Чарлс Соул
Годината на Оракула (12)

Глава 12

— Мислиш ли, че това е правилният подход? — попита президентът.

— Да, Даниъл — отвърна Хосая Брансън и се наслади на факта, че както винаги се обръщаше към този човек на малко име. Така и не му омръзна. — Прочети ми отново частта за Нигер.

Последва пауза, след което от другата страна на телефонната линия се разнесе ниският и плътен глас на президента — можеха да казват каквото си искат за управленския му талант, но Даниъл Грийн беше невероятен говорител.

— Нашето задължение да пазим свободата не може да се сведе само до собствените ни граници. Нарушаването на човешките права, извършвано от „Соджо Габа“ и лидера й Идрис Юзуф, трябва да бъде прекратено. Този човек краде децата на Нигер и ги превръща в част от армията си — принуждава ги да убиват съгражданите си в опитите си да поеме управлението. Нигер е една от най-бедните страни на планетата. Поколения наред в нея властват потиснически режими и населението й не е способно да догони другите нации в региона, въпреки изобилието от природни ресурси и богатата култура. Липсата на стабилно правителство не й позволява да опази земята си и това спомага за появата на агресивни терористични организации като „Соджо Габа“. Нигер може да изглежда прекалено далечна, но събитията там могат да рефлектират на безопасността и сигурността на американския народ. Злите семена могат да процъфтят от скритите…

— Покълнат — прекъсна го Брансън.

— Моля? — учуди се Грийн.

— Семената покълват. Не процъфтяват. А и тази метафора е по-добра. Покълналите семена трябва да се изкоренят. Цветята… кой се страхува от цветя?

— Ммм — отвърна президентът.

Последва кратка пауза, през която преподобният предположи, че събеседникът му поправя речта си.

— Да — обади се Грийн след малко. — Мисля, че така е по-добре. Не че има особено значение. Това копеле Юзуф казва на хората си, че е Оракула, и те му вярват. Вече е събрал цяла армия и половината му войници са просто деца. Ако изпратим военни части в Нигер, веднага ще се разнесат приказки как големите лоши американски войници изтребват деветгодишни деца… Е, мамка му. В такъв случай мога направо да преотстъпя мястото си на Уилсън.

— Даниъл, стига — отвърна Брансън с пресилен тон. — Знаеш, че тази игра е дългосрочна. Има още много време до изборите.

— Осъзнавам го, Хосая — съгласи се президентът. — Но също така се сещам поне за сто начина, по които нещата могат да се объркат. И за много малко, по които могат да се подобрят. Разполагаме с войски в Афганистан и Сирия, а сега обсъждаме да изпратим наши хора в трета страна. През последния месец индексът „Дау“ пада с около сто точки на ден, а и повечето други икономически индикатори не са по-добри. Китай не може да се справи със собствената си каша, а сме толкова свързани с тях, че всичко лошо, което удари пазарите им, ще споходи и нас след по-малко от ден. Честно казано — продължи президентът, — не знам защо, по дяволите, някой би искал тази работа.

— Винаги можеш да подадеш оставка — намеси се Брансън. — Никой закон не те принуждава да се кандидатираш за втори мандат.

— Аха — отвърна Грийн. — Ще ми липсва безплатният самолет.

Президентът прочисти гърло, което беше ясен знак, че разговорът е към своя край.

— Благодаря ти, Хосая — рече той. — Оценявам помощта ти. Знаеш колко е важна за мен гледната ти точка.

— Разбира се, Даниъл. Винаги съм на разположение. Ако има нещо друго, което мога да направя за…

— Всъщност има — прекъсна го президентът. — Оракула.

Брансън стисна по-здраво телефона.

— Да? Какво за него?

— Видях те, Хосая. Появяваш се във всяко токшоу, пишеш статии… тръгнал си на кръстоносен поход срещу този човек. Едва ли не го наричаш Антихриста.

— Просто следвам предчувствието си, Даниъл. Наистина вярвам във всичко, което говоря. Хората смятат Оракула за… някакъв купонджийски номер. Или пък за спасител. Не са обаче много онези, които осъзнават, че е опасен. Благословен съм със своя собствена сцена и се чувствам длъжен да я използвам.

— Разбирам, Хосая, но искам да се оттеглиш.

Брансън почервеня.

Президентът никога — нито веднъж през годините, в които играеше ролята на негов духовен наставник, нито пък дори през десетилетието, преди да припари до Белия дом — не се беше опитвал да упражнява някакво влияние върху енорията му. Никога не го беше молил за услуга, никога не го бе карал да агитира за него, дори в онези щати, където само няколко думи по време на служба щяха да окажат голямо влияние. Това беше една от причините връзката им да е толкова стабилна. Никой от двамата не беше искал от другия нещо повече от приятелство и съвет.

Досега. Проклетият Оракул продължаваше да си пъха носа в работите на Брансън.

— Да се оттегля? — учуди се преподобният. — Какво имаш предвид?

— Просто смекчи тона. Работата е там, че все още не знаем много за Оракула, но ако наистина може да прави тези неща…

— Не може — отвърна Брансън с равен и уверен глас.

Президентът млъкна за миг, но след малко продължи.

— Предпочитам да не ме прекъсваш отново — заяви със студен тон. — Разбирам, че имаш собствена гледна точка, преподобни. Но всички са наясно, че двамата с теб сме близки, и ако Оракула се окаже това, което… изглежда… искам да стане наш съюзник. Точка. Работим по въпроса да се свържем с него. Тони Лютън се е заел със случая и не желая никой да пречи на работата му.

Гласът на Грийн се промени, омекна.

— Приятели сме от дълго време, Хосая. Нищо няма да ме нарани повече от прекъсването на връзките ни. Това е последното, което искам да направя.

Прекъсване на… връзките?, учуди се Брансън.

Помисли за сътресението, което щеше да изпита, ако президентът не приемаше повече обажданията на преподобния Хосая Брансън. Грийн щеше да е началото, но слуховете бързо се разнасяха — първи щяха да научат политиците, после бизнесмените и накрая всички останали. С него щеше да е свършено. Свършено.

И Оракула щеше да спечели. Не. Не можеше да позволи това да се случи.

— Даниъл, ще направя каквото желаеш. Ще се оттегля… но вече съм започнал малка рекламна кампания, която е насочена към… ах… съпътствана е от силна риторика по адрес на Оракула. Вече платихме за нея и не можем да си върнем парите. Ще направя всичко по силите си, за да разгранича енорията си от нея.

От другата страна на линията се чуваше единствено тишина. Брансън преглътна и продължи:

— Също така смятам да излъча живото предаване на датата от предсказанието на копелето. Това е моят живот, Даниъл. Моят живот. Оракула може да ме предизвика, ако иска. Ще изям всяко парче от пържолата си, без наоколо да има грам черен пипер, и целият свят ще ме гледа, докато го правя.

Все още не се чуваше нищо от другата страна на линията. Минаха пет секунди. Десет. Най-накрая президентът се обади.

— Съжалявам, Хосая, не те чух. Един от съветниците ми говореше с мен… Трябва да затварям.

Разговорът прекъсна. Брансън бавно отдръпна телефона от ухото си. Остави го на плота пред себе си и погледна отражението си в огромното трикрило огледало на стената.

— Можете да се върнете — провикна се той.

Трима души влязоха в гримьорната му — стилистката, гримьорката и брат Джонас, който беше облечен в черен костюм и вратовръзка и се мръщеше на телефона си, сякаш беше някаква мишка, изходила се в дланта му.

Гримьорката взе малък тампон от кутията с гримове на плота пред Брансън и продължи да нанася пудра на челото му. Беше преполовила задачата, когато президентът се обади и преподобният нареди всички да излязат.

— Джонас — започна Брансън, — реших да проведем онази рекламна кампания, за която говорихме. Преведи първоначалната сума на агенцията и им кажи веднага да се заемат.

Рекламите вървяха в пълен пакет — интернет, радио, преса, дори някои внимателно подбрани телевизионни предавания, чиято цел беше да предизвикат съмнения относно произхода, намеренията и способностите на Оракула. От рекламната агенция се бяха съсредоточили върху една-единствена ключова концепция по време на презентацията си — те искаха да окуражат хората от паството да се превърнат в детективи на Христа, да разследват своите приятели и съседи и да търсят знаци, че Оракула е сред тях.

Джонас все още не помръдваше. Продължаваше да се мръщи на телефона си.

— Джонас — повика го отново Брансън. — Чу ли ме какво ти казах току-що?

— Да, преподобни — отвърна с кух глас личният секретар. — Трябва да видите това.

Той му подаде телефона си.

На дисплея беше отворен Сайтът — добре познатите редове черен текст, състоящи се от двайсет и няколко предсказания, които Брансън беше чел толкова много пъти, че ги помнеше като Светото писание. Под тях трябваше да се намира имейлът на Оракула и дразнещото „Това не е всичко, което знам“, но тези елементи бяха преместени доста по-надолу на страницата. Сега под старите предсказания се бяха появили нови изречения — по-точно двайсет и три, които бяха номерирани също като първите. Форматът изглеждаше идентичен — бъдеща дата и след това няколко думи, описващи събитието, което щеше да се случи на нея. Новите предсказания обаче не бяха точно като старите.

Всяко от тях беше написано в червено и този цвят изпъкваше ярко на обикновения бял фон. Като кръв на заснежено поле.

Брансън погълна двайсет и трите нови предсказания — първо ги прегледа набързо, за да провери дали името му се споменава някъде, после ги прочете втори път, за да научи съдържанието им, и накрая трети път, много по-бавно, за да разбере смисъла им.

— Вън — нареди той. — Всички без Джонас.

Статистката и гримьорката оставиха нещата си и излязоха.

— Може би не е толкова зле, колкото изглежда — изрече личният секретар малко отчаяно. — Можем да увеличим финансирането по някои от програмите ни. Енориите ни помагат на хората по цял свят. Просто трябва да обясним, че…

— Стига, Джонас — прекъсна го Брансън. — Или той трябва да се махне, или ние. Простичко е.

— Това променя ли детайлите относно срещата в Дубай? — попита личният секретар.

Преподобният помисли за миг.

— Да — отвърна той. — Премести я на по-ранна дата. В зависимост от това кога можеш да събереш всички.

Брансън стана и подаде телефона обратно на Джонас. Махна бялата якичка от врата си и оправи яркосинята си вратовръзка под нея. Огледа се в огледалото.

Силен — помисли си той. — Изглеждаш силен. Никой няма да разбере, че току-що те сритаха в топките.

Преподобният излезе от гримьорната и се насочи към сцената, където звучеше силна музика и се носеха призивите на миряните, подгряващи паството, както и възгласите на публиката. Забърза крачка, за да излезе по-бързо, да се нахрани с енергията на хората и да зареди батериите с малко от старомодната Божия любов.

Появи се на сцената, взе микрофона и получи окуражителна усмивка от една привлекателна млада стажантка. Застана пред тълпата и се наслади на врявата, която настана, когато тя го зърна. Радостен шум, истинска наслада за ушите му.

Брансън не виждаше ясно публиката — с изключение на първите няколко реда, — тъй като прожекторите светеха в очите му.

На тези няколко реда всеки трети човек беше забил възторжено поглед в ръцете си. В тях проблясваха правоъгълници от бяла светлина с размерите на карти за игра, върху които преминаваха червени линии текст.