Чарлс Соул
Годината на Оракула (23)

Глава 23

— Идеята е лоша, Уил — каза, Хамза. — Просто отбелязвам.

— Това е единственото, което правиш, от три дни насам. Нещо против просто да се откажеш?

Светофарът светна зелено и те прекосиха „Лафайет“. Хам-за наблюдаваше ядосано как приятелят му се спря и започна да се озърта.

— Дали не беше на „Грейт Джоунс“? — зачуди се Уил.

— Не знам. Огледай се.

— Ходил съм на това място и преди. Знам, че е някъде тук. Да тръгнем по този път и ако след пресечка или две не го видим, ще го потърся на телефона.

— Можеш да го потърсиш още сега.

Уил го стрелна с поглед.

— Какъв ти е проблемът тази вечер, Хамза?

— Проблемът ми не е само тази вечер. Проблемът ми е дългосрочен, да не кажа вечен. Проблемът ми е следният: няма никакъв смисъл да разкриваме цялата си игра пред някакъв тъп уеб сайт. Господи, Уил, ако се налага да го направим, поне може да е по телевизията, в „Ню Йорк Таймс“ или някъде другаде.

— Телевизията? — нахвърли се на приятеля си Уил. — Всеки тъпак по телевизията ме критикува. Телеевангелисти проповядват, че съм дяволът. Онзи шибаняк Брансън и марионетките му дори се наричат детективите на Христа.

— Спокойно — предупреди Хамза.

— Брансън е почти безобиден, ако го сравним с част от помията, която се сипе от чужбина — продължи Уил с присвити очи. — Дори говорят за обявяването на… мамка му, какво беше, по дяволите? Онова нещо на Салман Рушди^[1]?

— Фетва^[2] — отвърна Хамза. — Всъщност това го забелязах. Успя да обединиш лидерите на сунитите и шиитите по този въпрос. Впечатляващо. Ако на борда се качи и равин, то тогава Оракула ще наложи мир в Близкия изток.

— Изумително — заяви остро Уил.

Хамза вдигна ръка.

— Мир. Чуй ме, просто казвам, че не е нужно да даваш интервю. Можеш да публикуваш изявление относно намеренията на Оракула на Сайта.

— Точно той е проблемът! — избухна Уил. — Единственият истински контакт, който някой е имал с Оракула, са купчина думи на компютърен екран. Когато отидох във Флорида, за да разговарям с Дамите, установих, че са ужасени от него. А работят за нас! Запазихме Сайта, след като разбрахме, че предсказанията са свързани, за да можем да комуникираме със света и ако се наложи да използваме влиянието му в позитивна насока. Но ако всички се страхуват все повече от него, как ще сработи това? Трябва да обърнем нещата. Искам да дам шанс на хората да видят, че няма от какво да се плашат, че съм човек, а не някакъв изрод. Но това дори не е основното. Трябва да кажем на всички какво прави Сайтът. Логично е да използваме още умове. Почти съм убеден, че трябва да го направим. Картината е по-голяма от нас. Винаги е била.

— Уил, ако разкажеш на света за всички ужасни неща, които се случват заради Сайта… по дяволите, дори да го направиш анонимно… те ще обвинят човека, който го е създал. Двамата с теб сме наясно, че не ти си измислил тези предсказания — те не са твои, — но човечеството не може да направи това разграничение. Всички ще обвинят Оракула. Ще обвинят теб.

— Може би не е от значение — отвърна Уил. — Може би е по-важно да разкажем на хората за случващото се.

Хамза прибра ръце в джобовете и погледна приятеля си право в очите. Двамата се гледаха известно време, застанали на студената страна на Ийст Вилидж.

— Какво? — най-накрая изкрещя въпроса си Уил.

— Опитвам да те предпазя — отвърна Хамза. — Опитвам се да предпазя също себе си, Мико и детето ни. Просто…

Той млъкна. Взираше се в Уил и търсеше някакъв знак, че е съгласен с него. Че го разбира. Щеше да се задоволи и с нещо дребно.

— Добре — рече най-накрая Уил. — Съжалявам. Наистина. Прав си. Не мислех трезво. Всичко това… е голямо бреме. Идеята да оставя някой друг да се оправя с него… за известно време ми се струваше доста добра.

Хамза си пое дълбоко въздух и бавно го изпусна.

— Виж, не се опитвам да се правя на интересен, Уил. Искам само… да разгадаем цялата мистерия. Това трябва да ни е основен приоритет. Можем да се справим, сигурен съм.

— Аха — отвърна приятелят му, обърна се и тръгна нагоре по улицата към ъгъла. — Нали затова сме тук тази вечер? Ще ти кажа нещо. Ако се сдобием с необходимата информация да разбулим загадката, ще отменя интервюто.

— Почакай, какво? — учуди се Хамза. — Все пак смяташ да го направиш? Но нали току-що каза…

— Ще го направя. Просто няма да говоря за онова, което прави Сайтът. Трябва да се появя на бял свят и да променя някои мнения за Оракула. Ще покажа на хората, че не съм чудовище. Нуждая се от това, Хамза. Знам, че можем да го направим по безопасен начин. Ти ще се погрижиш.

Хамза ритна някакъв боклук на улицата и се опита да реши дали си струва да притиска приятеля си. Представи си го с някакъв журналист и по гърба му пробягаха панически тръпки.

Не. Остави го засега. Радвай се на половинчатата победа и виж какво ще ти донесе утрешният ден. Или дори сегашната вечер. В крайна сметка шансовете с „Абърдийн“ да се получи бяха големи. Може би щяха да разгадаят цялата работа и да разберат какво цели Сайтът… ако въобще успееха да намерят проклетия бар.

Уил посочи напред.

— Виж. Ето го. „Макавойс“.

Половин пресечка по-нагоре, пред бар с два огромни прозореца, от които се изливаше светлина на тротоара, стояха и пушеха хора, облечени в еднакви черни палта хора. Знакът над вратата се полюляваше на вятъра — представляваше дървена дъска с изрисувана на нея халба бира и името на бара.

Всички пушачи носеха малки, тумбести бели шапки. Уил и Хамза се приближиха и установиха, че палтата са класически тъмносини моряшки шинели.

— Видя ли? Тези определено приличат на моряци — каза Уил.

— Хей, никога не съм се съмнявал в Оракула — отвърна Хамза. — Просто се изненадах от интимното ти познанство с някакъв моряшки бар.

Спряха на тротоара от другата страна на „Макавойс“. Моряците се смееха на нещо.

— Сигурен ли си, че са онези, които ни трябват? — попита Хамза.

— Има само един начин да разберем.

Уил прекоси улицата и се присъедини към групичката. Каза нещо — Хамза не успя да чуе какво — и главите на моряците се обърнаха в синхрон към него.

Изглеждаха приятелски настроени и в добро настроение, но като че ли все още си убиваха времето и чакаха вечерта им наистина да започне с всичките й очарователни елементи — порой от ругатни, счупени бутилки и разбити глави.

Разговорът като че ли приключи, Уил прекоси улицата и се присъедини към Хамза.

— Почувства ли се като изритан в задника? Защото аз, да — заяви Хамза.

— Сигурен съм, че само тези момчета са такива. Защото са пушачи. Онези вътре ще са по-дружелюбни.

— В това няма абсолютно никаква логика. Поне от правилния кораб ли са?

— Да — отвърна Уил. — „Абърдийн“. Не искаха да ми споделят нищо друго, затова не съм ги притискал.

— О, човече. Няма начин тази вечер да свърши, без да ни вкарат по един в мутрите.

— Трябва да опитаме. Това е първият път, в който виждаме „вълна“ да удря Ню Йорк, откакто започнахме работа върху плана на Сайта. Отваря ни се възможност да сме с един ход напред. Нищо чудно никога повече да не получим подобен шанс.

Хамза изгледа бара. Стомахът му се сви на топка от нерви, но знаеше, че приятелят му е прав.

„Макавойс“ беше тъмно свърталище, чиито стени бяха покрити със снимки и сложени в рамки статии от вестници от различни периоди от сто и петдесет годишната история на бара. Заведението беше тясно в предната си част, но ставаше много по-широко отзад, където бяха разположени няколко набързо сковани маси и столове. И двете помещения на бара бяха претъпкани от стена до стена с мъже в тъмносини униформи, жени, на които те обръщаха голямо внимание, и бира.

Уил и Хамза си проправиха път през тях и си намериха малко местенце в края на заведението.

— Така, какъв ни е планът за действие? — попита Хамза.

— Наясно сме, че „Абърдийн“ не трябва да акостира в Ню Йорк през следващите няколко месеца — поде Уил. — Според статиите, които четохме, се предполага, че е част от голямо военно обучение на НАТО в Атлантическия океан. Но не се намира там, а тук, и го знаем заради вълните на Сайта. Връзките са пределно ясни.

— „Ясно“ е разтегливо понятие, що се отнася до тези неща — отвърна Хамза, — но съм склонен да се съглася с теб.

— В такъв случай вариантите са два — продължи Уил. — Или Сайтът иска „Абърдийн“ тук, или не иска да е там, където трябваше да бъде, за да участва във военните игри. Трябва да разберем каква е била мирията на кораба. Докато не я установим, няма как да разберем какво се опитва да постигне Сайтът.

Хамза огледа заведението.

— Дори да успеем, какво следва после? Ще го спрем? Не ми се иска да ти го напомням, но не проработи особено добре в „Лъки Корнър“.

Уил се намръщи.

— Тук не е същото. Не се опитваме да спрем предсказание. Опитваме се да овладеем вълна.

— Мислиш ли, че има разлика?

Уил сви рамене.

— Хрумва ли ти по-добра идея?

— Добре — отвърна Хамза. — Давай. Но аз ще стоя тук. Ще ти пазя гърба, ако стане напечено, но можеш да бъдеш сигурен, че се моля да не се стига дотам.

— Благодаря ти, друже — каза Уил и погледна към бара. — Знаеш ли, щеше да е много по-лесно, ако бяхме взели Мико с нас. Щеше да накара тези момчета да й изпеят дори номерата на социалните си осигуровки.

Хамза повдигна вежда.

— Или британския им еквивалент — добави Уил.

— Може би, но си имам правило да не изпращам съпругата си да флиртува с пияни моряци. В интерес на истината, какво те кара да смяташ, че въобще ще пожелаят да говорят с теб? Доколкото си спомням, си мъж.

— Имам план… или някакво подобие — отвърна Уил. — Поне встъпителната ми реплика си я бива.

Хамза съпроводи с поглед приятеля си, който се насочи към една от масите със свободно място: седящите около нея мъже разговаряха тихо — поне в сравнение с останалите посетители в заведението — и си пиеха питиетата, без да се горещят прекалено.

— Здравейте, приятели — поздрави ги Уил. Всички млъкнаха. — Какво ще кажете да ви черпя по едно?

Моряците го изгледаха. Най-накрая един от тях отговори:

— Ако трябва да бъда честен, друже, не си точно наш тип. Е, поне на повечето от нас — добави той и потупа по рамото един от колегите си. — Може би другарчето ни Фреди ще ти обърне повече внимание.

Фреди отпи дълго и бавно от бирата си и огледа Уил от глава до пети.

— Ами не — отвърна той. — Предпочитам червенокоси.

Разнесе се хор от смях. Хамза изпита облекчение, когато видя Уил да сяда и да вика сервитьорката.

Хамза се огледа наоколо и потърси мъжката тоалетна. Забеляза знака зад бара, проправи си път през посетителите и се нареди на опашка за един от писоарите, който отблизо изглеждаше точно както се очакваше след употребата му от страна на толкова много моряци.

Облекчи се и напъха ръце под чешмата. Единственото средство за подсушаване беше една хавлия, която влизаше в дезинфектираща я метална кутия. Не би се доверил на подобно приспособление дори в някое изискано заведение, камо ли в „Макавойс“, след като моряците от „Абърдийн“ бяха в града.

Избърса си ръцете в панталона и тъкмо се канеше да излезе, когато чу някаква врява откъм бара — над цялата какофония се издигаха гневни крясъци. Отвори бавно вратата на тоалетната. Беше повече от сигурен какво ще завари.

Промъкна се покрай опашката от хора пред тоалетната и се натъкна на образуван от тълпата кръг празно пространство около масата, която Уил си беше избрал. Всички бяха станали на крака. Един от моряците беше сграбчил приятеля му за ревера, а в другата си ръка държеше за гърлото празна бутилка.

— На какво играеш, мътните те взели? — изкрещя въпроса си морякът със зачервено лице.

От устата му се сипеха слюнки.

— Нищо, човече, изслушай ме — молеше Уил.

— Не съм ти никакво „човече“, шибан янки такъв. Защо си мислиш, че ти влиза в проклетата работа да питаш каква е мисията на кораба ми?

— Просто от любопитство — отвърна той.

— Просто от любопитство вика — ядоса се морякът. — Нали знаеш какво става с онези, които си врат шибания нос, където не трябва?

Феноменално, помисли си Хамза.

Той разбута предните редове и се озова до моряка, който държеше Уил.

— Хей, чакай — каза му. — Това не е необходимо. Хайде всички да се успокоим. Да ви черпя по едно. По дяволите, ще черпя целия бар.

Разнесоха се спорадични одобрителни възгласи, но морякът, който държеше Уил, не поддаваше. Той завъртя бавно глава и погледна Хамза с ококорени очи.

— Ето го и малкото пакистанско приятелче на тоя педал — обърна се към колегите си морякът.

Хамза настръхна.

— Как ме нарече току-що?

— Нарекох те пакистанец. Защо не запретнеш ръкави и не ми направиш един дюнер? Имам малко работа за вършене с приятеля ти.

Хамза отстъпи крачка назад.

— Слушай, расистко копеле такова. Искам веднага да пуснеш приятеля ми или ще ти изтръгна шибаните топки и след това ще ти разбия главата в онази стена.

— Охооо — наежи се морякът. — Трябва да се притесня, че някакъв дребосък ще ми попречи да направя каквото си поискам ли?

Хамза стисна зъби.

— Няма значение дали ще се притесниш, или не. Така или иначе, ще го направя. Имаш три секунди. Едно.

Морякът му се ухили и разкри сравнително бели и равни зъби, противно на очакванията.

— Две — каза Хамза.

Морякът счупи бутилката в масата и от ръката му щръкна грозно и нащърбено импровизирано оръжие.

— Три — довърши той, а усмивката му стана още по-широка.