Чарлс Соул
Годината на Оракула (17)

Глава 17

Кати Дженкинс се беше излегнала на шезлонга в задния си двор, с таблет в скута си и димяща чаша в ръце и гледаше вълните. Около брега се беше събрало ято пеликани. Те се спускаха над водата в опит да си осигурят закуската.

Не са особено красиви птици — помисли си тя. — Летящи закачалки.

Въпреки това беше забавно да ги наблюдава как ловят риба. Спускаха се като бомби към водата, блъскаха се в нея с грацията на баскетболни топки и миг по-късно се издигаха над вълните с риба в човките си и доволно изражение.

Кати включи таблета, отвори страницата на „Тампа Бей Таймс“ и прегледа заглавията. Водачеството на президента Грийн в предизборната надпревара се беше смалило дотолкова, че играта изглеждаше равностойна. Смяташе, че Грийн ще е безспорен победител за втория мандат, но Арън Уилсън някак беше откраднал голяма част от подкрепата му.

Прегледа останалите новини на страницата. Първоначално се изненада, че не се натъкна на нищо, свързано със Сайта. Това щеше да е първият ден, в който работодателят й не се появяваше на първа страница. След малко обаче намери някаква информация към края — интервю с Хосе Питалуга, уругвайския актьор, споменат в едно от първите предсказания на Оракула, чието дългоочаквано представление беше насрочено за тази вечер.

Кати не си падаше особено по Шекспир. Знаеше какво представлява Барда за световното културно наследство, но докато четеше пиесите му и търсеше смисъл в тях, се чувстваше глупава — а тя беше много неща, но определено не и глупава.

Кати цъкна върху линка с интервюто и се зачете. Веднага реши, че много харесва Хосе Питалуга.

Човекът беше напълно открит относно факта, че предсказанието на Оракула е тласнало кариерата му напред и успехът няма нищо общо с актьорските му качества. Като че ли даже се гордееше с това. Беше наясно, че не е Оливие, нито дори Никълъс Кейдж, но за него нямаше никакво значение. Оракула го беше направил изключително известен. И богат.

Теб и мен, приятелче, помисли си Кати. Тя остави таблета и се усмихна. Не просто хареса Питалуга — направо се влюби в него.

Човекът с огромно удоволствие заявяваше на целия свят да си го начука — гледна точка, която Кати уважаваше и която не се различаваше особено от мотото на собствената й кариера в софтуерната индустрия. Тя нямаше време за хора, които не оценяваха постиженията й или смятаха, че не са толкова значими, само защото имаше комплект цици. Ако този патриархат не желаеше таланта й по нейните правила, то тогава трябваше да се справят без него, докато тя седеше в сенките и от време на време превръщаше животите им в истински ад, забогатяваше от грешките им, търсеше слаби места в сигурността им и им продаваше решенията обратно.

Или пък понякога го играеше IT консултант по сигурността на човек, който можеше да предвижда бъдещето.

Кати взе отново таблета и отвори едно приложение. То представляваше търсачка, разработена от самата нея, същински паяк, който преравяше мрежата във всичките й кътчета — светли, тъмни и дълбоки — за препратки към едно име.

Джон Бианко. Който очевидно не се казваше така.

Кати се замисли за първите дни от познанството им, когато Бианко се скиташе във форумите за „черни шапки“^[1] и се опитваше да намери някой, който да му помогне. Тя го наблюдава известно време, за да разгадае каква е истинската му цел — той не се държеше като ченге или турист в Тъмната мрежа. Държеше са като… дете. Беззащитен, без особена представа за опасностите, криещи се в дълбините, в които искаше да се потопи. Явно наистина се нуждаеше от помощ, но първите хора, които беше открил — една група брутални словаци, — щяха да го изядат жив.

Затова Грандамата се беше намесила и ето я днес, пиеше си кафето в задния двор и беше по-богата със седемцифрена сума.

Парите обаче не бяха способни да заличат любопитството й или естествения й стремеж да рови, да рови и да хаква, докато на света не останеше нито една тайна. Това беше истинската причина да иска да работи с Оракула. Тайните бяха наркотикът на Кати Дженкинс. Оракула ги знаеше всичките, а пътят до Оракула минаваше през Джон Бианко.

Не разполагаше с особено много информация за него. Само името му и че живее в Ню Йорк. Бяха се срещали два пъти. Първия път, когато финализираха сделката — Дамите от Флорида да работят за Оракула; и втория път, когато им даде бонусите. Бианко беше изключително внимателен с личните детайли. Никога не говореше за себе си.

Но името му и градът не бяха нищо, а малкият дигитален паяк на Кати беше търпелив. В Ню Йорк имаше много Джон Бианковци, но тя бе успяла да намери снимки на всички и никой от тях не приличаше на човека, с когото се беше срещала. Джон Бианко не беше Джон Бианко. Беше някой друг.

Настрои паяка да запълзи из мрежата и да търси нови следи от Джон Бианко в района на Ню Йорк — новини, регистрации, талони за паркиране, данъци. Той работеше търпеливо и усърдно през всичките месеци, откакто се появи Сайтът, и всеки път, когато откриеше нещо, изпращаше линк към приложението на Кати. Според нейната теория фалшивите самоличности бяха трудни за създаване и имаше голяма вероятност щом едно име е използвано веднъж, да бъде използвано и някъде другаде.

Засега всичките открития на паяка бяха безполезни и несвързани с човека, когото издирваше. Това не я обезкуражи и когато приложението й изчуруликаше, за да й сигнализира, че софтуерът е намерил нещо ново за един или друг Джон Бианко, Кати неизменно поглеждаше.

Последното откритие: видео материал, заключен в привидно защитено дропбокс хранилище на жена, на име Лий Шор, която работеше като репортерка. Файлът беше озаглавен „Интервю — Джон Бианко — Юниън Скуеър — Размириците заради Оракула“ с дата от миналия декември.

Кати отвори клипа, като очакваше да види един от другите Джон Бианковци, на които се беше натъкнала, докато претърсваше сред жителите на Ню Йорк.

Но не. Това беше той.

Джон Бианко — нейният Джон Бианко — стоеше до някакъв раздразнен индиец и беше интервюиран от красива млада чернокожа жена. Кати отново чукна върху репортажа, за да го сложи на пауза, след което се върна обратно, за да намери по-добър кадър с мъжа, където устата му беше затворена и гледаше право в камерата. Направи скрийншот и го отвори в програма за обработка на изображения, за да остави само главата му.

Прехвърли се на друго приложение и зареди новото изображение в него, активира програмата и зачака.

Проблемът беше, че не разполагаше със снимка на Джон Бианко и нямаше как да направи такава по време на кратките им срещи. Сега обаче имаше необходимото и не беше особено трудно да накара мрежата да й намери снимки на хората, които приличаха на този. По дяволите, дори Гугъл можеше да се справи със задачата.

Тези моменти винаги бяха чудесни — когато тайната беше на път да бъде разкрита и трезорът да бъде пробит; когато я деляха само секунди от това да научи нещо, което не биваше да научава.

Появи се някаква снимка на сайт за запознанства, придружена от описание, което съдържаше в себе си духовита самоирония и огромно количество отчаяние.

Името под снимката беше Уил Дандо.

Уил Дандо имаше лицето на Джон Бианко. Или по-скоро обратното.

Кати се ухили победоносно и се изпълни с вълнение от успеха. Увеличи снимката на целия екран, след което остави таблета, вторачи се в него и се зачуди дали не гледа Оракула.

Вълнението й беше започнало да намалява. Намръщи се.

Оракула не желаеше никой да научава самоличността му, това беше повече от ясно. Фактът, че тя я знаеше или че знаеше толкова много, можеше да прецака сделката, която й беше предложил. В крайна сметка тук не ставаше въпрос за пари. Оракула й беше обещал предсказание, което щеше да спаси живота й. И този на Беки.

Това не представляваше задължително проблем. Просто трябваше да си държи устата затворена.

Това име обаче — Уил Дандо — беше като бомба със закъснител.