В. Е. Шуаб
Заклинание за светлина (113)

VI

Лайла беше на колене, когато се случи.

Осарон се върна в Холанд като пара в чайник и тялото на антари се скова. Изви гръб. Отвори уста в безмълвен писък и в течение на ужасяващ миг Лайла си помисли, че е твърде късно, че пришълецът от Белия Лондон е бил твърде бавен, не е имал време или сила, или воля да удържи…

А после Холанд заби върха на унаследителя в дланта си и изрече думата през стиснати зъби:

— Росин!

Отдай.

Миг по-късно дворецът от сенки експлодира в светлина.

Лайла изпъшка, защото нещо в нея започна да се разкъсва, и си спомни за обвързващия пръстен. Стисна юмрук и удари пръстена в каменния под, с което прекъсна връзката, преди унаследителят да успее да издърпа и нея.

Ала Кел не беше достатъчно бърз.

Изпищя и крадлата тромаво се изправи, олюля се към него, а той се сви и задраска по пръстена с хлъзгави от кръвта нокти.

Рай го достигна първи.

Принцът трепереше, тялото му се плъзгаше между живота и смъртта, цяло и гниещо, и отново цяло, когато коленичи над Кел, а призрачните му пръсти се свиха около пръстите на брат му. Пръстенът се изхлузи. Търкулна се по пода и отскочи веднъж, после се разтвори в дим.

Кел рухна в обятията на Рай, бял като платно и неподвижен, а Лайла падна на колене до тях и мацна кръв по бузата на Кел; докато опипваше лицето му, прокара пръсти през косата му, медните кичури, сега прошарени от сребро.

Той беше жив, несъмнено беше жив, понеже Рай бе още тук, наведен над него, с очи едновременно празни и пълни, целият в кръв, но дишащ…

В средата на стаята Холанд се беше превърнал в сфера от светлина, милион сребърни нишки, прошарени с черно, всичките видими, всички разплитащи се във въздуха около него в тишина, не точно тиха, а звънтяща в ушите на крадлата.

И после, внезапно, светлината изчезна.

Холанд се сгърчи на пода.