Чарлс Соул
Годината на Оракула (30)

Глава 30

Лий Шор излезе от стая 1952 на „Уолдорф Астория“ и зави надясно. Тръгна по широкия и тих коридор. С всяка крачка се чувстваше все по-неудобно в чисто новия си тоалет, състоящ се от майсторски ушит светлосив костюм. Трябваше да се пипне малко на места, но наистина не беше зле… и определено беше по-скъп от всяка друга дреха, която някога беше носила.

В стая 1952 имаше три различни версии на костюма, придружени от бельо и обувки. Лий избра най-подходящите за себе си от наличните варианти, като се съблече изцяло пред очевидно засрамената бременна азиатка, която я чакаше там. Жената й обясни правилата и й взе дамската чанта, бижутата (не че носеше кой знае какво), мобилния, лаптопа и дрехите. Дадоха й чисто нов лаптоп, тетрадка и няколко наострени молива, след което й казаха да отиде в стая 1964.

Сега тази врата стоеше пред нея и я очакваше. Краката й трепереха. Защо? Нямаше никакъв смисъл.

Лий се вторачи във вратата и се опита да се успокои. И да се съсредоточи. Не се получи. Какво трябваше да направи? Да си тръгне?

Не. В никакъв случай.

Почука.

Една сянка се размърда зад шпионката и веднага закри светлината. Прииска й се да побегне — импулсът беше толкова силен, че почти се обърна, преди да се вземе в ръце. Бравата изщрака и вратата се отвори.

Мъж — бял, сравнително млад, макар в последно време това да означаваше, че може да е между двайсет и четиресет. Хубави дънки, елегантна риза, вкарана в панталона, маркови обувки — всичко това сочеше, че човекът е богат. Слънчеви очила и руса коса.

Това е перука — помисли си Лий. — Дегизирал се е.

— Госпожице Шор — посрещна я той.

— Вие ли сте… Оракула? — попита колебливо Лий.

— Да — отвърна мъжът.

— Много се радвам да се запознаем.

Тя протегна ръка и получи кратко и силно ръкостискане.

— Заповядайте — каза Оракула. — Седнете ето там, на дивана или на стола, няма значение.

Лий влезе вътре и видя, че това всъщност е хотелски апартамент. На дървена масичка за кафе между един диван и два фотьойла бяха сервирани хапки и напитки. Тя седна на дивана и остави лаптопа и тетрадката на възглавницата до себе си.

— Мога ли да ви предложа нещо? — попита Оракула. — Има газирано, вода… хм, както и всичко от минибара.

Лий осъзна, че мъжът също е нервен, затова малко се поотпусна. Очевидно Оракула беше обикновено човешко същество.

Тя му се усмихна с огромната си петдесеткиловатова усмивка, която беше едно от най-силните оръжия в арсенала й.

— Благодаря, само вода.

Оракула сложи няколко кубчета лед в чашата, преди да я напълни. Подаде я на Лий и седна в единия от фотьойлите.

— Благодаря ви, че се съгласихте да се видите с мен — започна репортерката. — Радвам се, че успяхме да уредим тази среща.

— Удоволствието е мое — отвърна Оракула.

Лий отново се усмихна и отпи глътка вода. Настъпи неловко мълчание.

— Така, добре. Искате ли да… хм, започваме? — попита Оракула.

— Разбира се — отговори репортерката, остави чашата на масата и взе лаптопа. Отвори го. — С колко време разполагаме?

— Колкото е необходимо — отвърна Оракула.

Лий повдигна вежди, но кимна. Набра нещо на лаптопа, след което погледна мъжа с директен и делови поглед.

— Първи въпрос — започна тя, — как да ви наричам? Оракула устройва ли ви?

Мъжът сви засрамено рамене.

Той е такъв… образ — помисли си Лий. — Прилича на напълно нормален човек.

— Предполагам, че за момента така ще е най-лесно. Малко е глуповато, знам.

— Но е правилно, нали? Като да наречеш човек, който гаси пожари, пожарникар. В крайна сметка вие сте оракул. Виждате бъдещето и ни разказвате за него.

Оракула кимна.

— Така е.

— Добре, следващ въпрос… той е неофициален, просто нещо, което искам да разбера. Онази работа в другата стая. Всичко, което носех в себе си, е там…

— О, да — отвърна Оракула, извади пластмасова карта от джоба си и я размаха. — Това е ключът за стая 1952. Можете да си вземете вещите, когато приключим тук. Извинявам се за мерките за сигурност, но… разбирате.

Лий взе пластмасовата карта и я прибра в предния джоб на сакото си.

— Да, разбирам. Но защо не позволихте дори диктофон? Той е стандартно устройство за подобни интервюта.

Оракула се пресегна и си взе солета от подноса. Задъвка бавно и преглътна.

— Не искам гласът ми да бъде записван. Затова ви осигурихме лаптоп, госпожице Шор. Можете да си водите колкото си искате бележки. Ще ги прегледаме, когато приключим тук, за да се уверим, че цитатите са точни, след което ще ги вземете с вас на флашка.

Лий кимна. Протегна ръце над клавиатурата, след което ги отдръпна.

— Последен въпрос, преди да започнем. Защо смятате, че хората ще ми повярват за всичко това? — попита тя. — Няма да разполагам с никакво доказателство, че сме се срещали, освен думата ми. За много хора това няма да е достатъчно. В крайна сметка — продължи репортерката — не съм Барбара Уолтърс. Ние не сме дори Ти Ем Зет.

Оракула се наведе напред.

— Четох материалите ви. Подценявате се — отвърна той. — Ще направя две неща. Първо, ще публикувам на Сайта съобщение, че сме провели това интервю, за да е ясно на хората, че всичко е точно. И второ, тази вечер ще ви дам предсказание, което да включите като доказателство.

Лий се отпусна. Оракула просто я гледаше през слънчевите си очила и не, определено не беше обикновен човек.

— Това… това трябва да е достатъчно — отвърна тя.

Оракула се усмихна и се облегна на стола си.

— И аз така мисля. Но сигурно имате много въпроси, които искате да ми зададете. Да започваме.

— Добре, Оракуле.

Мъжът потръпна и челото му се набръчка.

— Ужасно е — каза той. — Досега не се бях замислял колко противно звучи. Просто ме наричайте Дж… Просто ме наричайте Джим, става ли? Мисля, че така е най-добре.

— Джим да е тогава — съгласи се Лий. — Така. Първият въпрос, първият истински въпрос — продължи тя — е много лесен. Как предвиждате бъдещето?

Оракула се поколеба. На Лий й се стори, че се чуди как да отговори, което беше странно. Трябва да е бил наясно, че ще го пита това.

Мъжът отклони очи на една страна и се усмихна съвсем леко, сякаш се сети за някакъв виц. Въздъхна и отново погледна репортерката.

— Не знам — призна той. — Сънувах всичко.

Лий се извърна от лаптопа.

— Вие сте го… сънували? — учуди се тя.

Беше изключително съсредоточена.

— Да. Преди около осем месеца. Някакви гласове проговориха в главата ми, докато спях. Малко по-късно установих, че нещата, които сънувах, започват да се случват наистина. — Устата му потрепери. — И ето ни тук.

Лий се почувства като пияна. Това бяха отговорите, които всички — абсолютно всички — искаха да научат. Но… сън? Сън?

За първи път се замисли дали дългоочакваните отговори не бяха точно онези, които тя — и всеки друг на нейно място — не искаше да чуе.

— Оттогава имало ли е други сънища?

— Не, бяха само тези предсказания, но за сметка на това са повече от сто.

— Защо не публикувахте всичките наведнъж? Защо ги пускахте поотделно?

— Предсказанията бяха изпратени на мен. Аз съм този, който ще прецени какво да прави с тях.

— Значи, сам решихте да създадете Сайта?

— Получих известна помощ от близки хора. Нямаше да се справя без тях.

— Предполагам, че няма да ми кажете кои са били те?

Оракула кимна.

— Няма проблем. Да ви продиктувам ли мобилните им телефони? Почакайте, ще ви ги кажа бавно.

Пауза. Лий вдигна поглед от лаптопа.

— О, не — заяви Оракула с шеговит тон.

— Ясно.

Лий се усмихна, докато изричаше думата, но усети ядната нотка в гласа си. Разкърши пръсти.

— Желаете ли да спрем за малко? — попита Оракула.

— Не, няма проблем. Заради бързото писане е. Добре съм, Джим — отвърна тя и се приведе. — Три неща.

Оракула кимна.

— Първо, защо смятате, че ви е била изпратена тази информация? Второ, знаете ли кой ви я е изпратил и ако да, кой е той? И трето, какво точно правите с предсказанията? Преди малко споменахте, че разчитате на преценката си. Какво означава това? Месеци наред се носят слухове, че продавате информация относно бъдещето на богати хора. Това не звучи особено алтруистично.

Оракула кръстоса крака, като подпря глезена си върху коляното. Загледа се през прозореца и Лий проследи погледа му към покривите на западната част на Мидтаун.

След малко отново я погледна. Лицето му беше сериозно, но устата му се изкриви в лека усмивка.

— Първо ще отговоря на втория ви въпрос. Нямам представа кой ми изпрати предсказанията. Може би има някакъв код или модел, заложен в тях, който ще даде отговор, но явно съм прекалено глупав, че да го намеря. Съществуват само няколко възможности — продължи Оракула. — Номер едно е, че някой от бъдещето ми е изпратил тази информация. Две, някой в настоящето ми е продиктувал списък с неща, които планира да направи и осъществява едно след друго. Три, няма никой зад кулисите и става въпрос за някакъв физичен инцидент.

— Предполагам, че самият вие имате някакво предположение? — попита Лий. — Разполагате с тези предсказания вече повече от половин година. Ако трябва да заложите на една от трите си теории, коя бихте избрали?

Мъжът се усмихна.

— Аз съм Оракула. Залагането не съществува, когато знаеш бъдещето. Както и да е, няма значение. Важно е как и защо съм получил тази информация. Как смятам да я използвам. Да кажем, че съм прочел книга, която ме е научила как да тъка килими. Има ли значение дали съм купил тази книга, дали съм я заел от библиотеката, или просто съм я откраднал? Не, по дяволите. Важното е дали ще приложа наученото и ще изтъка килим, или просто ще оставя информацията да отлежава в главата ми. На следващото ниво идва въпросът как ще използвам този килим, когато го изтъка. Дали ще го продам, дали ще го задържа, или ще го подаря?

Лий записа всичко това и прочете последните няколко абзаца.

— Добре. Какво точно правите с предсказанията? Защо създадохте Сайта?

Оракула отново млъкна за известно време, преди да отговори.

Лий имаше чувството, че се отклонява от сценария и от отговорите, които първоначално е смятал да даде. Което на свой ред повдигаше въпроса дали отклонението я води към истината, или към лъжата?

— Сайтът беше част от по-голям план, който имаше за цел да привлече клиенти за предсказанията. Начин да се докаже на света, че някой там може да предсказва бъдещето.

— Сработи ли? — попита Лий, докато набираше текста.

— Да — отвърна мъжът. — Оракула изкара над четиринайсет милиарда долара.

Ръцете на репортерката застинаха.

— Наистина ли всичко е заради това? За… пари? — попита тя, без да вдига поглед от лаптопа.

В гласа й се усещаше разочарование… не, беше нещо още по-сериозно. Беше обезверяване.

— Така започна.

— А сега?

— Сега е нещо повече — отвърна Оракула. — Използвах парите за цели, които все още не са известни на обществеността. Дарих над една трета от тази сума. Дадох я на благотворителни организации, направих анонимни дарения, подобни неща.

Лий повдигна вежда.

— Това сигурно ви прави най-големият дарител в историята. Защо?

Оракула се усмихна.

— Какво, да го вземат мътните, мога да свърша с четиринайсет милиарда долара, което да не мога да свърша и с девет? Не ми се струва правилно да забогатея толкова много и да не помогна на другите.

Мъжът бръкна под слънчевите си очила, като внимаваше да не ги събори, и си разтри очите.

— Също така — продължи той — се опитвам да се реванширам за убийството на дванайсет души, случило се в самото начало.

Репортерските инстинкти на Лий направо се подпалиха, макар Оракула все повече да я разочароваше с разкритията си.

— Какво? — съумя да попита тя.

— Помните ли клането в „Лъки Корнър“?

— Разбира се — отвърна внимателно Лий. — Беше огромна новина. От миналата година. Отпреди осем месеца.

— Аз съм виновен.

Репортерката помисли за миг в опит да си спомни подробностите.

— Не беше ли просто обир, излязъл извън контрол? Двама патрулни полицаи влезли в магазина, докато са го извършвали. Не помня точно как приключи всичко, но…

— Лошите видяха полицаите и откриха стрелба — отвърна с равен глас Оракула. — Първо улучиха собственика на магазина, името му беше Хан-Уу Парк. След това и единия от полицаите. Ленард Еспозито. Партньорът му успя да се измъкне навън и да повика подкрепление. Онези вътре взеха заложници. Трябваше да се намесят спецчастите. На хлапетата, които обираха магазина, не им пукаше за преговорите. Вече бяха взели решение, че искат да се превърнат в улични легенди и да пишат песни за тях.

— Откъде знаете всичко това? Познавахте ли ги?

— Купих транскрипция на преговорите между тях и парламентьора.

— Това не е ли незаконно?

Оракула сви рамене.

— Както и да е — продължи той. — След няколко часа ченгетата влязоха и всичко отиде по дяволите. Загинаха дванайсет души. Обирджиите, просто хлапета на по шестнайсет години. Робърт Уошингтън и Адеуале Делута. Клиентите Анди Сингър, Мария Лусия Санчес, Бари Андерсън, Шантал Трийн, Аманда Съмнър, Джим Раундсман и Питър Раундсман. Последният беше на осем. И още един полицай, на име Джери Шонеси.

Лий обмисли чутото.

— Не сте били там — отбеляза тя най-накрая. — Нали?

— Стоях отвън, зад полицейския кордон пред „Лъки Корнър“, заедно с тълпата и чаках.

— Тогава как…?

— Защо според вас онези ченгета изобщо влязоха в магазина, Лий? Аз им казах да го направят. Едно от първите предсказания, които сънувах, беше за „Лъки Корнър“. Тогава още не разбирах правилата. Опитвах се да проверя дали предсказанията ще се сбъднат и дали може да бъдат променени.

— Може ли?

— Не — отсече Оракула само с една дума, която беше като затръшването на врата на трезор.

Двамата замлъкнаха за известно време.

— Исках да го спра — продължи той. — Мислех си, че щом тези предсказания са ми били дадени, ще успея да направя нещо. Просто… ми се струваше логично. Обадих се на 911 и им казах, че съм подочул двама обирджии да планират обира на хранителния магазин. Ето защо ченгетата се намесиха и така започна всичко.

— Не можете да се обвинявате за това — каза Лий.

— Сигурна ли сте? Ако не се бях обадил в полицията, тези хлапета просто щяха да вземат парите и да си тръгнат. Заради действията ми и опитите ми да бъда шибан супергерой всички онези хора са мъртви.

От няколко минути репортерката не пишеше нищо. Просто гледаше Оракула. Той беше развълнуван, разстроен. Човекът не лъжеше — а и защо би го направил, след като ставаше въпрос за смъртта на дванайсет души?

Оракула стана и отиде до прозореца. В стаята беше настъпило мълчание. Лий усети бремето, което никога нямаше да падне от плещите му. То направо струеше иззад слънчевите очила и глупавата перука и някъде отвъд се забелязваше намек за тъжно достойнство.

Оракула се извърна от прозореца и се върна на мястото си.

— Вижте, не ви повиках тук само да ви разказвам за себе си — поде той. — Първоначално не смятах да говоря за това, но има още нещо, нещо, което мисля, че светът трябва да узнае. Пригответе се да го запишете. Важно е всичко да е точно.

Лий постави ръце на клавиатурата. Приведе се напред и се загледа в Оракула. Този човек щеше да промени живота й завинаги — беше като цунами.

— Давайте. Слушам ви.

Вратата на стаята се отвори с трясък, а ключалките изхвърчаха. Откъм центъра на външната й страна се образува огромна кръгла вдлъбнатина. Вратата се опря в стената. Облечен в черни дрехи мъж, който държеше метален цилиндър с ръкохватки, отстъпи от нея.

Оракула скочи от стола си. Коленете му се удариха в масичката за кафе и обърнаха каната с вода, кофичката с лед и кафето. Подносът се напълни с течност, която закапа от двете страни.

Лий инстинктивно затвори лаптопа и го притисна до гърдите си — наглед напълно неадекватна реакция, сякаш искаше едновременно да го използва като щит и да го опази цял.

На вратата се появи възрастна жена, която приличаше на елегантна баба от предградията.

— Уил Дандо? — попита тя, забила поглед в Оракула.

— Да? — отвърна той и цялото му тяло се сви, когато осъзна, че е допуснал огромна и непоправима грешка.

Уил Дандо?, сепна се Лий и се опита да осмисли тази информация.

— Радвам се да се запознаем — продължи жената и вдигна ръка. Държеше дребен черен предмет, малко по-голям от тесте карти. Ръката й се сви и две стрелички, намиращи се в края на двата дълги проводника, се забиха в гърдите на Оракула.

Оракула — Уил Дандо — падна на пода и се загърчи. Лий скочи на крака и отчаяно се озърна на всички страни в опит да намери изход.

Усети остра и силна болка в корема си, миг по-късно заменена от агония от напълно различна категория, която се разнесе по мускулите й.

Репортерката падна по лице на дебелия килим, като едва избегна да не си разбие главата в масичката за кафе, от която по гърба й потече вода. Зрението й се замъгли.

— Вземете и двамата — чу да казва жената.