В. Е. Шуаб
Заклинание за светлина (12)

I

Кисимир Васрин беше подпийнала.

Не неприятно пияна, а само колкото да приглуши болката от бала на победителите, да разкраси лицата на гостите, да замъгли глупавите празни приказки до по-приятно изживяване. Все още я биваше да удържи позициите си в битка — по това съдеше дали е пияна, не колко чаши е обърнала, а колко бързо ще обърне съдържанието на чашата си в оръжие. Наклони бокала си, изля виното право надолу и проследи как замръзва в нож, преди да тупне в подложената й шепа.

Ето, каза си и се облегна отново на възглавниците. Още ме бива.

— Цупиш се — обади се Лосен някъде иззад дивана.

— Глупости — провлачи тя. — Празнувам! — отметна глава назад да погледне протежето си и добави сухо. — Разликата не се ли забелязва?

Младежът се засмя с блеснали очи.

— Както пожелаеш, мас арна.

Арна. Светии, кога остаря толкова, че да я наричат „господарка“? Нямаше дори и трийсет. Лосен се измъкна да танцува с красив млад аристократ, а Кисимир пресуши чашата си и се облегна в съзерцание, златните дискове прозвънтяваха в растите на прическата й.

Покривът беше доста приятно място за парти — колоните прерастваха в заострени корони на фона на нощното небе, сфери отоплителен огън прогонваха студа в края на зимата, а мраморният под беше толкова бял, че сияеше като озарен от луната облак, но Кисимир винаги предпочиташе да танцува на арената. Поне в битка знаеше как да се държи, наясно бе със смисъла на упражнението. Тук, във висшето общество, от нея се очакваше да се усмихва и да се кланя, и още по-лошо — да общува. Тя мразеше тълпите. Не беше вестра или остра, а коренячка лондончанка, от простолюдието, с добър късмет с магията. Добър късмет, наточен до още по-добър.

Навред около нея другите магьосници пиеха и танцуваха, преметнали маски през рамо като брошки или накичили ги като отметнати назад качулки на главите. Безликите приличаха на украса, а по-изразителните хвърляха притеснителни изражения от тила и наметалата на носителите си. Котешката маска на магьосницата бе захвърлена до нея на дивана, очукана и наръбена след безброй рундове на ринга.

Кисимир не беше в настроение да празнува. Знаеше как да се преструва на доволна, но дълбоко в себе си още кипеше след финалния двубой. Беше на косъм — дори по-малко.

И от всички възможни противници, да загуби тъкмо срещу отвратителния хубавец и аристократ Алукард Емъри!

Къде беше това копеле, между другото? Нито следа от него. Нито от краля и кралицата, ако става на въпрос. Или от принца. Или от брат му. Странно. Весканските принц и принцеса обикаляха наоколо сякаш търсеха плячка, а фароанският регент бе събрал придворните си до една колона, но арнеското кралско семейство не се виждаше никъде.

Кисимир настръхна цялата, както в секундата преди противник да направи ход на арената. Нещо не беше наред.

Нима?

Светии, не беше сигурна.

Покрай нея премина слуга в червено и златно и тя си взе от подноса му нова чаша — вино с подправки, което гъделичкаше носа й и стопли пръстите, преди да размекне езика й.

Още десет минути, каза си тя, и може да се оттегли.

В крайна сметка, беше победител, дори и да не спечели тази година.

— Мастър Кисимир?

Тя вдигна поглед към млад вестра, красив и мургав, с клепачи, изрисувани със злато, за да си подхождат с колана му. Озърна се за Лосен и, естествено, откри протежето си да зяпа с доволен вид, като млад котарак, поднесъл мишката си.

— Аз съм Викен Росек… — поде аристократът.

— А аз не съм в настроение за танци — прекъсна го Кисимир.

— Тогава може би — лукаво отвърна събеседникът й, — ще разрешите да ви правя компания тук?

Не изчака за разрешение — магьосницата усети диванът да хлътва до нея, но вниманието й вече се бе приплъзнало покрай вестрата и към застаналия на ръба на покрива силует. Преди миг същият участък беше празен и тъмен, а в следващата секунда, щом поредният фойерверк озари небето, на перваза вече имаше човек. Оттук изглеждаше само силует на фона на по-тъмното небе, но Кисимир се притесни от начина, по който се озърташе непознатият — все едно вижда покрива за първи път. Не беше аристократ или магьосник от турнира, нито принадлежеше към антуражите, които тя бе разгледала по време на „Есен Таш“.

С разпалило се любопитство тя стана от дивана и остави маската си на възглавниците до Викен, а непознатият пристъпи напред между две колони и разкри кожа, светла като на весканец, но коса, по-черна от косата на самата магьосница. Беше заметнат с индиговосиньо късо наметало, а на главата му, където би трябвало да има магьосническа маска, се кипреше сребърна корона.

Член на кралския род?

Само че Кисимир не го беше виждала досега. Нито бе долавяла мирис на сила точно като неговата. Магията се лееше от него при всяка крачка — дървесен дим и пепел, и прясно изорана пръст, странна смес на фона на ароматите на цветя, които изпълваха покрива около него.

Не само Кисимир забеляза новодошлия.

Един по един присъстващите на бала се обръщаха към ъгъла.

Главата на непознатия беше леко сведена, сякаш оглеждаше мраморния под под лъснатите си черни ботуши. Подмина маса, където някой бе оставил шлем, и прокара разсеяно пръст по металната челюст. При допира му тя се разпадна на пепел — не, не пепел, а пясък, стотици лъскави зрънца стъкло.

Разпиля ги студен вятър.

Сърцето на Кисимир се разтуптя.

Без да се замисли, вече крачеше напред, огледално отражение на непознатия, който пресичаше покрива, така че накрая застанаха един срещу друг, разделени от широк полиран кръг, използван за танци.

Музиката внезапно спря, разпадна се на недовършени акорди, и когато странният новодошъл пристъпи в средата на кръга, настъпи тишина.

— Добър вечер — поздрави той.

При тези думи вдигна глава и отметна черния си перчем, за да разкрие две чисто черни очи с гърчещи се в дълбините им сенки.

Онези, достатъчно близо да срещнат погледа му, се напрегнаха и отдръпнаха. Застаналите по-надалеч трябва да бяха усетили вълна притеснение, понеже също започнаха да отстъпват.

Фароанците със скъпоценни камъни, блещукащи по тъмните им лица, наблюдаваха какво се случва и се опитваха да разберат дали това не е някакво представление. Весканците стояха сковани, в очакване странникът да извади оръжие. Ала арнесците не останаха със скръстени ръце. Двама гвардейци се отдалечиха да разпространят вестта в двореца отдолу.

Кисимир не отстъпи позицията си.

— Надявам се да не ви прекъсвам — продължи непознатият с глас, който се раздели на два тона: тих говор и звучен гръм — единият се разнесе във въздуха като купчинка пясък, другият отекваше кристално ясен в главата на магьосницата.

Черните очи на госта обходиха покрива.

— Къде е вашият крал?

Въпросът отекна в черепа на Кисимир и когато тя се помъчи да изтласка присъствието му назад, вниманието на непознатия се стрелна към нея и се приземи като камък.

— Силна — отбеляза той. — Всичко тук е силно.

— Кой си ти? — попита го магьосницата, чийто глас прозвуча пискливо в сравнение с неговия.

Новодошлият обмисли за миг въпроса й и отвърна:

— Твоят нов крал.

Това определено разбуни тълпата.

Кисимир изпъна ръка и най-близката гарафа с вино се изпразни, а съдържанието й полетя към пръстите й и се втвърди в ледено копие.

— Това заплаха ли е? — попита тя, опитвайки се да се съсредоточи върху ръцете на мъжа вместо върху странните му черни очи и звучния му глас. — Аз съм висша магьосница от Арнес. Победител на „Есен Таш“. Нося сигила на дома Мареш. И няма да допусна да навредиш на краля ми!

Непознатият наклони глава, развеселен.

— Ти си силна, магьоснице! — С тези думи разпери ръце, все едно се канеше да я прегърне. Усмивката му се разшири. — Но не си достатъчно силна да ме спреш!

Кисимир завъртя копието си веднъж, почти небрежно, и атакува.

Направи две крачки, ала каменният под се разплиска под краката й, в едната секунда — камък, а в следващата — вода, и после, преди да успее да стигне до противника, отново камък. Тя изпъшка, а тялото й внезапно се закова, щом плочите се втвърдиха около глезените й.

Лосен тръгна към нея, но Кисимир вдигна ръка, без да сваля поглед от непознатия.

Не беше възможно.

Той дори не помръдна. Не докосна камъка, не изрече нищо, за да промени формата му. Пожелал си бе смяната на елементите по спектъра, все едно е незначително постижение.

— Незначително е — отбеляза противникът й, думите изпълниха въздуха и се плъзнаха в главата й. — Моята воля е магия. И магията е моя воля.

Камъкът се заизкачва по прасците на Кисимир, а непознатият продължи напред с широки, лениви крачки.

Зад гърба му Джинар и Брост се впуснаха в атака. Успяха да стигнат до ръба на кръга, преди противникът им да ги отхвърли с едно завъртане на китката и да ги блъсне силно в колоните. И двамата не помръднаха повече.

Кисимир изръмжа и призова другата страна на силата си. Мраморът избуча под краката й. Напука се и се разцепи, но непознатият продължаваше да крачи към нея. Докато тя се измъкне, вече бе достатъчно близо за целувка. Дори не усети допира на противника, преди да вкопчи пръсти в китката й. Сведе поглед, шокирана от усещането, едновременно леко като перце и твърдо като камък.

— Силна — промърмори той. — Но достатъчно ли си силна да ме удържиш?

Нещо премина помежду им, прескочи от кожа в кожа и сетне проникна по-дълбоко, разля се по ръката на Кисимир и в кръвта й, странно и великолепно усещане, като светлина, като мед във вените й, сладко и топло, и…

Не.

Тя се дръпна, опита се да отблъсне магията, но пръстите на непознатия се свиха и внезапно приятната топлина стана огън, светлината се обърна на пламък. Костите на магьосницата се нагряха, кожата й се напука, тя пламна като факла и запищя.