В. Е. Шуаб
Заклинание за светлина (9)

IX

Както влачеха Алукард надалеч от покоите на принца, така изведнъж го забравиха. Той не забеляза внезапното отсъствие на тежест върху раменете си. Не забелязваше нищо друго, освен сиянието на луминесцентни нишки и изхриптяването на Рай.

Принцът си пое въздух с тиха, почти недоловима въздишка, ала тя направо разтърси стаята и я повториха всички до един — и кралицата, и кралят, и гвардейците изпъшкаха от шок, от почуда и облекчение.

Алукард се вкопчи в касата на вратата с колене, които заплашваха да поддадат.

Беше видял Рай да умира.

Беше видял последните нишки да изчезват в гърдите на принца и как той застива, бе свидетел на невъзможното, незабавно разложение.

Но сега, непосредствено пред очите му, то се поправи.

Пред очите му се завърна заклинанието — пламък, внезапно призован отново от угасналата жарава. Не, от пепелта. Нишките бликнаха като прилив над разбит кей, преди да сграбчат тялото на Рай в грижовните си, настръхнали за защита шепи, а принцът си пое дъх втори път, после трети, и между всяко вдишване и издишване трупът му се връщаше към живота.

Плътта набъбна върху костите. Розовина плъзна по восъчните бузи. Тъй бързо, както принцът се бе мумифицирал, сега се съживяваше и следите от болка и напрежение по лицето му се пригладиха в маска на спокойствие. Черната му коса се усука върху челото в съвършени къдрици. Гърдите му се надигаха и спускаха с лекия ритъм на дълбок сън.

И, докато Рай спеше кротко, стаята около него изпадна в нов пристъп на хаос. Алукард се олюля напред. Всички в спалнята заговориха един през друг, гласовете им се напластяваха в безсмислена глъчка. Едни крещяха, други шептяха молитви и благословии за видяното, или за защита от него.

Алукард бе на половината път до леглото на Рай, когато гласът на крал Максим се вряза през шумотевицата:

— Никой да не споменава какво се случи — заповяда кралят треперливо и се изправи гордо. — Балът на победителите започна и трябва да завърши!

— Но, сър… — опълчи се един гвардеец, тъкмо когато Алукард се добра до леглото на Рай.

— На принца му призля — отсече кралят. — И нищо повече… — той измери присъстващите с тежък поглед. — Тази вечер имаме твърде много съюзници в двореца, твърде много потенциални врагове.

Алукард не се интересуваше нито от бала, нито от турнира, нито от хората извън тази стая. Искаше само да докосне ръката на принца. Да усети топлината му и да увери треперещите си пръсти и разкъсаното си от болка сърце, че не е свидетел на някакъв ужасен фокус.

Спалнята около него постепенно се изпразни — тръгнаха си първо кралят, а после гвардейците и жреците, накрая кралицата и Алукард останаха сами, безмълвни, загледани в спящия принц.

Едва тогава капитан Емъри се протегна, хвана Рай за ръката и положи палец върху туптящия на китката му пулс. Не се замисли колко невъзможно е видяното, не се запита каква ли забранена магия е тъй силна, че да вдъхне живот на мъртвец.

Сега и завинаги значение имаше само един факт:

Рай беше жив.