В. Е. Шуаб
Заклинание за светлина (43)

I

Сивия Лондон

Нед Тътъл се събуди с много лошо предчувствие.

Наскоро се беше изнесъл от семейния дом в Мейфеър и спеше в стаята над таверната — неговата таверна, онова магическо място, наречено преди „На хвърлей камък“ и прекръстено на „Петте върха“.

Нед седна, заслушан внимателно в тишината. Готов беше да се закълне, че някой говори, но вече не чуваше гласа и с отминаването на секундите все повече се разколебаваше дали е било истина, или са просто останки от полепналия по него сън, нуждата да се вслушва в ехото от странен кошмар.

Сънищата на Нед бяха много живи.

Толкова живи, че невинаги успяваше да познае наистина ли са се случили, или само е сънувал. Открай време имаше странни сънища и понякога бяха прекрасни, но напоследък станаха… обезпокоителни, все по-мрачни и все по-страховити.

Когато беше малък, родителите му твърдяха, че сънищата са само резултат от четенето на твърде много романи и потъването за часове, а понякога и за дни в измислени и фантастични светове. Като юноша бе гледал на сънищата си като на знак за чувствителността към другото, онзи аспект на света, който повечето хора не виждат — и е невидим дори и за Нед — но той вярваше в него трескаво, целеустремено и упорито, чак до деня на срещата с Кел и узна със сигурност, че другото е истинско.

Тази нощ обаче Нед сънува гора, направена от камък. И Кел участваше в съня или поне в една негова част, но вече си бе отишъл и сега сиволондончанинът се бе изгубил, а всеки вик за помощ, цялата гора отекваше като празна църква. Само че не неговият глас се връщаше с ехото. В него се вплитаха и пискливи, и басови нотки, имаше младежки и сладки тонове, имаше и старчески, а в средата — акцент, който Нед не успяваше да различи добре, но се усукваше около ушите му както светлината понякога се изкривява около ъглите.

Сега, седнал в коравото малко легло, той изпитваше извънредно странния подтик да подвикне, както правеше в гората, но някаква малка — е, не чак толкова малка, колкото би желал — част от него се боеше, че, точно като в съня, някой друг ще отговори на призива му.

Да не би да го безпокоеше шум от таверната на долния етаж? Преметна дългите си крака през ръба на леглото, пъхна стъпала в чехлите и се изправи, а старият дървен под взе да скърца под стъпките му.

Нед крачеше мълчаливо, движението му през стаята можеше да се проследи от отгласите на скръц-скръц-скръц и после дум, понеже се блъсна в скрина, зззт на разлюляния метален фенер, който за малко да падне, но туп-на обратно на място, последван от шшшшш на изтърколили се от масата свещи.

— Да му се не види! — промърмори Нед.

Щеше да е ужасно удобно, помисли си, ако е способен просто да щракне с пръсти и да призове пламъче, но и след четири непрекъснати месеца упражнения едва успяваше да премести веществата в набора елементи на Кел, така че заопипва за халата си в тъмното и излезе на стълбите.

И потрепери.

Определено ставаше нещо извънредно странно.

По принцип Нед обожаваше странните явления и живееше с надеждата да им стане свидетел, но това беше от типа странности на границата с нередното. Наоколо ухаеше на рози и дим от жив огън, и на гниещи листа, а когато пристъпи, остана с чувството, че прегазва от топло място в студено езеро или от студен канал в топла лагуна. В стаята се долавяше течение, макар всички врати да бяха затворени и прозорците — със спуснати капаци.

Нед познаваше усещането, изпита го веднъж на улицата пред „Петте върха“, по времето, когато беше още „На хвърлей камък“, и още чакаше завръщането на Кел с обещаната му пръст. Случи му се да стане свидетел на катастрофа с каруца и кочияшът се оплака, че сгазил човек. Само дето нямаше нито труп, нито жертва, само дим и пепел, и тихото съскане на магия.

Лоша магия.

Черна магия.

Нед се върна в стаята за ритуалния кинжал — купил го от посетител преди седмица — с дръжка, гравирана с руни около пентаграма от инкрустиран оникс.

Наричам се Едуард Арчибалд Тътъл, помисли си, стиснал кинжала, трети с това име, и не се боя.

Поскърцването го последва надолу по стегнатата спирала на стълбището и след като стигна долната площадка и застана в тъмната таверна, съпровождан само от тупа-лупането на сърцето си, Нед осъзна откъде идва усещането за странност.

В „Петте върха“ беше прекалено тихо.

Тежка, приглушена, неестествена тишина, сякаш залата е натъпкана с вълна, а не с въздух. Последните въглени в камината димяха зад решетката, вятърът виеше между дъските, но те не издаваха нито звук.

Нед отиде до входната врата и дръпна резето. Улицата се оказа пуста — навън властваше най-тъмният час, времето преди първите искри на зората — но Лондон никога не спира напълно, не и толкова близо до реката, и незабавно го поздравиха клопа-лопането на каруците и далечните отгласи от смях и песни. Нейде недалеч от Темза се носеха трели на флейта, а значително по-близо мяукаше улична котка в търсене на мляко или компания, или нещо друго от първа необходимост за събратята й. Дузина ехота, съставящи тъканта на града, и когато Нед затвори вратата, те го последваха, промъкнаха се в цепнатините под вратата и покрай прага. Напрежението се източи, въздухът в таверната се разреди и магията си отиде.

Съдържателят се прозя, усещането за странност вече му се изплъзваше още когато изкачваше стълбите. Отново в стаята, открехна прозореца въпреки студа и остави екота на Лондон да влезе в помещението. Но, докато се пъхаше в леглото и дърпаше завивките, а светът потъваше в тишина, шепотът пак се разнесе. И когато Нед потъна обратно в пропастта между будуването и съня, убягващите му слова най-сетне добиха форма.

Пусни ме, умоляваше гласът.

Пусни ме!