Чарлс Соул
Годината на Оракула (19)

Глава 19

— Седни си, Тайлър! — нареди Мико с онзи неин специален тон, който всички учители използваха, когато се налагаше, остър, с неоспорим авторитет и едва сдържана проява на дисциплинираща власт: от удряне с линията по бюрото (веднъж) до изпращането в кабинета на директора.

Ако нарушението беше много тежко, се задаваше голямата заплаха — черен печат върху невиждания от никого монолитен комплект документи, които управляваха бъдещето на всяко дете във всяко училище, а именно училищното досие.

— Съжалявам, госпожица Шейк — отвърна Тайлър, остави на мира съучениците, които разсейваше, и се върна на собствения си чин.

Мико огледа останалата част от класната стая, където двайсет и петима четвъртокласници четяха текст по избор с огромно отвращение.

Учителите развиваха всякакви видове суперсили — тонът беше една от тях, но друга, също толкова важна, беше разчитането на знаците. Имаше деца, на които не чуваше гласа по два поредни дни, понякога дори се държаха като аутсайдери. Но идваха други дни, в които същите тези деца започваха да вилнеят около чиновете си, да хвърлят раниците си и да се бият в ъглите на стаята — тези изблици лесно можеха да прераснат в неконтролируем хаос. Невъзможен за предвиждане, ако човек не разполагаше с дарбата да разчита знаците — всички опитни учители я притежаваха. Те познаваха момента, в който трябваше да се намесят и да разсеят торнадото, преди да е имало възможност да се превърне в нещо повече от няколко изолирани, слаби повея.

Мико прокара ръка по все по-изпъкналия си корем и се замисли за бъдещето. Погледна под бюрото си, където се намираше дългата й и изтъркана учителска чанта, която й позволяваше да носи купчини с папки, напълнени с есета и домашни по математика за проверка. От горната й част се подаваше жълт плик, който беше прибрала там преди няколко дни… и щеше да си остане там, докато не решеше какво да прави със съдържанието му.

Видя как Тайлър разгръща страниците на книгата си прекалено бързо, че да ги чете, и хвърля плахи погледи към приятелите си, които тормозеше допреди малко, най-вече към Линдън — едно русо и дългокосо момче.

Мико обмисляше отново да го остави след часовете, но съществуваше вероятност така още повече да влоши положението — Тайлър можеше да реши, съзнателно или не, че вниманието, което получава от учителката, го прави по-готин в очите на съучениците му (и най-вече в тези на Линдън), и щеше да настане истински бум от лошо поведение. Погледна часовника на стената — денят почти беше приключил. Този път щеше да го пусне да си ходи.

Докосна отново корема си и усети леко потреперване, което можеше да е от бебето или пък от самата нея. Хвърли око на плика в чантата си и пак вдигна поглед към часовника. Само още няколко минути.

Отново пусна в действие учителските си сетива, за да разчете настроението на класа — всички бяха нетърпеливи да се разкарат от тук на мига, и то не само заради края на деня, но това не я изненадваше. Стандартизираните щатски тестове щяха да се проведат само след няколко месеца и Министерството на образованието изискваше всеки ден да отделят време в подготовка за тях. Тези деца бяха на девет и десет години и вече не можеха да спят заради тест, който се предполагаше, че ще даде сериозно отражение върху бъдещето им.

На Мико й се искаше да им обясни, че всъщност е безсмислен и че в общи линии няма за какво да се тревожат. След десет-двайсет години животът щеше да се превърне в стабилна рутина, от време на време нарушавана от моментни пикове на щастие или на тъга — неща, които нямаше да изчезнат след попълването на някакъв лист с въпроси.

Но дори да опиташе, децата в никакъв случай нямаше да й повярват, просто нямаше да могат. Те бяха толкова съсредоточени в момента, който изживяваха, че едва разбираха как бъдещето съществува отвъд планираните празници като Коледа, рождени дни и Хелоуин.

Може би щяха да повярват на Оракула, но определено нямаше да повярват на нея.

Разнесе се звънецът от аудиоуредбата на училището и всички деца погледнаха учителката си в едно синхронизирано движение, като прерийни кучета, вдигнали глави от дупките си.

— Тръгвайте — каза им Мико. — Благодаря на всички ви за прекрасния ден.

Децата започнаха да си събират нещата.

Петнайсет минути по-късно всички бяха изпратени — за щастие, днес нямаше закъснели автобуси или бавачки — и Мико се качи на метрото. Тежестта на плика далеч не съответстваше на реалното му бреме в съзнанието й.

Трябва да кажа на Хамза — помисли си тя и благодари на възрастната жена, която й освободи мястото си и я изгледа сестрински. — Или може би… не трябва.

Съпругът й все повече се затваряше в себе си, откакто Уил не се обаждаше, но не беше само това. Беше намерил нещо, с което да си запълва времето — някаква загадка или въпрос, който се опитваше да разплете, и това го подлудяваше. Постоянно следеше новините — четеше ги и ги гледаше. Върху всяка повърхност в дома им бяха пръснати всевъзможни парчета хартия, покрити с бележки, числа, кръгчета и стрелки.

Заниманието му сигурно беше свързано с Оракула — всичко, което правеше в последно време, беше свързано с него, — но досега не беше сметнал за необходимо да й обясни. Просто се стресираше все повече с всяка следваща прочетена статия.

Мико прокара пръст по ръба на плика в чантата си. Съдържанието му можеше да подобри положението, но също така можеше и да го влоши, затова не знаеше какво да стори.

Хамза беше брилянтен, но точно заради това смяташе, че никой друг не може да види ситуацията така, както той. Вероятно беше прав — хората не виждаха всичко, но можеха да видят част от него. Мико много добре знаеше какво щеше да се случи на нея, него и нероденото им дете, ако Оракула бъдеше разкрит. Бедствието в Уругвай след убийството на Питалуга представляваше кристално ясен пример. Станеше ли въпрос за Оракула и всеки свързан с него, емоциите се разгорещяваха.

Ето защо не отваряше плика вече няколко дни. Може би щеше да е по-добре, ако Оракула напуснеше живота им. Или пък не, може би беше по-добре да останеше в него, защото така щяха да оказват някакво влияние върху решенията му.

Когато се прибра в апартамента, завари Хамза на кухненската маса. Беше заровил едната си ръка в черната си коса, а в другата държеше молив над тетрадка с добре познатите кръгчета, стрелки и гневни драсканици. До тетрадката имаше оставен таблет, на който бе отворил някаква статия. Мико отиде при съпруга си и го целуна по главата. На дисплея се виждаше някаква нефтена платформа до сушата, заобиколена от колонки текст.

— Здрасти — поздрави го тя.

Хамза пусна молива и я погледна.

— Здрасти — отвърна той. — Може ли да седнеш за малко? Искам да ти кажа нещо.

Мико веднага застана нащрек, свали си палтото, закачи го на облегалката на стола и остави чантата си до него, преди да седне.

— Реши ли загадката? — попита тя и посочи към тетрадката. — Над каквото работеше там?

Хамза сведе глава и се намръщи. Пое си дълбоко въздух няколко пъти, след което погледна различни части на кухнята, после пак тетрадката и накрая съпругата си.

— Не знам. Искам да разбера какво мислиш ти.

Почука върху екрана на таблета и посочи нефтената платформа.

— Виждаш ли това? — попита той и завъртя устройството на масата, за да може Мико да прочете написаното, след което, напълно в негов стил, заобяснява, преди да е успяла да прочете дори един абзац: — „Транспайп Глобал“. Нефтена компания. Тази статия е за една от платформите им край бреговете на Уругвай. Вчера е била национализирана вследствие на обявеното военно положение.

— Добре — отвърна Мико. — И?

— „Транспайп“ са едни от клиентите ни. Те са… наши. Сещаш се.

Съпругата му кимна. Така беше. Клиенти на Оракула.

— Изкарахме двеста милиона долара от тях, още в началото. Уил им продаде предсказание, което ги накара да разширят сондирането на тези платформи. Заложиха доста. „Транспайп“ не е огромна като другите нефтени компании. За тях това беше висшата лига. Сложиха всичките си яйца в една кошница и сега са напълно прецакани. Яйцата са счупени. Или по-точно, сега принадлежат на Уругвай.

Хамза завъртя тетрадката към съпругата си и почука с молив върху първия ограден елемент, който Мико успя да разчете като „АКТЬОР“.

— Това никога нямаше да се случи, ако липсваха две неща: предсказанието на Уил на Сайта за Питалуга и продажбата на друго предсказание на самите „Транспайп“. Ние направихме и двете.

Съпругата му се зачете в тетрадката и видя пътеката. Погледна отново Хамза.

— Не мислиш ли, че е просто съвпадение? — попита тя. — Никой не е знаел за сделката ви с „Транспайп“. Каза ми, че всичките ви клиенти ви плащат луди пари, за да не разкривате предсказанията. Никой не е предполагал, че пророчеството за някакъв актьор ще завърши с военно положение в Уругвай. Вероятно е случайност.

Хамза повтори навика да огледа отново всички точки в помещението, освен Мико, след което взе тетрадката, отгърна на следващата изписана страница и почука с молива си по жълтата хартия.

— Не знам, Мийкс — рече той. — Дори „Транспайп“ да не фалира, случилото се сериозно разклати пазарите. Никой не знае как ще постъпи Уругвай с въпросния нефт. Цените на бензина започват да скачат. Положението става доста нестабилно. По целия свят.

— Е, и? — попита Мико. — Това е хилядната история за сриващи се, издигащи се, хеджиращи се или каквито там пазари има, която ми разказваш. Защо тази да е различна?

— Защото ми се струва, че някой я е планирал.

— Искаш да кажеш, че Уил го е направил? — учуди се съпругата му. — Защо му е на него…?

Хамза се засмя — мрачно, тревожно.

— Уил не е способен на това. Никога няма да бъде. Той няма представа как работят световните финансови пазари, а планирането на подобна схема… трябва да разбираш в детайли всички компоненти. Не само нефта, но и политическата история на Уругвай, начина, по който функционира обществото им… Уил е умен, но все пак е… музикант, нали разбираш?

— Добре, значи е съвпадение. Няма как някой да е знаел всичко това.

— Възможно е… — отвърна Хамза и разсеяно задраска върху тетрадката с отнесен поглед — … да го е знаел предварително.

— Смятах, че предсказанията не означават нищо, че няма никакъв голям план… и цел зад тях.

Хамза се обърна към съпругата си и срещна погледа й. Изглеждаше… изплашен.

— Мико… ами ако греша?

Съпругата му обмисли въпроса. Част от нея искаше да избяга колкото се може по-далече от всичко, свързано с Оракула и Уил Дандо… Но друга част, очевидно много по-голяма, не беше сигурна, че ще е от значение.

— Трябва да кажеш на Уил — заяви тя. — Лице в лице. Двамата имате нужда да поговорите.

— Как? — попита Хамза и разпери, раздразнен, ръце. — Не знам къде е, по дяволите!

Мико бръкна в чантата си, извади плика и го хвърли на масата, където се приземи между тях с приглушено тупване.

— Вече знаеш — отбеляза тя.

— Какво? — учуди се Хамза и погледна, объркан, плика.

— Уругвай — отговори Мико. — Уил е в Уругвай.

Съпругът й изпусна дълга въздишка.

— Да — съгласи се той. — Естествено, че ще е там.