Чарлс Соул
Годината на Оракула (13)

Глава 13

Няколко реда по-надолу се появи ярка, невъзможна за пренебрегване правоъгълна светлина.

Хамза изпусна звучна и артистична въздишка на раздразнение. Мико сложи ръка на крака му.

— Не казвай нищо — прошепна тя. — Всеки път се ядосваш, а няма никакъв смисъл. Те ти отвръщат със същото и до края на филма си бесен.

Хамза се приведе към нея и заговори тихо в ухото й:

— Просто е много грубо — каза той. — Пускат десет реклами преди филма, за да предупредят хората да си изключат телефоните, а този тип там смята, че правилата не важат за него.

— Просто се успокой — помоли го Мико. — Ей сега ще го изключи.

Мъжът с телефона се обърна към жената до него, каза й нещо и й показа дисплея на апарата. Миг по-късно тя извади своя.

— Я стига — оплака се Хамза, като вече не шептеше. — Изключете ги.

Двойката не му обърна внимание. Още един телефон светна, а след него и друг. Заразата бързо се разпространи, докато всички около тях, от всички страни, вече държаха апаратите си. Най-накрая Хамза се сети за причината.

Той извади собствения си телефон и отвори браузър на него.

— Какво правиш? — попита Мико. — Не е нужно да се държиш като…

Хамза й показа дисплея — на него беше Сайтът.

— Променил ли се е? — попита той. — Не мога да погледна.

Мико взе телефона и плъзна палец по него, за да прегледа предсказанията. Текстът стана червен и тя се намръщи. Прочете новите редове и мълчаливо подаде апарата на съпруга си. Той също погледна текста, изключи телефона и се загледа в киноекрана.

Пое си дълбоко въздух, задържа го, изпусна го. Повтори процедурата още веднъж.

— Хайде — отсече Хамза, взе си палтото и тръгна покрай седалките към пътеката.

Навсякъде около него хората бяха извадили телефоните си и разговаряха помежду си — вълнуваха се, говореха силно и никой не обръщаше внимание на филма.

Хамза излезе в лобито. Почти всички там също бяха извадили мобилните си. Мина покрай една будка и потърси усамотение в ъгъла до прозореца. Навън всичко изглеждаше сиво — от сградите, през затрупалата града киша, до хората, които вървяха между тях. Той се наведе напред, затвори очи и опря чело в стъклото, през което преминаваше студът отвън.

Някой сложи ръка на рамото му. Хамза отвори очи и видя Мико — беше килнала леко глава на една страна, а устните й бяха нацупени.

— Не знаеше ли, че Уил ще пусне нови предсказания в Сайта? — попита тя.

— Не — отвърна съпругът й. — Не сме говорили сериозно от известно време. Само основни неща за парите. Размириците му се отразиха доста тежко. Стори ми се, че за момента просто иска да стои настрана от всичко това.

Мико се намръщи, сбърчи уста и присви едното си око — нейната версия на свиване на раменете.

— Очевидно отново се е заел със Сайта — отбеляза тя. — Добре. Да се върнем крачка назад. Кажи ми какво означава това.

— Какво означава ли? Сега ще ти покажа какво означава.

Хамза вдигна телефона си и посочи един ред от червения текст.

— Това можеше да струва сто милиона долара — каза той и премести пръста си надолу. — Това тук около милиард. Тези предсказания са буквално най-ценните притежания на света, а той просто… ги е подарил!

— Успокой се — заръча Мико и сложи ръка върху тази на Хамза, за да я отмести надолу. — Ако са толкова важни, защо го е направил? Сигурно е имал причина.

— Нямам представа, Мико! — отвърна съпругът й по-високо от нормалното. — Даже не знам къде е. Постоянно му се обаждам, пиша му, всичко, но той не ми връща.

Съпругата му се намръщи, взе телефона от ръката му и погледна дисплея.

— Знаеш ли, тези нови предсказания са различни от първите.

— Да — отвърна Хамза с равен глас. — Първата партида трябваше да се състои от безполезни предсказания. Лотарийният билет в Колорадо, онова нещо с шоколадовото мляко, онзи калпав актьор в Уругвай. Тези дори нямаше да влязат в новините, ако не беше Сайтът. Затова ги подарихме, нали се сещаш?

— Да. Но не това имам предвид. Не мисля, че Уил е мислил за пари в случая.

Мико зачете написаното.

— В Милуоки ще се срути мост. В автомобилен завод в Пусан ще избухне пожар. Близо до Ротердам ще заседне кораб.

Тя го погледна.

— Хамза, това са предупреждения. Ужасни инциденти. Възможно е да умрат хора. Но това не се споменава в никое от новите предсказания. Уил не казва колко ще са жертвите. Защото сега може никой да не загине.

Съпругът й си взе обратно телефона и отново прочете написаното.

— Предсказанията не може да бъдат променяни. Никое от тези събития не може да бъде предотвратено.

— Няма нужда — отвърна Мико. — Ако хората знаят какво предстои, могат просто да се пазят, нали се сещаш.

— Добре, дори причината да е такава, признавам, че е хубаво, дори чудесно, но Уил ми обеща, че няма да пуска повече предсказания, без преди това да ги обсъди с мен. Той не е сам в тази игра, Мико.

Съпругата му повдигна вежда.

— Той смята, че е, Хамза, или първо щеше да говори с теб.

Съпругът й сведе поглед към леката извивка, която съвсем скоро се беше появила на талията на Мико.

— Става въпрос за размириците — каза тя. — И всяко друго нещастие, което се е случило заради Оракула. Чувства се виновен или отговорен.

— Но не е — отвърна Хамза. — Това е нелепо. Обясних му го стотици пъти. Делата на другите хора не са…

Мико нежно покри устата му с длан.

— Очевидно не е убеден — продължи тя. — Знам, че си ядосан, скъпи. Ти си човек, който иска да държи всичко под контрол. Това е най-лошият ти кошмар. Но Сайтът, Оракула… те не са твои. Те са на Уил. Винаги са били негови, въпреки че ти е позволил да участваш. Бремето на цялата ситуация… бремето на онова, което знае… дори не можем да си го представим. Ако това е начинът, по който иска да се справи с него, е, решението си е негово. Да не би да искаш да ми кажеш, че не трябва да се опитва да спасява човешки животи? Честно казано, не мога да повярвам, че не сте пуснали тези предсказания още в самото начало.

Хамза погледна съпругата си — доброто й, честно лице и няколкото кичура черна коса върху бузата й. Вдиша аромата на кожата й от ръката, с която беше затиснала устата му.

Някой постоянно се опитва да пробие Сайта — помисли си той. — Всеки ден. Дамите от Флорида ни изпращат доклади. И това не са тийнейджъри в мазета. Япония, Израел, корпорации — непреклонни са. Дамите ни гарантират, че не може да бъдем хакнати и че няма какво да бъде намерено, дори някой да пробие защитите… да бе. Сигурно.

Всеки път, когато Уил престъпва плана, дава на хакерите нова информация, с която да работят — повече начини да проникнат. Нямам представа какво ще ни потопи — може би Дамите са прави и нищо не може да го стори, — но защо поема подобни рискове?

Ако се разчуе, че Уил е Оракула… тогава… всички ще го съдят. Ще съдят и мен. Веднага щом разберат, че съм замесен. Веднага щом разберат колко пари сме изкарали. След това някой прокурор някъде ще се опита да ни осъди за нарушаването на някой закон. Ще ни вземат всеки цент.

В случай че някой фанатик не застреля и трима ни в главите. Или… четирима ни.

Хамза се пресегна и внимателно отмести ръката на Мико от лицето си. Целуна дланта й и й се усмихна.

— Просто не ми харесва, когато Уил не се съобразява с правилата — обясни той. — Права си за бремето. Прекалено е затънал в собствените си мисли. Не разсъждава за последствията от действията си.

— Не знам — отвърна Мико. — Пуснал е предсказания, които ще спасят стотици, може би дори хиляди животи. Смятам, че мисли точно за последствията.

Хамза кимна.

— Да, но не мисли за теб и за детето. Нали знаеш, че залозите са високи?

Мико отново направи своята маневра с намръщеното лице, заместител на свитите рамене.

— Разбира се. Прав си. Хей, искам да те питам нещо: каза ли на Уил за това?

Хамза потърка лице и поклати глава.

— Не. Разговорът би бил странен, защото, докато се опитвам да му обясня защо съм толкова обезпокоен от създалата се ситуация, може да се наложи да му призная, че съм ти разкрил тайната ни.

Мико повдигна вежда.

— Значи, двамата просто си правите списъци с неща, които няма да обсъждате помежду си. Стратегията ви е бетон.

Хамза изгледа съпругата си за един дълъг миг. Вдигна мобилния си телефон, отключи го и набра.

— Права си — рече той. — Да се надяваме, че този път задникът ще вдигне.