Чарлс Соул
Годината на Оракула (27)

Глава 27

— Блажен е онзи, който чете, блажени са и онези, които слушат думите на неговото пророчество и спазват написаното в него, защото е близко времето на изпълнението^[1] — напяваше преподобният Хосая Брансън, който държеше с една ръка Библията, а другата беше протегнал към паството пред него.

Очите му бяха затворени, главата му — вдигната нагоре към небесата, а ключово разположените прожектори го заобикаляха като корона от бяла светлина, независимо откъде го наблюдаваха зрителите — от скъпите или от евтините места.

Джонас беше гледал представлението стотици пъти. Знаеше кога ще настъпи точният момент, в който Брансън ще наведе глава и ще заговори отново — като ще се забави достатъчно дълго, за да се наслади на блаженството, но не чак толкова, че да стане неловко.

Преподобният започваше повечето от службите си с този трик и винаги изглеждаше изключително естествено и непринудено. Приличаше на човек, който общува със собствената си духовност, преди да даде утеха и напътствия на своите хора.

Сега, докато гледаше случващото се на монитора на бюрото дълбоко в енорията на Брансън, Джонас видя всичко с трезв поглед — това беше постановка. Представление. Измама.

Преподобният не отричаше. Според добрия отец цялата вяра беше една заблуда. През онази вечер в изпълненото му с реликви светилище думите му бяха повече от достатъчни. Нима очакваше Джонас да приеме всичко чуто с лека ръка и да продължи да работи също толкова усърдно за благото на енорията, колкото досега?

През повечето време го правеше. Но всеки път, когато погледнеше лицата на бедните хорица сред публиката на преподобния (вече му беше невъзможно да мисли за тях като за своето паство), съзираше чистата и празна вяра, изписана на тях, и усещаше отражението й вътре в себе си. Тези хора бяха напълно убедени, че Бог е истински, а пътят им към вечната благодат минава през неговия избраник Брансън.

Но грешаха. Поне относно втората част. Ако те грешаха, колко други също го правеха? Всички онези вярващи по целия свят…

Джонас не беше наивен. Осъзнаваше, че от хиляди години шарлатаните се възползваха от човешкия стремеж за търсене на нещо по-възвишено от самия индивид. Винаги обаче беше смятал, че това е изключението. Не правилото. Сега обаче… имаше чувството, че откровението на Брансън е превърнало света в някакво подобие на негатив, и вече не можеше да различи пътя си към светлината.

На монитора преподобният сведе глава, отвори очи и започна да проповядва.

— Добре дошли в КРАЯ НА ВРЕМЕТО, братя и сестри! — провикна се той. — Последното действие на една велика пиеса! Денят на Страшния съд! Това е времето, когато грешниците ще бъдат хвърлени в огненото езеро, а праведните ще се присъединят към Бог в небесата и всички добри християни ще познаят чистото блаженство от присъствието му. Задачата ни в момента е проста, приятели мои. Ако избягваме злото и помагаме на близките си да открият пътя към праведния живот, ще гледаме Деня на Страшния съд от най-хубавите места на огромния стадион. От самите ложи! Ще бъдем призовани по-рано, в дух и тяло, когато тромпетите зазвучат при Второто пришествие. Тогава ще ВИДЯ ВСИЧКИ ВИ ТАМ! Това е едно пътешествие, на което ще поемем ЗАЕДНО!

Публиката изригна — отвсякъде се понесоха весели възгласи, мнозина викаха „осанна“ и „алилуя“. Разбира се, че го правеха. Брансън им напомняше, че са по-добри от останалите.

Джонас се мразеше за циничните мисли, но напоследък подобни идеи му хрумваха постоянно.

Ако преподобният беше измамник, тогава той също беше такъв. Всички бяха измамници.

Почти всички, помисли си.

Джонас погледна мобилния си телефон и се изкуши да си провери имейла. Апаратът беше настроен да сигнализира, когато получеше ново съобщение, така че му беше пределно ясно как няма да намери нищо там… но все пак.

Вместо това отново се съсредоточи върху купчината с листове на бюрото си — кореспонденция относно инициативата на Брансън „Детективите на Христа“, която целеше да разкрие самоличността на Оракула. Проектът беше изключително успешен — поне що се отнасяше до участниците в него. Всеки един вярващ от енорията — от Топика до Талахаси — надничаше през прозореца на съседа си и търсеше злия Оракул.

По-голямата част от „детективите“ смятаха, че са попаднали на сериозна следа.

Всъщност бяха напълно сигурни, че са, и искаха да разкажат на Брансън за откритията си и да го помолят за напътствията му как да процедират. Всеки ден в енорията на преподобния пристигаха планини от информация — електронни и ръчно написани писма, пакети, телефонни обаждания. На Джонас му беше възложено да координира този поток.

Първоначално беше назначил на същия пост един от стажантите — той трябваше да проверява материалите, които хората от паството пращаха, или така наречените „следи“, както станаха известни. Сега бяха нараснали до трима, които по дванайсет часа преравяха безкрайните купища с информация и търсеха дори най-дребното зрънце.

Повечето материали бяха лесни за обработка — като един имейл от жена, която беше убедена как късметлийската печалба на бинго на „онази дърта мръсница Дорис Хансън“ е неоспоримо доказателство, че бедната госпожа Хансън е Оракула.

Някои обаче бяха толкова подвеждащи, че се налагаше да ги преглежда внимателно, за да установи дали наистина крият някаква следа към търсения от тях човек. Стажантите не трябваше да изпращат материали на Джонас, освен ако не смятаха, че са важни… но никой от тях не искаше да го обвинят, че е пропуснал нещо, затова го заливаха с много повече от необходимото.

Ето защо беше затрупан с купища листове на бюрото си и гледаше службата на преподобния на монитора, а не зад кулисите.

Някога щеше да се разстрои, ако се намираше толкова далече от Хосая Брансън. Сега обаче нямаше нищо против. В интерес на истината, колкото по-далече беше от него, толкова по-добре.

— Всички знаете какви са знаците — каза Брансън на монитора и вдигна ръка към публиката. — Появата на кометата в небесата, антихристът, който ще тръгне към Витлеем, моретата от кръв и всичко останало. Моля ви да помислите за момент. Откровението на Йоан е писано преди две хиляди години. Този апостол е бил затворник на остров Патмос и е чакал да настъпи краят на живота му, когато Бог му е изпратил видение как ще завърши всичко. На мен ми се струва, че Бог е показал на свети Йоан неща, които не е разбирал. В крайна сметка било е преди много време. Йоан е дал всичко от себе си, за да обясни видяното, да ни предаде съобщението на Бог, но нима е немислимо да не е разполагал с необходимите думи, за да го стори? Знаете какво се случи преди пет дни. Светът потъмня. Електричеството спря и машините ни престанаха да работят. Смъртта посети всички твърдини на Земята. През последните няколко дни във всяка страна загинаха десетки хиляди. Честно казано, усещам, че някои от вас, които в момента са тук, и други, които ни гледат от домовете си, са изгубили близки в тази криза. Предлагам ви най-дълбоките си съболезнования и уверенията си, че ще видите обичните си отново… при това съвсем скоро.

Хосая млъкна и сведе глава. Извади една искрящо бяла кърпичка от джоба си и я прокара по напълно сухото си чело, преди да продължи.

Мразя ли го? — зачуди се Джонас. — Може би. Възможно е.

Посегна и взе следващия лист от купчината.

„Уважаеми преподобни“, започваше писмото. Той въздъхна и зачете теориите на човек, на име Дони Уинстън от Северна Каролина. Изглежда, Дони беше завързал Оракула за глезените и го беше влачил с пикапа си по улиците на различни градове, като спирал само за да могат другите добри богобоязливи люде да го замерят с камъни. „Както са сторили със свети Павел“, заключаваше Дони, като пропускаше факта, че във въпросната история онези, които хвърляха камъни, не бяха точно благородните й герои.

Джонас надраска огромен червен Х върху листа и го остави сред другите отхвърлени следи.

— Не само смъртта ни тревожи в наши дни — продължи Брансън. — Също така войната. Вероятно сте чули за ужасната битка, която се води в Централна Азия, и по-точно в Кандустан. Нашите християнски братя са принудени да се защитават от мюсюлманите, които се възползват от предоставената им от мрачните дни възможност да завладяват. Същото се отнася и за Филипините, тази добра и богобоязлива държава, разкъсвана от бунтове и страх, докато армията отнема властта на президента й. И разбира се, войниците на нашата велика страна, които се опитват да закърпят булото на свободата в Африка и Близкия изток. Мога да изброя още много други, но не съм тук, за да говоря за подобни неща. Единствените новини, с които смятам да ви запозная, са ДОБРИТЕ новини, прииждащи направо от Бог за вас. А тези новини наистина са добри, братя и сестри, защото, когато чуете да се говори за война и смърт и усещате, че гладът и епидемиите са близо, какво изниква в съзнанието ви?

Джонас се замисли. Брансън беше лъжец, но беше прав. Като че ли в наши дни над света наистина беше надвиснал черен облак.

— Ще ви кажа какво — разгорещи се още повече преподобният, — на мен ми звучи, че идват ЧЕТИРИМАТА КОННИЦИ! Не онези конници от прериите, не онези конници от армията, а конниците на АПОКАЛИПСИСА! Идва КРАЯТ НА ДНИТЕ, мили мои божии деца, и за мен е удоволствие да ви напътствам в това време на изпитания.

Тълпата, която досега мълчеше, изригна и нададе хор от пресилени стонове на страх, клетви към Исус, молитви, призиви и обети.

— О, да — провикна се Брансън, чийто усилен глас се извиси над врявата, — точно така. Подгответе се за Божията разплата.

— Братя и сестри — продължи преподобният, — успокойте се. Всички се къпете в Божията светлина. Тези дни са дни на надежда и очакване, но не и на страх. Защото знам, че добрите хора отиват в Рая. А вие, приятели мои… — Брансън разпери ръце — … сте добри хора.

Преподобният отпусна ръце. Доби сериозен вид.

— Но има още нещо. Наясно сте, че в Библията се споменава за Антихрист, за зъл звяр, който ще броди по земята преди завръщането на Бог. Казвам ви, че той вече е тук. Говорили сме за него и преди и се срамувам да призная, че подцених опасността, която представлява той за всичко добро. Знаете за кого говоря. Извикайте името му сега…

Джонас изключи монитора. Взе си телефона, отключи го и си провери имейла.

Нямаше нищо.

За момент се вторачи в дисплея, след което го остави на бюрото надолу с екрана и се върна към работата си.