освен, разбира се, ако не ти си капитанът на този кораб.

Марис се озъби срещу нея:

— Аз съм капитан и екипаж, търговец и закон. Всички на борда работят за мен.

— Семейство са ти, така ли? — поинтересува се Лайла.

— Спри да говориш, Бард! — предупреди я Алукард.

— Двамата мъже, които изхвърлиха онзи във водата, приличат на теб, а който пази вратата — Катрос, нали? — има очите ти.

— Наблюдателна си — съгласи се Марис, — за момиче само с едно око… — тя се изправи и Кел очакваше да чуе пукане и скърцане на наместващи се стари кости. Вместо това не се разнесе нищо повече от тихо изпъшкване и шумолене от раздвижен плат. — Правилата са достатъчно прости — амулетът ти купува достъп до този пазар; но нищо повече. Всичко на борда си има цена, независимо дали избираш да я платиш, или не.

— И приемам, че мога да си избера само една вещ — уточни Лайла.

Кел си спомни мъжа, когото изхвърлиха през борда и как се молеше за втора възможност.

— Знаеш ли, мис Бард, съществува такова нещо като ум, толкова остър, че сама да се порежеш на него…

Лайла се усмихна, сякаш й отправиха комплимент.

— И последно — добави Марис и многозначително я погледна, — пазарът е защитен от магии и кражби по всякакви познати ти начини и поне още два незнайни за теб. Не те окуражавам да опитваш да прибереш нещо, преди да е станало твое. Няма да ти се отрази добре.

С тези думи старицата седна, отвори голям тефтер и започна да пише.

Гостите постояха на място в очакване да каже още нещо или да ги освободи, но след няколко неудобни секунди, изпълнени само с тропота в сандъка, плисъка на морето и стърженето на перото, кокалестите пръсти на Марис се насочиха към втора врата, разположена между две камари сандъци.

— Защо сте още тук? — попита тя, без да вдига поглед, и с това завърши целият разговор, с който бяха удостоени.

 

 

— Защо изобщо си даваме труда да обикаляме кораба? — попита Кел, веднага щом излязоха през вратата. — Марис притежава единственото, което ни трябва!

— Това е последното, което трябва да й кажеш! — отряза Алукард.

— Колкото повече искаш нещо от някого — добави Лайла, — толкова по-малко той желае да се раздели с него. Ако Марис открие какво всъщност ни трябва, ще изгубим малкото предимство, което имаме в пазарлъка… — Кел скръсти ръце и изглеждаше сякаш се кани да възрази, но тя продължи. — Ние сме трима, унаследителят е само един, което означава, че вие двамата трябва да намерите нещо друго за купуване… — Преди някой от мъжете да възрази, тя ги отряза. — Алукард, ти не можеш да си поискаш назад уреда, нали ти си този, който й го е продал, а ти, Кел, не се обиждай, но имаш навика да ядосваш хората…

Рижият принц сбърчи вежди:

— Не виждам как…

— Марис е крадец — обясни Лайла. — И при това е много добра, ако се съди по вида на този кораб, така че двете имаме нещо общо. Оставете унаследителя на мен.

— И какво се очаква да правим ние тогава? — попита Кел, като със замах на ръката обхвана себе си и капитана.

Алукард на свой ред посочи към пазара, а сапфирът проблесна над окото му.

— Ще пазаруваме!