Чарлс Соул
Годината на Оракула (43)

Глава 43

Тренера си взе телефона обратно. Очевидно беше впечатлена и искаше да зададе безброй въпроси, но реши, че могат да почакат. За момента.

Уил погледна през прозореца. Хеликоптерът тъкмо беше преодолял една висока част от планинската верига и градът се показа от другата страна. Той беше разположен близо до дълбоко синьо езеро. В центъра му се издигаха поредици от небостъргачи, а по ниските му части се простираха безкрайни покрайнини.

Уил даваше всичко от себе си, за да не обръща внимание на Грънфелд. Мъжът беше подпрял пистолет на крака си и вяло го беше насочил към него. Пръстът му не се намираше върху спусъка, но Уил не хранеше абсолютно никакви илюзии, че ще успее да му го отнеме.

— Това ли е? — попита той и кимна към прозореца.

— Това е. Денвър — отговори Тренера. Тя демонстративно си дръпна ръкава, за да види колко е часът на малкия си елегантен часовник. — Всичко ще стане доста публично. Надявам се, че знаеш какво правиш.

— Знам — отвърна Уил.

Лий седеше в другия край на кабината, на седалката точно до прозореца, заобиколена от трима от хората на Тренера. Беше скръстила ръце и гледаше право напред, сякаш искаше да прогори дупка в гърдите на наемника срещу нея. Изглеждаше мъничка в сравнение с мъжете, които я пазеха, но физиономията й беше много по-предизвикателна от техните.

Увереността на Уил спадна с няколко нива. Ако грешеше… Но не. Всичко вървеше според предвиденото.

Ако ли не, тогава двамата с Лий щяха да са мъртви и нямаше да има какво да стори по въпроса — в нито един момент, още от деня, в който се беше родил.

— Добре, ето ти го Денвър. Време е да ни запознаеш малко по-подробно с плана си, господин Оракул — натърти Тренера.

— Почакай — отвърна той. — Просто ми дай минутка.

— Разбира се. Какво ще кажеш да ти дам двайсет, за да ми покажеш нещо, преди да обявя всичко това за лоша инвестиция и да ви изритам и двамата над Роки Маунтин. Не бързай.

Уил преглътна.

— Лий — обърна се към репортерката той, — нуждая се от помощта ти.

Тя примигна насреща му. Обърна се. През целия път изглеждаше като изпаднала в кома, но като че ли се съживи, щом чу гласа му. Дари го с бърза и вяла усмивка.

— Казвай.

— Трябва ми най-голямата телевизионна станция в Денвър.

Лий повдигна вежда.

— Добре… Това е Кей Ю Ес Ей. Те са филиал на Ен Би Си.

— Знаеш ли къде се намират?

— Централата им е близо до центъра. Една странна кръгла сграда.

— Можеш ли да я познаеш от въздуха?

— Мисля, че да — отвърна Лий. — Намира се малко по-нагоре по пътя от „Денвър Кънтри Клуб“. Намерете ми го и съм сигурна, че ще я открием.

— Нали разполагат със сателитна връзка? Можем да изпратим сигнал другаде?

— Разбира се. Дори най-малките местни станции имат такава. Защо ти е телевизионна станция, Уил?

Той я дари с миловидна физиономия и отново се обърна към Тренера.

— Кажи на пилота си да се оглежда за кънтри клуба. Това е голф игрище. Лий ще го насочва от там. От вас искам да проведете един телефонен разговор.

Тренера хвърли телефона на Грънфелд.

— Осемнайсет минути — заяви тя. — Използвай ги добре.

Уил се обърна към майора.

— Набери „Информация“ — каза той. — Свържи се с… как се казваше станцията, Лий?

— Кей Ю Ес Ей — отговори репортерката.

— Вярно. Поискай да те свържат с тях, кажи им, че Оракула е с теб и иска да направи изявление и че ще кацнем на покрива им след десет минути.

Тренера се пресегна и сложи ръка върху тази на Грънфелд, за да му попречи да вдигне телефона.

— Няма да стане — отсече тя.

— Направи го — нареди Уил.

Жената се приведе към него.

— Уил, явно ме мислиш за завършена идиотка, което ме изненадва. Ако има нещо, което трябва да си научил от прекараното с мен време, е, че аз съм пълната противоположност на идиотка. Казах, че ще ти помогна, но няма да те изпускам от поглед, камо ли да те оставя пред някоя телевизионна камера.

— Чуй ме — отвърна с равен тон той, — трябва да се случи по този начин. Трябва да застана пред камера. Няма иначе как да си свърша работата.

— Не става — заяви Тренера. — Така не бих могла да те държа под контрол, ако имаш публика. Измисли нещо друго.

Уил затвори очи и си пое дълбоко въздух. Отвори ги и дари Тренера с нещо, което смяташе, че е най-дълбока искреност.

— Ето как ще го направим — започна той. — Вие ще останете в хеликоптера. Ще ме пуснете само за пет минути, за да кажа каквото имам за казване, и след това ще се върна тук и ще тръгна с вас. Можете да правите каквото си искате с мен. Имате думата ми, стига да пуснете Лий да си върви. Нямате нужда от нея.

— Уил! — ужаси се репортерката.

— Всичко е наред, Лий — отвърна Оракула, макар да не извърна поглед от Тренера.

По-възрастната жена се отпусна на мястото си и се замисли над предложението му.

— Думата ти, казваш. Какво струва тя? Нямам представа. Пък и през последните няколко часа все заплашвам да те убия. Защо ти е да си спазваш обещанието към мен?

— Заради нея — посочи той към Лий.

Тренера завъртя бавно глава и проследи посоката на пръста му. Изгледа продължително репортерката и отново се обърна към него.

— Казваш, че това е единственият начин? — попита тя.

— Само за него мога да се сетя.

Тренера направи знак на Грънфелд, че може да действа.

— Ето как ще се случат нещата — поде тя. — Ще получиш телевизионното си време, но момичето остава в хеликоптера. Ще те завържем с въже през кръста, за да те вземем с нас, ако ни се наложи да отлетим бързо. Когато приключиш, се връщаш тук и в същото време ще пуснем приятелката ти да си върви.

— Не — заяви Лий. — Не отивам никъде без него.

— Лий — отвърна Уил, — всичко ще е наред. Не се тревожи.

— Няма да е наред, Уил! Какво, по дяволите, правиш? Трябва да има друг начин!

Уил я дари с най-успокояващата усмивка, на която беше способен. Затвори очи и се облегна на седалката си, докато Грънфелд се обаждаше.

— Свързват ме — каза майорът. — Как да ги убедя, че Оракула е при мен?

— Ти си корав кучи син, истински войник на съдбата — отвърна Уил, без да отваря очи. — Надявам се, че наистина си по-непреклонен от някаква рецепционистка в телевизионна станция.