В. Е. Шуаб
Заклинание за светлина (44)

II

Веднага след полунощ до килията на Холанд се разнесоха гласове.

— Подранил си — подхвърли гвардеецът най-близо до решетката.

— Къде ти е партньорът? — попита онзи до стената.

— Кралят има нужда от хора на стълбите — отвърна новодошлият, — предвид всичките изплашени типове, дето прииждат… — гласът му беше приглушен от шлема.

— Имаме заповед да…

— Аз също — прекъсна го новият гвардеец. — И хората не ни стигат.

Последва пауза и докато тя се точеше, Холанд усети как се случи нещо странно. Все едно някой подхвана въздуха — енергията в него — и я изтегли. Плитко. Едва-едва подръпване на волята. Нарушаване на равновесието. Леко прилагане на контрол.

— Освен това — продължи небрежно новият гвардеец, — с какво предпочитате да се занимавате? Да зяпате в този боклук тук или да спасявате приятелите си?

Равновесието се промени. Гвардейците се надигнаха от местата си. Холанд се чудеше дали новодошлият знае какво е направил. Беше от типа магия, забранена в този свят и обожествявана в неговия.

Новият гвардеец изпрати с поглед колегите си по стълбите и съвсем лекичко се олюля. Когато те се скриха, се облегна на стената с лице към килията на Холанд, металът на бронята му застърга по камъка и той извади нож. Заигра се разсеяно с него, стиснал върха с пръсти, подхвърляше го и го ловеше, и отново го подмяташе. Холанд осъзна, че го изучават и затова проучи противника си в отговор. Вгледа се как новият гвардеец накланя глава, как пъргавите му пръсти се движат по острието на ножа, вдъхна мириса на друг Лондон, лъхащ от кръвта му…

От нейната кръв.

Несъмнено трябваше да разпознае гласа, дори и през крадения шлем. Навярно ако се беше наспал — откога не беше затварял очи? — и не беше окървавен и пребит, и зад решетки… Но все пак трябваше да го познае.

— Делайла — отбеляза равно.

— Холанд — не му остана длъжна тя.

Делайла Бард, антари от Сивия Лондон, остави шлема си върху масата под куката, където се намираха ключовете от тъмницата. Зашари разсеяно с пръсти по зъбците им.

— Последната ти нощ…

— Да се сбогуваш ли си дошла?

Тя затананика под нос.

— Нещо такова.

— Доста си далеч от дома.

Тя го стрелна с поглед, бърз и остър като наточена стомана.

— Ти също.

Едното й око бе придобило стъклените отблясъци, които идват от твърде много пиене. Другото — изкуственото — беше спукано. Държеше се на черупка от стъкло, но вътрешността му бе нацепена от звездовидни пукнатини.

Ножът на Лайла изчезна в канията. Тя си свали ръкавиците една по една и също ги остави на масата. Дори пияна се движеше с плавната грация на боец. Напомняше му за Ожка.

— Ожка — повтори тя, все едно четеше мислите му.

Холанд се сепна.

— Какво?

Лайла почука по бузата си.

— Червенокосата с белега и лицето с протеклата чернота. Тя ми го причини — опита се да забие нож в окото ми точно преди да й прережа гърлото.

Думите й го улучиха право в раната. В гърдите му бе примигвало съвсем тъничко пламъче надежда. Вече не остана нищо. Пепел върху въглените.

— Тя изпълняваше заповеди — обади се уморено Холанд.

Лайла откачи ключовете от куката.

— Твоите или на Осарон?

Труден въпрос. Били ли са някога отделно? Били ли са някога едно цяло?

Антари чу издрънчаване на метал и примигвайки видя как вратата на килията се отваря и крадлата прекрачва прага. После затвори вратата зад гърба си и щракна ключалката.

— Ако си дошла да ме убиеш…

— Не — оголи зъби тя. — Това все още може да почака до сутринта.

— Тогава защо си тук?

— Защото умират добри хора, а лошите оцеляват и това не изглежда особено честно, нали, Холанд? — тя направи гримаса. — От всички на света, които можеше да убиеш, ти избра точно човек, който наистина е важен за мен.

— Налагаше се.

Юмрукът й го улучи като тухла, достатъчно тежък да отметне главата му настрани и за момент светът пред очите му да избелее. Когато зрението на Холанд се възвърна, крадлата бе застанала пред него с кървяща ръка.

Опита се да го удари отново, но този път той я хвана за китката.

— Стига толкова.

На нея обаче не й стигаше. Замахна с другата си ръка — по юмрука й танцуваха пламъци — но Холанд улови и нея.

— Стига!

Лайла се помъчи да се освободи, но той само стисна по-здраво и намери уязвимото място, където се срещат костите. Натисна и от гърлото на противничката му се изплъзна тихо, животинско, гърлено стенание.

— Няма смисъл да умуваш какво ти е било отнето — изръмжа Холанд. — Никакъв!

В течение на седем години животът му се свеждаше до едно желание. Да види Астрид и Атос Дейн да страдат. А Кел му отне това удоволствие. Лиши го от изумлението в очите на Астрид, когато забива кинжал в сърцето й. Открадна и почудата на Атос, докато го разфасова парче по парче.

Никой не страда така красиво като теб.

Седем години!

Холанд блъсна Лайла назад. Тя се препъна и се удари гърбом в решетките. За секунда килията се изпълни само с накъсано дишане, докато двамата се измерваха с погледи в тясното помещение — два звяра, оковани в една клетка.

После крадлата полека се изправи и отпусна юмруци.

— Ако искаш отмъщение, твой съм — заяви белият антари.

Един от нас все трябва да отмъсти — помисли си и затвори очи. Пое си дъх за уравновесяване и започна да брои мъртъвците си, като се започне от Алокс и се свърши с Ожка.

Ала когато отвори очи, Делайла Бард си бе отишла.

 

 

Дойдоха да го вземат рано призори.

Честно казано, Холанд не знаеше колко е часът, но долавяше раздвижването в двореца над себе си и лекото затопляне на света извън колоната на основите. След толкова прекарани в студа години се бе научил да разпознава и най-малките промени в температурата, знаеше как да отбелязва отминаването на деня.

Гвардейците дойдоха и отковаха пленника от стената. За кратко го държаха само две ръце, преди да увият вериги около китките, раменете и кръста му. Тежкият метал го спъваше и се наложи да впрегне цялата си сила, за да се задържи на крака и да изкачи стълбите с движения, сведени до колебливо пристъпване.

Он вис ош — каза си той.

От зори до здрач. Поговорка с двояко значение в родния му език.

Ново начало. Добър край.

Гвардейците го съпроводиха нагоре и по коридорите на двореца, където се бе събрала цяла тълпа да гледа преминаването му. Изведоха го отвън на тераса — голямо пространство, оставено голо с изключение на широка дървена платформа, току-що скована, и на нея поставен каменен блок.

Он вис ош.

Холанд усети промяната веднага щом стъпи на открито — боцкащата магия на дворцовата защита отстъпи пред прохладния въздух и светлина толкова ярка, че му щипеше на очите.

Слънцето изгряваше в студения ден и белият антари, гол до кръста под веригите, настръхна, захапан настървено от ледения вятър. Ала отдавна се бе научил да не позволява на другите удовлетворението да наблюдават страданията му. И макар да знаеше, че играе главната роля в пиеса — при това дирижирана от него — не съумя да се застави да трепери и да моли за милост. Не и пред тези хора.

Присъстваха кралят, принцът заедно с още четирима гвардейци с чела, белязани с кръв, имаше и неколцина магьосници, маркирани по същия начин — млад, среброкос хубавец, около когото свистеше вятър, двойка тъмнокоси близнаци с лица, украсени със скъпоценни камъни, и блондин с телосложението на канара. До тях, с кожа, нашарена от сребърни линии, се бе възправил почти познат мъж със син скъпоценен камък над окото, придружаван от старец в бяла роба и капка алено на челото, и Делайла Бард, в чието спукано око танцуваха отблясъци.

И последен — встрани, върху самата платформа, точно до каменния блок — стоеше Кел с дълъг меч в ръце. Бе отпуснал оръжието с плоската страна надолу.

Навярно Холанд бе забавил крачка, защото един от гвардейците го сръга с ръкавица в гърба и го принуди да се залюшка напред и нагоре по двете стъпала към новоиздигнатия подиум. Там спря и се изправи, загледан в потъмнялата река отвъд терасата.

Толкова приличаше на Черния Лондон!

Беше прекалено точно копие на Черния Лондон.

— Да не си размислил? — попита Кел и стисна меча.

— Не — отвърна Холанд, вторачен покрай него. — Само се наслаждавам на гледката.

Стрелна с поглед младия антари и как държи меча — с една ръка на дръжката и другата отпусната на острието, притисната точно колкото да пусне малко кръв.

— Ако той не дойде… — поде Холанд.

— Ще бъда бърз.

— Последния път пропусна сърцето ми.

— Няма да пропусна главата ти — обеща Кел. — Но се надявам да не се стигне дотам.

Холанд понечи да заговори, но преглътна думите си.

Нямаше смисъл.

Въпреки това си го помисли.

Надявам се да не се стигне.

Гласът на краля избуча в студеното утро:

— На колене!

Холанд се вцепени, а мислите му се приплъзнаха към друго утро в съвсем различен живот, към студената стомана и мазния глас на Атос, но той остави спомените да угаснат, загърби и днешния товар на веригите, които го теглеха надолу. Не сваляше поглед от реката, където мракът шаваше точно под повърхността, и когато смъртникът заговори, гласът му бе тих — думите не бяха предназначени за тълпата зрители или за Кел, а за мраковития крал.

— Помогни ми!

Думите му излязоха с клъбце мъгла. За зрителите наоколо вероятно изглеждаше все едно се моли, отдава чест на боговете, в които според тях вярва. В определен смисъл беше точно така.

— Антари — кралят не се обърна към него по име или дори с титлата му, а само с названието на магията му и Холанд се запита дали Максим Мареш изобщо знае как се казва.

Едва не произнесе на глас: Восийк. Наричам се Холанд Восийк.

Но това нямаше значение.

— Признат си за виновен в тежки провинения срещу империята, практикуване на забранена магия, предизвикване на хаос и щети, враждебни действия…

Речта на краля го обля като река и Холанд вирна глава към небето. Високо горе летяха птици, а през ниските облаци се промушваха сенки. Осарон беше там. Антари стисна зъби и се насили да заговори, но не на хората около себе си, не и на краля или на Кел, а на спотайващото се, подслушващо присъствие.

— Помогни ми!

— Осъден си на смърт чрез обезглавяване заради престъпленията ти, тялото ти ще бъде предадено на огъня…

Холанд усещаше магията на ошока да се носи из въздуха, да се отърква о кожата му, ала въпреки това той не дойде.

— Ако ще използваш правото на последни думи, изречи ги сега, но знай, че съдбата ти е решена.

И тогава Холанд чу нов глас като вибрация в зимния въздух.

Моли се!

Той се вцепени.

— Нищо ли няма да кажеш? — поинтересува се кралят.

Моли се!

Холанд преглътна и стори онова, което не беше правил никога, дори през седемте години робство и мъчения.

— Моля те! — простена той, първо тихо, после и на висок глас. — Моля те! Ще бъда твой!

Мракът се разсмя и не дойде.

Сърцето на Холанд препусна, веригите внезапно му се сториха твърде стегнати.

— Осарон! — извика на глас. — Това тяло е твое. Този живот… каквото е останало от него… е твой…

Гвардейците вече стояха от двете му страни и с ръце в рицарски ръкавици притиснаха главата му върху каменния блок.

— Осарон! — изръмжа белият антари и за първи път взе да се бори с хватката им.

Смехът продължи да отеква в главата му.

— Боговете не се нуждаят от тяло, но на кралете им трябва! Как ще управляваш без глава за короната си?

Кел вече стоеше до затворника, стиснал дръжката на меча с две ръце.

— Приключвай — заповяда кралят.

Чакай — помисли си Холанд.

— Убий го! — извика Лайла.

— Не мърдай! — заповяда Кел.

Полезрението на белия антари се стесни само до дъските на платформата.

— Осарон! — изкрещя той, когато мечът на рижия му екзекутор изсвистя нагоре.

Така и не се спусна.

Над терасата се плъзна сянка. Както слънцето светеше, така изведнъж всичко потъна в здрач и присъстващите вдигнаха глави, навреме да видят гребен от черна вода да се извива над тях и да се стоварва с трясък.

Вълната се стовари върху платформата, Холанд се изви настрани, все още стиснал каменния блок. Един от гвардейците полетя през ръба към кипналите вълни долу, а другият се вкопчи в затворника.

Леденото течение изтръгна меча от ръцете на Кел и го извлачи по гръб през цялата платформа, а парче лед прикова ръкава му за пода, докато гвардейците се втурваха да прикрият краля и принца. Вълната плисна върху стъпалата между платформата и терасата и кипна, като се завихри първо в колона, преди ръбовете й да се изгладят и оформят в човешки силует.

Силует на крал.

Осарон се усмихна на Холанд.

— Виждаш ли? — каза с многозвучния си глас. — Мога да бъда милостив!

Някой напредваше по терасата. Среброкосият магьосник се втурна решително напред, загърнал се в мантия от въздух като ножове.

Без да сваля поглед от Холанд, Осарон щракна с водните си пръсти и материализира ледено острие, което изстреля към гърдите на магьосника. Боецът леко се усмихна, докато се завърташе покрай острието с леки като въздуха движения, преди да го строши с един силен порив.

Сребърните коси и веещата се роба затанцуваха към Осарон с бясна скорост и после магьосникът замахна с ръка, обкръжена от острие от вятър. Водната форма на Осарон се раздели около китката на нападателя и го приклещи в менгеме. Летящият магьосник спря рязко, прикован в ледената сърцевина на тялото на противника си. Преди да успее да го разчупи, мраковитият крал вече бе забил ръка в гърдите му.

Пръстите му преминаха, без да срещнат пречка — черни ледени остриета, които заблестяха в струя кръв.

— Джинар! — изпищя някой, щом вятърът на платформата внезапно затихна, а магьосникът рухна безжизнен на земята.

Осарон тръсна кръвта от пръстите си и изкачи стъпалата.

— Кажи ми, Холанд — настоя, — струва ли ти се, че имам нужда от тяло?

Кел се възползва от отклоненото му внимание, изтръгна ледения къс от ръкава си и го запрати с все сили в гърба на мраковития крал. Неохотно Холанд, макар и за кратко, се впечатли — но късът премина право през воднистото тяло на ошока. Той се обърна, сякаш развеселен, да погледне Кел.

— Ще ти е нужно нещо повече от това, антари!

— Знам — отвърна Кел и Холанд забеляза струйката кръв, вихреща се във водната колона, съставляваща гърдите на Осарон, миг преди рижият антари да изрече: — Ас исера.

И изведнъж Осарон замръзна.

Случи се внезапно: статуя от лед замени мраковития крал.

Холанд се спогледа с Кел през замръзналата повърхност на Осароновия торс.

Облекчението му прерасна в ужас, когато мъртвият магьосник — Джинар — се надигна на крака. Очите му бяха черни — не изпълнени със сенки, а плътно черни — и кожата му вече започваше да гори от силата на новия му господар. А когато заговори, от устните му се изля плавният, познат глас.

— Ще е нужно много повече — рече Осарон отново с развети сребърни коси.

Около тях се надигаха и други тела. Холанд проумя твърде късно — вълната. Водата! Извика:

— Кел! Кръвните белези…

Прекъсна го юмрукът на най-близкия гвардеец, забил в ребрата му бронирана ръкавица, алената капка на шлема му бе отмита от първата вълна на реката.

— Коленичи пред краля!

Белязаният със сребърно мъж и принц Мареш се втурнаха напред едновременно, но Кел ги спря със зигзагообразен замах на ръката, а стена от лед се надигна и ги отряза от платформата и Осарон.

Ошокът стоеше между Холанд и Кел в краденото си тяло, а кожата му се белеше като ивици горяща хартия.

Белият антари се насили да се надигне, независимо от тежестта на оковите.

— Какъв лош заместител си избра — каза и привлече вниманието на ошока, а Кел пристъпи напред с капеща от пръстите кръв. — Колко бързо се разпада… — говореше тихо насред хаоса, но отвращението му бе ясно доловимо. — Това не е тяло като за крал.

— И продължаваш да ми предлагаш своето — заинтригува се Осарон. Черупката му умираше бързо, озарена от кървавочервено сияние, вече напукало кожата.

— Така е — съгласи се Холанд.

— Съблазнително… — проточи мраковитият крал. Черните му очи горяха в черепа. Светкавично се озова до затворника. — Но предпочитам да те видя как падаш!

Холанд усети тласъка, преди да види ръката, долови натиска върху гърдите си и внезапната тежест на гравитацията го грабна, а светът се наклони и платформата изчезна. Веригите го повлякоха през ръба и надолу, надолу, надолу в реката под тях.