Чарлс Соул
Годината на Оракула (45)

Глава 45

Улиците се напълниха. Внушителна тълпа от хиляди души се събра около централата на Кей Ю Ес Ей. Тя зае всяко празно пространство около сградата и стигна чак до голф игрището. Хората пищяха с вдигнати във въздуха ръце, а по лицата им се стичаха сълзи.

Оракула беше слязъл от планината — в действителност стоеше на стълбите на хеликоптера, кацнал на покрива на телевизионната станция, с дебело черно въже около кръста си — и, о, колко неща можеше да им каже.

— Джери! — провикна се Уил над шума на тълпата към техника на Кей Ю Ес Ей, който се намираше близо до поизнервения оператор. Двамата държаха портативно видео оборудване, от което висяха кабели, проточващи се към сградата през една врата. — Как върви?

— Здравейте, сър — отвърна Джери. — Всичко е настроено. Можем да започваме.

Уил погледна тълпата.

— Така няма да стане. Не чувам нищо. Можем ли да го направим в хеликоптера?

Джери се замисли.

— Не виждам защо не.

— Добре. Доведи оператора вътре.

— Ами господин Фонтейн?

Уил беше забравил за репортера. Вдигна глава и го видя да стърчи встрани — чакаше търпеливо да получи златния си билет. Явно репетираше някакъв разговор между Оракула и Торокул. Крендъл Фонтейн дари Уил с широка усмивка.

— Съжалявам, но не се нуждаем от него. Така или иначе, тук вътре няма достатъчно място.

— Ще му съобщя, сър.

Уил усети задоволството в гласа на Джери.

Миг по-късно техникът се върна в хеликоптера и седна срещу оператора, до който имаше монитор, възпроизвеждащ лошо изображение на каменния под на някакъв сух пустинен каньон. В Кандустан беше нощ и извън кръга от светлина, който се виждаше на екрана, каньонът тънеше в мастилен мрак. Войници на Американските специални части, които вероятно бяха заловили Торокул, патрулираха наоколо и се оглеждаха във всяка една посока.

Лий и Грънфелд седнаха от другата страна на хеликоптера, където се намираха Джери и Тренера. Останалите хора на жената бяха принудени да напуснат летателния апарат — нямаше място за тях.

Изображението на монитора се смени, когато камерата рязко се премести на една страна. Стабилизира се и веднага се появи тъмнокож мъж, облечен в камуфлажни дрехи с тюрбан на главата. Ръцете му бяха изпънати напред и овързани със свински опашки. Двама огромни войници на Специалните части го пазеха, готови да употребят автоматите си. Уил разгледа пленника, който можеше да бъде само Торокул. Той стоеше изправен, спокоен, безстрашен, почти заинтригуван. Уил се зачуди какво ли му беше казал Лютън.

Сякаш в отговор на мислите му началникът на кабинета се появи в кадър. Изглеждаше жалък — изгорял, мръсен, с някакъв обрив, който покриваше по-голямата част от намалялата му гуша.

— Оракула на линия ли е? — чу го да пита. — Тук сме прекалено открити. Много се бавим.

Уил си пое дълбоко въздух и направи знак на оператора.

— Включвай — нареди му той.

Операторът натисна някакъв бутон отстрани на камерата и веднага светна червена лампичка.

— Господин Лютън — започна Уил, — радвам се да те видя отново.

— Господин Дандо — отвърна с рязък тон началникът на кабинета. — Готов ли си?

— Да. Ами Торокул? Какво му каза?

— Обясних му, че Оракула желае да разговаря с него, че не е арестуван, че ще бъде освободен, след като поговорите, и че каквото и да му споделиш, то няма нищо общо с американското правителство.

— Разбира се, че си го направил. В такъв случай не се нуждая повече от теб. Нареди на хората си да го отвържат и отстъпете. Искам да е свободен, когато говори с мен.

— Няма да стане — отвърна Лютън. — Ще го отвържем, когато го пуснем да си ходи.

Уил повдигна вежда.

— Тони, нима фактът, че шефът ти уреди всичко това само защото го помолих, не ти подсказва, че аз давам проклетите заповеди? Освободете го. Веднага.

Началникът на кабинета стисна устни, но се обърна и повтори нареждането. Един от войниците на Специалните части сряза свинските опашки и отстъпи назад. Торокул започна да масажира китките си, но погледът му не се отмести от камерата.

— Така — каза Уил. — Той говори ли английски?

— Не — отвърна Лютън. — Но един от хората ми може да превежда.

— Добре. Останалите отстъпете назад.

Началникът на кабинета и хората му се оттеглиха от кръга светлина и потънаха в мрака.

Уил огледа Торокул, който явно не възразяваше да почака, за да разбере какво става тук.

— Знаеш ли кой съм аз? — попита той и осъзна, че онова, което беше на път да се случи, до голяма степен зависеше от отговора на военния диктатор.

— Да — отговори преводачът. — Оракула ми е познат.

Уил изпусна една дълбока и дълга въздишка.

— Откъде?

— Водачите на вярата ми говорят за теб от известно време.

— Надявам се само хубави неща? — поинтересува се Уил и на мига се запита какво, по дяволите, си мисли.

След като изслуша превода, Торокул го изгледа с празно изражение.

— Не. Не бяха хубави неща.

Уил обмисли чутото и реши, че няма значение.

— Ще ме изслушаш ли? — попита той.

— Накъдето и да погледна, виждам насочени към мен оръжия. Имам ли избор? Ще ти кажа обаче онова, което казах и на колегата ти — дори в този момент Божият меч се готви да отлети. Приказвай каквото си искаш. Всеки момент ме води по-близо до победата.

— Обещали са ти, че ще те освободят.

Торокул посочи към преводача и заговори с ледено изражение.

— Тези войници нахлуха в лагера ми посред нощ и убиха трима от хората ми.

Уил потръпна.

— Казаха ми — продължи Торокул, — че известният езически пророк желае да разговаря с мен, след което ще бъда освободен.

Военният диктатор изгледа свирепо Уил.

— Имамите твърдят, че ти не си истински пророк. Това е един от малкото въпроси, по които всички ислямски секти са на едно мнение. Твърдят, че всяка твоя дума е лъжа, че си дете на дявола и че пълниш със зли думи сърцата и умовете на хората. Така че, ето ме. Излъжи ме.

Торокул се изплю на земята.

— Ще те изслушам и когато те отрека, тези войници ще ме убият. Навярно такава е волята на Бог, така че какъв друг избор имам, освен да я приема?

— Волята на Бог — повтори Уил. — Знам много повече, отколкото ми се иска, за волята на Бог.

Той спря да мисли. Положението нямаше как да се влоши повече. Затова просто заговори.

— Нямам нищо общо с дявола, Торокул — започна речта си. — Аз съм обикновен човек. Но съм и човек, който може да вижда бъдещето, и нещата, които виждам, се случват. Биите ще гласуват двайсет и три на дванайсет в полза на връщането на джамията на теб и хората ти. Не знам кога ще се появят. Не знам дали ще изпълнят крайния ти срок. Знам единствено резултатите. Двайсет и три на дванайсет в твоя полза.

Уил се приведе напред, за да се опита да погледне военния диктатор право в очите.

— Моля те да почакаш. Ако изстреляш ракетата си, целият свят ще изгори. Със сигурност го осъзнаваш. Ако изчакаш биите да се върнат, ще получиш онова, което желаеш. Имаш думата ми.

Уил изчака преводачът да предаде обещанието му и видя как изражението на Торокул стана по-сериозно.

— Значи, искаш услуга — отвърна той. — Интересно.

Погледна встрани, извън кадър. Последва дълга, много дълга пауза.

Уил стисна подлакътника на седалката си.

Торокул отново се обърна към екрана и Оракула.

— Ти не разбираш причината, поради която се боря. Не знаеш нищо за мен. Просто искаш да направя нещо за теб. Да ви спася в уютните ви домове в уютната ви земя отвъд океана.

Торокул пристъпи наред, с крачка към екрана. Приличаше на озъбено животно.

— Майната ти, Оракуле. Не ми пука дали ще се спасиш. Не ми пука дали децата ти ще се спасят. Те не означават нищо. Всичко, което е важно за мен и хората ми, е тук и тук трябва да действам. Както обещах, отказвам молбата ти. Имаш само два варианта, фалшиви пророко. Убий ме сега и Божият меч ще отлети до час. Светът ти ще изгори и аз ще ти се смея от ада. Или ме пусни и се надявай да не изстрелям оръжието си само защото си ме обидил. Изборът е твой, но аз приключих с чакането. Разполагам със сила и трябва да я използвам, за да помогна на хората си.

Торокул скръсти ръце и изненадващо се усмихна.

Уил го изгледа мълчаливо и се опита да отговори на въпроса какво, мамка му, си въобразяваше, когато реши, че двайсет и няколко годишен бял американец ще успее да убеди военен диктатор от Централна Азия с ядрено оръжие да бездейства. Торокул в никакъв случай нямаше да го изслуша и да повярва дори на една негова дума. Изключително арогантно беше да смята, че Оракула може да каже няколко изречения и бам — хепиенд. Сайтът се грижеше за него от толкова дълго — пазеше живота му, предпазваше го от президенти, ненормалници в перални и баби наемни убийци, — че дори не помисли как стратегията му може да не сработи.

Но тя не сработи… разбира се, че нямаше да сработи. Колко арогантно от негова страна.

Защо му е на Сайта да хаби толкова време и усилия, да опропасти толкова много животи само за да доведе света до ръба?

Или желаеше хаос, или не го желаеше. Ако не го искаше, то тогава трябваше да има решение. Трябваше да съществува начин да възстанови баланса.

След тази мисъл Уил разбра. Най-накрая моделът му се изясни.

Да, Сайтът беше направил всичко възможно, за да всее страх и нещастие по света. Уби хора, изпълни други с ужас, отне им неща, които обичат, и ги принуди да се питат дали бъдещето ще настъпи.

Но не беше сторил само това.

Сайтът беше внесъл баланс. Беше задействал двигател на хаоса и разрухата, но също така беше създал човек, който имаше силата да го спре.

Обичаха го, мразеха го, страхуваха се от него. Нямаше значение. Уил Дандо, Оракула, беше най-могъщият човек на планетата и беше крайно време да спре да се бори с бъдещето.

— Лютън — обади се Уил.

Началникът на кабинета се появи в кръга светлина. Не каза нищо, но езикът на тялото му говореше, че е бесен — едва ли не трепереше от яд.

— Обърни се към Торокул — нареди му Оракула.

Тони наклони глава и присви очи, но изпълни нареждането.

— Торокул — рече Уил, — знаеш ли кой е този човек?

Военният диктатор кимна.

— Той е… — преводачът се поколеба за миг — специалният приятел на твоя президент — довърши войникът.

Явно беше избрал дипломатичен начин да изрази термина, който Торокул беше използвал.

Уил видя, че Лютън стисна юмруци.

— Той е главният съветник на лидера на Америка — поясни Оракула. — Той говори от името на президента. Той е изключително влиятелен и силен човек.

Торокул кимна.

— Да, знам. Самият той ми каза същото. Затова го изпратиха да се занимава с мен.

— Ето, Торокул — продължи Уил, — подарък.

Той си пое дълбоко въздух, задържа го и го изпусна.

— Капитане, спрете да превеждате — нареди на войника.

Онзи кимна.

— Лютън — обърна се Уил към началника на кабинета.

Тони се извърна наполовина, за да погледне монитора.

— Падни на колене пред него.

— Майната ти.

— Направи го или всичко отива по дяволите. Искаш ли да спечелиш изборите, искаш ли да спасиш света? Падай на колене в пясъка.

— Аз представлявам Съединените американски щати — отсече Лютън. — Не мога да го направя.

— Наистина ли искаш тази проклета ракета да излети, Тони? Не може да си чак толкова тъп. Няма как да я спреш сега. Казвам ти, знам какво ще се случи. Аз съм Оракула, мътните те взели. — Уил се усмихна сам на себе си. — Понякога всички трябва да се преклоним пред по-голямата сила, Тони. Днес тази по-голяма сила съм аз.

Дори на монитора Уил видя как лицето на Лютън почервеня. Той бавно се обърна към Торокул.

С голямо усилие Антъни Лютън падна на колене. Погледът му се рееше нанякъде. Заровен в пясъка, застанал пред Торокул, началникът на кабинета на президента на Съединените американски щати сведе глава.

Военният диктатор погледна обратно към Уил. Отношението му се беше променило. За първи път, откакто разговорът им започна, забеляза уважение в другия човек.

— Капитане, започнете да превеждате отново — нареди Уил.

Войникът кимна и зачака.

— Ето ни тук, Торокул — поде Оракула, — ти и аз. Двама мъже, които притежават най-голямата власт. Ти казваш, че трябва да използваш своята, за да помогнеш на хората си. Аз използвам моята поради същата причина. Давам ти думата си. Когато биите слязат от планините, вотът ще бъде в твоя полза, двайсет и три на дванайсет.

Уил изчака войникът да преведе думите му, след което продължи:

— Ако почакаш, печелиш. Ако не, всички умират. Не мога да ти нареждам как да постъпиш. Но си помисли за всичко, което можех да сторя с моята власт, и след това помисли какво всъщност направих тук тази вечер. Като от един могъщ човек на друг, просто приеми, че ти казвам истината.

Торокул наблюдаваше лицето на Уил, който беше спокоен — не се беше чувствал толкова спокоен от оракулския сън насам.

Военният диктатор погледна Лютън, който продължаваше да коленичи в пясъка, и отново към Уил. Взря се в далечината с празно и неразгадаемо изражение на лицето и остана така около трийсет секунди.

Най-накрая отговори кратко:

— Ще почакам.

Уил почти не чу възгласите на облекчение, нададени от хората около него.

— Благодаря ти — каза той.

Тони Лютън погледна въпросително към екрана. Уил го остави така още един дълъг миг и накрая кимна. Началникът на кабинета бавно се изправи на крака. Изтупа пясъка от дрехите си и дари Оракула с изпепеляващ и изпълнен с омраза поглед. Уил не беше особено впечатлен.

— Благодаря ти, Тони — рече му той. — Сигурен съм, че не ти беше лесно.

— Кучи син.

— Хей, приятел, ти изгаряше от желание да работиш с мен. Получи каквото сам си пожела, задник — сопна му се Уил. — Пусни Торокул и хората му. Чу го. Ще изчака.

— Откъде можем да сме сигурни? — попита началникът на кабинета.

— Защото сключи сделка с някого, на когото смята, че може да има доверие. Сбогом, Лютън. Надявам се никога да не те видя отново.

Уил вдигна поглед към оператора в хеликоптера.

— Спирай — нареди му той.

Онзи изключи монитора и свали камерата. Лицето му беше пребледняло, а очите му не се отлепяха от Уил.

Ококорената Лий се промъкна покрай Грънфелд.

— Майка му стара, Уил!

— Казах ти, че знам какво правя.

— Време е да тръгваме — обади се Тренера. — Давайте по-пъргаво.

Жената кимна на Грънфелд, който каза нещо в радиото на яката си. След секунда вратата на хеликоптера се отвори и се появиха хората на Тренера. Те направиха знак на Джери и оператора да слизат. Отвън се разнесоха весели възгласи, писъци и още въпроси.

Тренера погледна Лий.

— Доколкото разбрах сделката, госпожице Шор, време е да ни напуснете — каза тя.

Репортерката поклати глава и погледна Уил. Той кимна.

— Всичко е наред, Лий. Ще се оправя. Просто върви.

— Тя ще те убие, Уил!

— Всичко е наред — повтори той. — Върви. Нямаме време.

— Да знаеш, че той е прав — потвърди Тренера. — Имаш десет секунди да слезеш по тези стълби или идваш с нас.

Лий веднага се отпусна на една от седалките и си сложи колана.

— О, Лий, не, стига — запротестира Уил.

— Дамата иска да остане, решението е нейно — отвърна Тренера. — Вдигай ни! — изкрещя на пилота тя.

Перката на хеликоптера се завъртя и започнаха приготовления преди излитането.

Уил се стовари на седалката до тази на репортерката.

— Защо? — попита той.

— Стига, Уил, не си ли разбрал досега? Историята не е завършена.

Изражението й стана сериозно. Тя погледна Тренера, която оглеждаше и двама им.

— Мога ли да му задам няколко въпроса, или планираш да ни хвърлиш над стадион „Майл Хай“?

— Давай — отговори жената. — Самата аз също искам да му задам някои въпроси.

Лий отново погледна Оракула.

— Уил, как разбра за числата? Сигурен ли си, че означават това? — попита тя.

— В Съвета на биите има трийсет и петима старейшини, Лий. Новините го обявиха от самото начало, но не направих връзката, докато не го видях отново във вестника тази сутрин и всичко си дойде на мястото. Не мога да повярвам, че не се сетих по-рано.

Лий го изгледа объркано.

— А четворката? Как се вписва тя?

Уил сви рамене.

— Помниш ли, когато ти казах, че предсказанията ми се явиха насън? Всичките ми бяха продиктувани. Чух две числа и предположих, че и последното е такова. Но не е. Не е четири, а „в полза на“^[1]. Просто не го разбрах до днес.

Лий поклати глава и замълча за момент.

— Сега е мой ред — намеси се Тренера. — Имам един въпрос.

Уил я погледна.

— Нима току-що успя да уталожиш ситуацията с Кандустан? — попита тя.

Уил не се поколеба.

— Да — отвърна той. — Направих го.

— Едно благодаря няма да е излишно — каза Лий. — За предпочитане, преди да ни гръмнеш в главите.

Тренера скръсти ръце и се загледа през прозореца.

— Накъде, госпожо? — попита пилотът.

Не последва отговор.

— Хм — отвърна най-накрая тя. — Предполагам, че аз също си имам граници. Не мога да го направя. Изглежда, вие двамата ще посрещнете утрешния ден.

— Ами, шефке — обади се един от наемниците, — трябва да попитам… не сме ли прецакани? Все пак президентът ни даде задача…

— Така е — отвърна Тренера. — Но както вече научихме, той ще се разболее от рак и вероятно ще умре. Не се тревожа за него. Няма да убием човек, който предотврати ядрена война, като накара Тони Лютън да коленичи в пясъка. Това е един много интересен човек. Човек, който би искал да ти дължи услуга.

Тренера, тази дребничка, възрастна и невъоръжена жена, погледна екипа си.

— Ако някой от вас се опита да го убие, ще бъде спрян. От мен. Ясно ли е?

— Ясно — отговориха всички едновременно.

— А сега — обърна се към Уил жената, — къде мога да оставя вас двамата?

Уил усети ръката на Лий в своята и с този малък жест бъдещето се отвори пред него.

23 АВГУСТ

— Поредният пример за така наречения Оракулски ефект беше подписването на мирно споразумение в Ивицата Газа миналата вечер между представители на Израел и Палестина. Условията на споразумението бяха договорени с помощта на американския президент Даниъл Грийн, който…

От безбройните неща, до които преподобният Хосая Брансън искаше да има достъп в този момент, на първо място в списъка му беше дистанционното, за да може да спре звука на проклетия телевизор.

За нещастие, той беше монтиран високо на стената зад телена клетка, а дистанционното се намираше в ръцете на надзирателите, които гледаха на столовата като на свое собствено владение, и Брансън нямаше как да се докопа до него.

Той се огледа наоколо — бързо и плахо, за да избегне погледа на някой от другите затворници, облечени в светлосини гащеризони и разговарящи помежду си. Видя стотина мъже, тъпчещи в устите си боклука, който в това учреждение наричаха храна.

Никой не гледаше право към него, но някак беше сигурен, че всички са наясно с присъствието му тук, както и с подноса и съдържанието му.

Бяха наясно с датата.

Как стигнах дотук?, помисли си преподобният. Това беше последният въпрос от дълъг цикъл, който се въртеше безспирно в главата му.

Разбира се, че знаеше как. Сам се превърна в най-открития враг на Оракула. А сега светът обичаше Оракула, защото Оракула спаси света. Следователно най-откритият враг на Оракула беше враг на света.

Това включваше прокурора, който беше заявил, че Брансън може да напусне страната и затова трябва да остане в ареста, докато тече делото за предумишлено убийство, повдигнато от Областната прокуратура на Ню Йорк. Това включваше и областния прокурор, който доскоро беше част от кръга влиятелни приятели на Брансън. Включваше и съдията. Включваше и съпругата му, която не беше виждал от влизането си в затвора.

Погледна отново към телевизора, където изключително благородният Даниъл Грийн гледаше как евреинът и арабинът се ръкуват.

Това включваше и президента на Съединените щати, който също беше прекъснал всякакви връзки с преподобния Хосая Брансън.

Включваше целия свят.

Всички без брат Джонас. Той го посещаваше често. В крайна сметка човекът се беше доказал като изключително лоялен. Не че лоялността му щеше да помогне особено. Бедният човечец беше заложил на грешния кон.

Брансън погледна подноса си. Върху него имаше жълто пюре от картофи на прах, месеста купчина преварен зелен боб и сиво парче протеин, покрито с гъст, подобен на вода от отходни канали сос.

Нищо от това не ставаше за ядене. Човек трябваше да го поръси с много подправки и да се надява да не усети вкуса му.

Брансън взе осигурения му от правителството комплект вилица и лъжица, произведени от пластмаса, който при никакви обстоятелства не можеше да бъде използван като оръжие.

Днешната дата беше 23 август. Неделя. Ден за пържола.

Отново погледна другите затворници. Сега много от тях го зяпаха и се побутваха един друг.

Те също знаеха какъв ден е. Представляваха нещо като туристи на оракулски атракции.

Мъжете около него започнаха да стават от местата си. Надзирателите се отлепиха от ъглите на помещението и откачиха оръжията от коланите си, но не спряха затворниците, които се наредиха в кръг около седящия сам на масата си Брансън.

Надзирателите се спогледаха, след което пристъпиха напред и се присъединиха към затворниците.

Брансън се опули насреща им. Наблюдаваха го нетърпеливо.

Я виж ти — помисли си преподобният. — Оракула ми върна аудиторията.

Отново вдигна поглед към телевизора, на който продължаваха да обсъждат Оракулския ефект във всичките му светопроменящи форми. Проклетият Уил Дандо продължаваше да управлява света, макар да не се беше появявал публично от онази сензация в Денвър и да не беше комуникирал с никого след последния си ъпдейт в Сайта, състоящ се от една-единствена дума. Дума, която беше променила всичко.

Всичко.

Оракулският ефект. Проклетият Уил Дандо все още управляваше света.

Брансън погледна отново парчето месо на подноса си.

Все още имам право на избор — помисли си той. — Никой не ме кара да го правя. Имам свободна воля.

Посегна към пиперницата, която съвсем удобно беше оставена близо до чинията му, и долови раздвижване сред събралите се кибици.

Ами ако просто… не го направя? — запита се наум. — Ще се разчуе. Все още мога да изпълня плана си. Оракула е просто човек. Знам го.

Озърна се към мъжете около себе си, без да среща погледите им. Искаше да измери емоционалната им температура. Вълнението им. Наченките на нетърпение. Увереност.

Те знаят какво ще направя. Оракула го каза и те му вярват, точка.

Мога да им покажа, че грешат. Все още имам свободна воля — помисли си отново. — Мога сам да вземам решенията си.

Вторачи се в пиперницата в ръката си. Наистина можеше сам да вземе решението си. Но беше наясно какво щеше да му се случи, ако не се подчинеше на Оракула пред тези мъже, които дълбоко вярваха в непогрешимостта на своя пророк. Щяха да го накарат да подправи пържолата си, както беше предвидено, но същевременно щяха да го подложат на много болка — както сега, така и след това. Щяха да го накажат за неподчинението му.

Тези хора вярваха много повече от всеки друг, който Брансън някога беше приемал в енорията си. Искаха да видят падението на врага на Оракула със собствените си очи. Предсказанието щеше да се сбъдне по един или друг начин. Те щяха да се погрижат за това.

По лесния начин или по трудния, крайно болезнен начин. Такъв беше истинският му избор. Нямаше значение в какво вярваше той и какъв беше в действителност Оракула — бог или човек.

Нещата, които казваше, наистина се сбъдваха.

Преподобният Хосая Брансън поръси пържолата си с черен пипер. Остави пиперницата на масата, вдигна вилицата си и отхапа парче от нея.