Чарлс Соул
Годината на Оракула (34)

Глава 34

— Тя защо е тук, Уил? — попита Хамза, без да вдига поглед от монитора.

Пръстите му направо летяха по клавиатурата.

— Обещах да й дам интервю. Все пак премина през ада заради мен. Това е най-малкото, което мога да направя за нея.

— Нямах това предвид. Смятах, че трябва да изчистим мястото, преди да избягаме. Налага се да се ометем от тук след десет минути, най-много двайсет.

— Все още не съм си събрал целия багаж — отговори Уил. — Ще говоря с нея, докато го правя.

Тръгна към спалнята си, като по пътя хвърли поглед на банята, където Мико се беше надвесила над ваната и енергично бъркаше някаква смес от препарат за разтваряне на хартия, оцет и сол е дръжката на метла. На пода до нея имаше голям шредер, а на мивката се извисяваше купчина листове — бележки за плана на Сайта, разпечатки на имейли, които чакаха да бъдат унищожени.

— Почти приключих — обяви тя, без да вдига поглед. — Побързай, Уил.

Спалнята му беше малка и тясна, обзаведена предимно с музикални инструменти, звукозаписно оборудване и неоправено легло. Уил бръкна под него и извади раница. Огледа се наоколо и се зачуди дали изобщо трябва да взема каквото и да било от тук.

— Не мога да повярвам, че ми се обади — каза Лий Шор. — След като вчера слязохме от онзи хеликоптер, си помислих, че никога вече няма да те видя.

Репортерката се беше облегнала на стената. Носеше дънки, черна тениска на MISFITS и незакопчан суитшърт.

— Смятам, че съм ти длъжник — обясни Уил и натъпка малко чисти дрехи в раницата. — И исках да те уверя, че си в безопасност. Няма да тръгнат след теб. Поне до ноември, а дотогава всичко трябва да е приключило.

— Ноември? — учуди се Лий, но не направи никакъв опит да запише гази информация на някое от наличните устройства. — В безопасност съм до… ноември?

— Да. Поне от президента. Не знам дали същото се отнася до останалия свят, но американското правителство няма да ни закача през следващите шест месеца.

— Как го направи? — попита репортерката с равен и леко странен тон. — Смятах, че ще ни убият. Как ги накара да ни пуснат?

— Знаех, че всичко ще е наред още щом видях американските флагове — отговори Уил. — Опасявах се да не са от Либия или някое подобно място.

— Либия? — учуди се Лий.

— Либия, Северна Корея, ей такива. Франция. Сещаш се какво имам предвид. Страна, от която не искаме да бъдем отвлечени. Няма значение.

— Уил, моля те — раздразни се репортерката. — Кажи ми как го направи.

— Президентът беше там. В другата стая — заговори бързо той. — След като ви изведоха, Лютън ми надрънка сума ти глупости как правителството ми е изпратило предсказанията.

— Какво? — изненада се Лий.

Тонът й беше малко по-рязък.

— Това са пълни глупости. Ще ти обясня защо.

Уил хвърли няколко снимки в рамки в раницата.

— Едно от предсказанията беше за… Виж, ако американското правителство стоеше зад Оракула, никога нямаше да ми го изпратят. Няма начин. Нали знаеш, че не съм качил всички предсказания, с които разполагам, на Сайта? Запазих някои.

— Щом казваш, че е така, значи е така — отвърна Лий.

— Така е. Дори Хамза не знае всички предсказания. Някои от тях запазих, защото сметнах, че могат да ми послужат за определени цели… Започнах да се отклонявам. Докато бяхме във Вирджиния, настоях да разговарям лично с президента Грийн. След известно време ми позволиха да го сторя. Тогава му казах две неща и десет минути по-късно ни пуснаха.

Лий го изгледа.

— Ще ми споделиш ли какво си казал на президента, Уил?

Той се поколеба. Знаеше, че не бива да го прави. После се замисли относно тази жена, която беше засмукана от торнадото на Сайта, без да има никаква вина. За съжаление, дори това не изглеждаше случайно. Самият той я избра и сега възнамеряваше да я остави да се чуди до края на живота си какво точно се беше случило във Вирджиния и дали някога щеше да се повтори.

Запита се дали трябва да се тревожи за това, предвид цялостната картина на онова, което правеше Сайтът. Отговорът беше: да, трябваше да се тревожи, защото, за разлика от всичките му останали ужасни постъпки, тази можеше да бъде поправена.

— Мога да ти споделя, но неофициално. Сама ще разбереш защо.

Лий кимна и се престори, че закопчава цип на устата си.

— Казах на президента, че през януари следващата година ще бъде диагностициран с четвърти стадий лимфом. След това му обясних, че съм настроил предсказанията си да бъдат публикувани на Сайта, включително и това, освен ако не нареждам на системата веднъж дневно да не го прави.

Лий подсвирна.

— Господи. Така ли е наистина? Той ще умре ли?

— Нямам представа. Знам само, че ще го диагностицират.

— Какво ти каза?

— В началото нищо. Какво може да каже човек в такава ситуация? Физиономията му рязко се промени. Премисляше всичко. Ако страната разбере за рака, няма да го избере за втори мандат. Никой няма да гласува за умиращ президент.

Уил сви рамене.

— Казах на Грийн да ни пусне и му дадох думата си, че няма да позволя това предсказание да изтече преди изборния ден. Но ако ни доближи, ще бъде пуснато веднага.

— Затова каза, че сме в безопасност през следващите шест месеца — констатира репортерката.

— До първия вторник на ноември — отвърна Уил. — Изборния ден. Надявам се на доста по-дълъг период. Знаехме, че съществува такава опасност… изготвихме план.

Той взе малък харддиск, който съдържаше демо записите на повечето му авторски парчета, и го напъха в издутата раница. Погледна към бас китарите и другите инструменти, подпрени на стените — някои бяха в калъфи, други — не. Някои притежаваше вече повече от десет години. Нямаше начин.

Уил закопча раницата си. Доближи се до Лий и я погледна в очите.

— Доколкото ми е известно, вероятно записваш това. Може би дори си ме снимала. Нямам представа. Не те познавам. Хамза е бесен, че те доведох тук.

— Забелязах — отвърна репортерката. — Защо го направи?

— Виновен съм за много неща. Не исках провалянето на интервюто ти да е едно от тях.

Лий повдигна вежда.

— Уил, честно… това е глупаво.

— Съгласен съм — отвърна той.

Репортерката беше блокирала вратата на спалнята, като беше застанала с ръце на кръста и го гледаше внимателно.

— Може ли да… мина? — попита Уил.

— Все още смятам да напиша историята — заяви тя. — Ще дам всичко от себе си, за да възпроизведа точно цитатите ти от интервюто ни в хотелската стая. Ще е по памет, но мисля, че си спомням всичко. По дяволите, разполагам с материали от три интервюта с Оракула, включително от днес. Ако не мога да публикувам нищичко от тях, трябва да напусна работа.

Три?, учуди се Уил и се опули срещу Лий. Тя срещна погледа му, без да примигне.

— Не мислех, че помниш — призна й той.

— Юниън Скуеър — отвърна репортерката. — Веднага те познах, когато те видях без перуката в хеликоптера. Затова ли ме избра? Трябва да призная, Уил, че все още не разбирам.

Целият се изчерви.

— Аз, хм, четях всички статии за Оракула — призна той. — Във всяка от тях се спекулираше кой съм и дали цялата тази работа е истинска. Спрях да го правя, когато положението започна да става много мрачно. Но по онова време ти написа статия за мен. Различаваше се от останалите, говореше за мен като за човек. Опитваше се да разбереш какво мисля и чувствам, колко трудно е да правя всичко това.

Уил сви рамене.

— Запомних те. Затова говорих с теб на Юниън Скуеър. Разпознах името ти.

Двамата доста дълго се гледаха един друг.

— Знаех, че статията е добра — каза Лий. — Почти ме уволниха заради нея, но знаех, че е добра.

— Аха — съгласи се Уил, след което се обърна и се провикна към дневната: — Хамза, как се справяме?

— Почти съм готов — извика в отговор приятелят му. — Не можеше ли да си подредиш малко по-добре файловете? Пръснати са навсякъде. Искам да се уверя, че ще вземем всичко необходимо.

Уил погледна отново към Лий, която го гледаше и чакаше.

— Преди да забравя — продължи той, — ще се нуждаеш от предсказание, за да повярват хората, че си ме интервюирала. Също така ще напиша нещо за теб на Сайта, както се разбрахме.

— Благодаря ти, Уил. Това ще улесни живота ми.

— Добре. Ще го запишеш ли?

Лий бръкна в джоба на суитшърта си и извади от него малък бележник и химикалка. Уил преговори все по-намаляващия комплект от предсказания, които все още не беше разкрил пред света по един или друг начин. Не му отне много време. Бяха му останали само три, като две от тях — неясното 23-12-4 и вялата фраза за някаква пералня — нямаше да са от полза за репортерката.

Третото обаче… беше перфектно. Уил даже не се изненада от този факт. Сайтът му беше осигурил точно това, от което се нуждаеше през целия път — не, не онова, от което имаше нужда той, а онова, от което имаше нужда Сайтът.

Кутията с инструменти на дявола, от която беше използвал почти всички. Почти. В този момент, в който му трябваше предсказание, му беше останало точно едно, което щеше да свърши работа. Разбира се.

— След две седмици, на пети юли, човек, на име Мануел Ескобар, ще хване деветдесет и пет килограмова херинга, докато лови риба в Санта Моника. Ще се случи около три и половина следобед.

Лий си записа предсказанието, а Уил си представи как Сайтът се усмихва дяволито, задето още едно парченце от него ще бъде пуснато в обращение. Репортерката го изгледа подозрително.

— Президентите се разболяват от рак, а Мануел Ескобар хваща риба. Онзи, който ти е изпратил предсказанията, явно има странно разбиране за значимостта на събитията.

— Всичко е важно, Лий — отвърна Уил. — Ако не разполагах с предсказанието за Ескобар, което не ми се струваше достатъчно интересно, за да го пусна на Сайта, нямаше да има какво да ти дам, за да докажеш, че си се срещала с мен.

Лий неволно потрепери.

— Какво означава това, Уил? — попита тя.

— Ако разбереш, сподели ми го. Много отдавна спрях да мисля по въпроса — излъга той.

— Има още нещо — добави Лий. — Докато бяхме в „Уолдорф“, щеше да ми казваш нещо важно, което светът трябвало да научи.

Уил я изгледа продължително.

— Нямам представа за какво говориш — отвърна той, сложи си раницата на рамото и мина покрай нея, за да отиде в дневната.

— Мико, може ли да дойдеш за малко? Искам да говоря с двама ви с Хамза.

Жената излезе от банята, като си бършеше ръцете в панталона. Хамза вдигна раздразнено поглед от компютъра.

— Стига, Уил. Трябва да приключваме тук и да се махаме. Това е единственото място, което хората могат да свържат с теб. Ако тук нямаше толкова много водещи до Оракула следи, нямаше да ти позволя да се върнеш. Трябва да го изчистим и да се чупим.

— Ще е приятно да се оттеглим в безопасно убежище — рече Мико. — Ще е почти като ваканция. Бездруго в Ню Йорк е много гадно през лятото.

— Не — отвърна Уил.

Хамза го изгледа изненадано.

— Да не мислиш да ходиш в Републиката? — попита той.

— Не. Ще отида в убежище, но вие двамата трябва да си вземете нещата и да се скриете някъде другаде, на някое място, за което не знам. Започнете нов живот, родете си бебето, забравете, че някога сте ме познавали.

Хамза и Мико се спогледаха. За момент не продумаха, след което изгледаха Уил.

— Сигурен ли си? — попита Хамза.

— Да. Вървете. Всичко е наред. Сам ще се оправя с останалото, ще го разгадая.

— О, Уил — отрони Мико.

— Всичко е наред — отвърна той. — Ще се справя.

Жената се пресегна и го хвана за ръката. След малко и съпругът й стори същото. Уил задържа дланите на приятелите си известно време. Лий ги наблюдаваше мълчаливо.

— Благодаря ти — каза Мико.

— Отново ще сме заедно, преди да се усетим — заяви Хамза. — Детето ми ще се нуждае от кръстник. След като всичко това приключи.

Уил пусна ръцете им.

След като всичко това приключи. Даже не можеше да си представи, че е възможно.

Мобилният му иззвъня. Хвана го и погледна дисплея.

— Майка ми е — каза Уил.

— Не си си у дома — отвърна Хамза. — Нямаме време.

Мико взе телефона от ръката му и го изгледа неодобрително.

— На път си да се покриеш за бог знае колко дълго — възрази тя. — Не се дръж като тъпак. — Вдигна. — Госпожо Дандо, здравейте! Аз съм Мико Шейк. Не сме говорили от цяла вечност. Как сте?

Мама, помисли си Уил. Не беше комуникирал с нея от… колко? Беше й се обаждал един-два пъти от оракулския сън насам, но разговорите бяха кратки. Преди два месеца? — помисли си. — Три?

Мико не говореше. Онова, което майката на Уил й споделяше, не й харесваше. Лицето й се смръщи. Уил повдигна вежда. Какво?, попита беззвучно.

— Да, той е точно тук — каза Мико и му подаде телефона.

Уил вече не искаше да говори с майка си. Имаше чувството, че ще научи лоши новини от това обаждане — като например за нечия смърт. Въпреки това взе мобилния.

Мико се обърна към Хамза и посочи компютъра.

— Приключвай. Веднага — нареди му тя с леден тон.

— Здрасти, мамо — каза Уил и чу как приятелят му започна да трака още по-бързо по клавиатурата.

— Истина ли е? — попита майка му. — Ти ли си Оракула?

Кръвта във вените на Уил замръзна.

— Говорят за това по Си Ен Ен, Уил. Истина ли е?

Усети страха в гласа на майка си.

Страхува се за мен или от мен?, зачуди се той.

Отдръпна телефона от ухото си.

— Мико, пусни Си Ен Ен, бързо.

Жената кимна. Взе дистанционното от масичката за кафе и пусна петдесет и пет инчовия телевизор, който беше прекалено голям за апартамента му — беше една от първите му покупки, когато започна да вади пари от цялата тази оракулска работа.

Водещият говореше нещо над новинарска лента в долната част на екрана: „ГОРЕЩИ НОВИНИ: Духовният съветник на президента, преподобният Хосая Брансън идентифицира Оракула…“. Над рамото на новинаря се появи прозорец с репортаж — Хосая Брансън се намираше в някакво телевизионно студио, застанал пред триножник със снимка, която Уил разпозна.

Ледът във вените му се пръсна на парчета.

Винаги използваше една и съща снимка за всичко — фейсбук, туитър, сайтове за запознанства, — защото смяташе, че тя е най-прилична. Беше направена на един концерт преди няколко години. Косата му беше доста по-дълга от сега и се усмихваше. Изглеждаше така, както смяташе, че трябва да изглежда. И ето я и нея, лъснала по Си Ен Ен.

— Според Брансън Оракула е жител на Ню Йорк, на име Уил Дандо — продължи водещият. Майката на Уил говореше в ухото му, но той не я чуваше. — Преподобният Брансън направи това изявление, в което включи описанията на мъж от индийски или арабски произход, жена от азиатски произход и чернокожа жена с черна коса и черни очи, за които твърди, че са сътрудници на Оракула. Чакаме развитие по темата. Тази сутрин с мен е една от правните съветнички на Си Ен Ен — Сара де Курт. След кратко прекъсване ще разберем мнението й по въпроса дали преподобният Брансън е сгрешил, като е разкрил самоличността на Оракула.

— Този ШИБАНЯК! — изкрещя на телевизора Уил.

— Уил! — промълви майка му шокирана.

— Слушай, мамо, ще се оправя. Не се тревожи за мен. Двамата с татко трябва да се погрижите за себе си. Няма да им отнеме дълго да ви намерят. Ще ви изпратя пари — на вас и на всички други в семейството. Много пари. Вземете ги и изчезнете за известно време. Кажете и на Емили да направи същото. Отидете в чужбина, ако можете. Ще ви се обадя възможно най-скоро, обещавам.

— О, Уил. О, божичко — разтревожи се майка му. — Защо не ми каза?

Жената звучеше смаяна, наранена.

— Не исках да се тревожиш. Също така не исках да отговарям на въпроси, чиито отговори не знам. Аз… съжалявам, мамо.

— О, Уил. — Този път гласът й прозвуча по-силно. — Не разбирам как се е случило всичко това, но много се гордея с теб. Спаси толкова хора с предсказанията си. Правиш нещо добро, Уил, нещо удивително.

Той затвори очи.

— Благодаря ти, мамо, но трябва да вървя. Обичам те. Ще се видим при първа възможност.

Майка му се разплака.

— Аз също те обичам, Уил. Моля те, пази се.

Уил стисна още по-силно очи. Прекрати разговора. Телефонът му веднага зазвъня отново. Този на Хамза също, а секунда по-късно и този на Мико.

Хамза стана бързо, извади своя апарат от джоба си и протегна ръка.

— Дайте ми телефоните. Могат да ни проследят чрез тях, дори да ги изключим.

Хамза взе трите устройства и отиде в банята. След малко се чу пускането на вода от казанчето.

— Господи — изуми се Уил и усети една ръка около рамото си. Отвори очи.

Беше Лий.

— Съжалявам, Уил — каза тя.

— Всичко е наред — отвърна той и се стегна. — Време е да вървим.

Хамза излезе от банята с празни ръце. Погледна монитора на бюрото на Уил. Поколеба се, но бързо отиде при него и започна да трака на клавиатурата.

— Остави го! — нареди му Уил.

— Трябва да довърша. Ако не го направя, ще могат да извлекат много информация. Ще разберат как да ни намерят, ще открият хижата, Републиката. Парите.

— Хамза! — изкрещя раздразнен Уил. — Вероятно вече са долу. Трябва да тръгваме! Можете да дойдете с мен на самолета. После ще се разделим.

— Слушай, вземи Мико и вървете — отсече Хамза. — Ще съм точно зад вас. Все пак полетът е чартърен. Няма как да го изпуснем. Но ако не свърша това тук, няма да има никакъв смисъл изобщо да тръгвам.

— Ще изчакам Хамза — заяви на мига Мико.

— Не ставай глупава, Мийкс, просто върви — настоя съпругът й, който трескаво се опитваше да изчисти компютъра на приятеля си.

— Ще остана — отвърна тихо, но непоколебимо тя.

— Проклятие — ядоса се и Уил. — Позволи ми аз да го направя!

Хамза спести неодобрителния поглед на Уил.

— Ти си ужасен с компютрите. Ще са ти необходими петнайсет минути. Аз ще свърша за три. Няма спор по този въпрос. А и аз не съм Оракула. Ти си. Върви, Уил.

Той се поколеба.

— Добре. Тръгнете възможно най-скоро. — Погледна Лий. — Хайде. Да вървим. Долу ни чака кола. Ще те хвърля по пътя.

Уил сложи на рамо раницата, в която бяха дрехите му, и хукна към вратата. Взе една бейзболна шапка и слънчеви очила от малката масичка вляво на вратата и си ги сложи. Не бяха кой знае каква дегизировка, но разполагаше само с тях.

Погледна отново Хамза. Мико стоеше до него със скръстени ръце. Съпругът й се беше съсредоточил върху екрана, а ръцете му направо танцуваха по клавиатурата. Лицето на Мико можеше да ти разбие сърцето — беше красиво и бледо.

— Побързайте — каза Уил.

— Разбира се, човече — отвърна Хамза, без да вдига поглед. — Ще сме най-много на пет минути след теб. Тръгвай.

Лий вече се намираше в коридора. Тя беше взела чантата на Уил и стоеше на върха на стълбището. Изглеждаше изплашена, но и развеселена.

— Всеки път, когато те видя, настава хаос — каза тя.

— Опитай се да живееш по този начин — отвърна Уид, взе си раницата и я последва по стълбите.

Два автомобила „Линкълн Таун Кар“ стояха със запалени двигатели до тротоара пред сградата. Уил изтича до по-близкия и почука на прозореца на шофьора.

— Багажникът! — извика му той.

Шофьорът — чернокож мъж, който произхождаше от Централна Африка, кимна. Уил отиде до багажника на колата и прибра раницата си в него. Лий хвърли чантата му на задната седалка. Огледа улицата. Цялото й тяло се напрегна.

— Уил — провикна се тя. — Виж.

Той изпълни нареждането. На пресечка и половина по-надолу групичка от двайсетина души — мъже и жени на различна възраст и от различни раси, събрани единствено от общата си цел — вървеше устремено към тях. Водачът им — грубоват мъж с посивяла коса и дълго палто — държеше телефона си в ръка и постоянно проверяваше адресите на всяка сграда, покрай която минеха.

— Влизай в колата, Лий — отсече Уил и затвори багажника. — Трябва да тръгваме.

Тя влезе в линкълна и се премести навътре. Уил я последва с надеждата, че шофьорът не беше слушал новините, докато ги чакаше.

— Летище „Макалън“? — попита той и погледна клипборда на седалката до него.

— Точно така, но ще направим една спирка по пътя. Просто карайте, става ли? Направо тръгвайте.

— Разбира се, сър — отвърна шофьорът.

Колата потегли, стигна до ъгъла и спря на червения светофар.

Уил и Лий се обърнаха на задната седалка, за да погледнат към входа на сградата. Групата го беше достигнала и сега хората го бяха обградили. Спореха разгорещено за нещо. Според Уил се опитваха да решат дали да позвънят, или направо да нахлуят.

Главата на Хамза се появи от алеята до сградата и внимателно надзърна към шайката, която търсеше Оракула. Приятелят му беше излязъл през странична врата в пералното помещение. Брилянтно.

Хамза се обърна да каже нещо на някого зад него — трябваше да е Мико. Двамата напуснаха алеята. Всеки от тях държеше по една раница. Не обърнаха внимание на втория линкълн. Опитваха се да стигнат до ъгъла, без да ги забележат.

Лий стисна ръката на Уил в стоманена хватка. Той едва я усети — не можеше да свали очи от приятелите си.

— Моля те — изрече на глас.

Разнесоха се викове и крясъци. Погледна обратно към събралите се пред сградата му хора. Бяха забелязали двете фигури, които се опитваха да се измъкнат, и се затичаха след тях.

— Не! — ядоса се Лий.

Светофарът светна в зелено. Линкълнът пресече кръстовището и продължи надолу по улицата.

Уил наблюдаваше безпомощно как Хамза и Мико бягат. Задържаха раниците си няколко критични секунди повече и поради тази причина Мико изостана. Хвърлиха ги на тротоара и се втурнаха в спринт. Някой я блъсна отзад и тя падна на земята.

Лий ахна.

Лицето на Мико се удари в тротоара. Хамза се върна, за да й помогне, и за секунда онези заобиколиха и двама им. Уил занарежда: „Не, не, не“, отново и отново, докато гледаше как нечия обувка се стовари в корема на приятеля му, а друг човек изви малката и тънка ръка на приятелката му. Всичко това приличаше на слайдшоу — единични картини на насилие в моментите, в които нападателите се помръднеха, за да осигурят видимост към случващото се.

— Спри колата! — изкрещя Уил.

Опита се да отвори вратата, но шофьорът ги беше заключил, когато потеглиха.

Лий го сграбчи с две ръце, за да го удържи. Той я изблъска.

— Пусни ме. Те умират — изрева й в лицето.

— Уил, недей, прекалено са много. Не можеш да се върнеш. Ще пипнат и теб. Трябва да се махаме от тук.

— Не, ти не разбираш. На мен нищо няма да ми се случи. Сайтът ме иска жив!

— Сър? — обади се шофьорът. — Всичко наред ли е?

Колата беше забавила ход. Уил се освободи от ръцете на Лий и отново се опита да отвори вратата, като дръпна силно ръчката. Падна на улицата по ръце и колене. Рязко се изправи на крака. Чуваше ясно призивите и крясъците на нападателите — те бяха за Оракула, Бог и дявола. Уил побесня.

Лий викаше името му от колата зад него.

Той побягна към групичката, която беше заобиколила приятелите му. Вторият линкълн все още чакаше до тротоара. Шофьорът му говореше развълнуван с някого по телефона и наблюдаваше разигралата се сцена.

С две големи крачки Уил се хвърли на капака му. Шофьорът се опули шокирано насреща му.

— Обади се на полицията! — изкрещя му Уил. — Веднага!

Без да чака отговор, скочи на покрива на линкълна. Погледна събралите се хора. Видя и приятелите си. Мико се беше свила на топка, а Хамза беше увил ръце около нея в опит да я предпази.

— Спрете! — провикна се Уил. — Тук съм.

Онези, които бяха най-близо до него, го чуха и се обърнаха. Очите им се ококориха и само след миг всички се вторачиха в него. Чу Мико да плаче.

— Знаете кой съм — продължи Уил. — И какво мога да направя. Махнете се от пътя ми, мамка ви.

Слезе от покрива на колата. Погледна в очите първия човек, когото видя — един възрастен мъж с набола брада. Онзи отстъпи назад, а Уил пристъпи напред. Продължи, докато стигна до центъра на групичката. Хората му правеха път. Той гледаше всички в очите, докато не извърнеха поглед от него.

Наведе се над Хамза и Мико. Очите на приятеля му бяха затворени, а лицето му — наранено и подуто. От носа и устата му течеше кръв, която придаваше мрачен вид на долната част на лицето му. Мико вдигна глава и го видя. Изглеждаше по-добре от съпруга си, но съвсем малко.

— Уил… — съумя да изрече тя.

— Хайде — каза й той. — Трябва да вървим. Можеш ли да станеш?

— Не знам. Ще се опитам. Хамза…

— Аз ще му помогна.

Бавно вдигна приятелката си на крака. Тя сложи предпазливо ръка на корема си, а другата използва, за да помогне на съпруга си да се изправи. Хамза се размърда, докато го местеха, но не отвори очи. Уил уви ръката му около рамото си и се огледа. Очакваше нападателите да са ги обградили отново. Не бяха. Пътят беше чист, а хората, които само допреди миг викаха и крещяха екзалтирано, докато пребиваха до смърт двете си жертви, само мълчаха и наблюдаваха.

Уил закуцука с Хамза и Мико към улицата, като по пътя вдигна падналите им раници. Вторият линкълн още седеше до тротоара. Мико отвори задната врата и Уил вкара съпруга й вътре. Той се премести, за да направи място на жена си.

Мико изрева от болка и се стисна за корема. Олюля се и едва не падна на колене.

— О, не — простена тя. — Не, моля те.

— Ето — помогна й Уил, като я положи на задната седалка колкото се може по-внимателно.

Тя дишаше на пресекулки, а по лицето й се стичаха сълзи.

— Отведи ги в проклетата болница! — изкрещя Уил на шофьора, който само кимна с изумено изражение.

— Уил! — отрони Хамза. — Махай се от тук.

— Не мога да ви оставя.

— Разбира се, че можеш. Налага се. Така е… по-безопасно. Просто върви.

Уил погледна приятеля си и разбра, че в случая „безопасно“ означаваше колкото се може по-далече от Оракула. Не можеше да не се съгласи с твърдението му.

Отстъпи назад и затвори вратата. Линкълнът се отлепи от тротоара. Уил се обърна към нападателите. В далечината се чуваха приближаващи сирени. Хората се споглеждаха. Бяха осъзнали какво са сторили току-що и се разделяха на малки групички, изпълнени със срам и вина.

— Как смеете? — развика се Уил, докато поглеждаше всеки един в очите. Никой от тях не отвръщаше на погледа му. — Какви хора сте вие?

— Бог е с нас — обади се един мъж с дълга сива коса. — Това е единственото, което трябва да знаеш, чудовище.

Ако в този момент Уил разполагаше с пистолет, щеше да застреля човека. Вместо това използва оръжието, което му беше подръка.

— Такова съм — отвърна той. — Чудовище съм. Всички вие ще умрете. По ужасен начин и в адски мъки. Всеки един от вас. Мъртви сте. Доверете се на чудовището. Оракула никога не лъже.

Хората потрепериха. На всяко лице се изписа шок. Уил се обърна и тръгна към своята кола, където го чакаше Лий.

От групата зад него се разнесоха объркани викове и извинения. Той не се обърна.