Чарлс Соул
Годината на Оракула (10)

Глава 10

На петдесет километра западно от Дълют, Минесота, един хеликоптер „Сикорски Н-92“ в тъмносиньо и бяло, на който пишеше „Пехотинец 2“, кацна на предната морава на огромно викторианско имение и разнесе едри облаци чист, девствен сняг, проблясващ на студените слънчеви лъчи.

Къщата се мъдреше сама на площ от четиристотин декара хълмове и гори. Голяма част от моравата беше почистена от еднометровия сняг, за да се осигури място за хеликоптера. На двеста метра от „Пехотинец 2“ се намираше друг лъскав, черен хеликоптер, снабден с широки шейни, които му позволяваха да каца върху сняг. Той беше малък в сравнение с огромния „Сикорски“ и приличаше на блестящ бръмбар.

На моравата и на дългата извита алея, която отвеждаше до най-близкия път на километър и половина от тук, бяха кацнали още няколко хеликоптера. Те бяха матовочерни и със скрити оръжия. От тях слязоха цял контингент агенти на Тайните служби и морски пехотинци в зимна екипировка, които се бяха разположили на стратегически позиции във всички краища на къщата, както вън, така и вътре.

Една самотна фигура стоеше на люлката на предната веранда на къщата, отпиваше от термос и се люлееше бавно напред-назад. Облеклото й определено я предпазваше от студа — дебело палто, ушанка и вълнен шал.

Антъни Лютън, който се намираше в „Пехотинец 2“, погледна през прозореца към фигурата на верандата. Човекът беше по-дребен от очакваното. Прякорът Тренера го бе накарал да си представи едър мъжага от Средния запад със зачервени бузи и голям корем, но този беше нисък и дори някак изнежен.

— Това е той, така ли? — попита Лютън. — Тренера.

— Да — отговори Джим Франклин. — Малко или много.

Началникът на кабинета се намръщи. Подробностите около тази среща бяха уточнени по-рано през деня — само преди няколко часа всъщност, — като се уговориха да се срещнат в това семейно имение в провинциална Минесота, затрупана от снега и достъпна единствено по въздух. Неизвестно как въпросният човек беше пристигнал първи и вече седеше на верандата и пиеше кафе, преди предварителните екипи за сигурност да кацнат.

Лютън много се подразни от този факт.

Обърна се към директора на ФБР, който седеше срещу него в мястото си, тапицирано с красива светла кожа и президентския печат на облегалката за глава.

— Нали не ми губиш времето? — попита той. — Защото моментът наистина не е подходящ.

Франклин го изгледа много мрачно, направо буреносно.

Лютън беше наясно, че директорът на ФБР го мрази. Беше свикнал с този факт. Доста хора мразеха Антъни Лютън.

Мразеха го, защото беше победител. Хич не му пукаше, че хората се дразнеха, когато ги надвиеше, тъй като това беше огромна загуба на време — определено му пукаше за това, и то много. Трябваше да осъществи плана си и разполагаше само е един живот, за да го стори.

Срещна очите на Франклин. Първоначално го изгледа с празно изражение, но после му намигна. На лицето на другия мъж се изписа недоумение, на което Лютън се наслади изключително много.

Той се наведе и почука на вратата на хеликоптера. Пехотинецът отвън я отвори. Топлият въздух от кабината бързо я напусна и беше заместен от мразовитата зима на Минесота. Лютън слезе от летателния апарат и тръгна по разчистената пътека към собствената си предна веранда, където Тренера чакаше, люлееше се и го гледаше.

Когато се приближи, различи лицето на този човек, на което играеше усмивка. Лютън спря като попарен. Защото в крайна сметка Тренера не беше нисък и изнежен мъж. Тренера беше жена.

Той се насили да направи още една крачка. Жената на верандата стана на крака. Припомни си разговорите, които проведе с Франклин за Тренера, но в нито един от тях директорът на ФБР не беше споменал, че мистериозният му човек всъщност е мистериозна жена. Не го поправи нито веднъж, когато казваше „той“, а не „тя“.

Лютън смяташе да попита Франклин защо беше постъпил по толкова груб и подозрителен начин… точно преди да уволни непокорния му безполезен задник.

Всичко това премина през главата на началника на кабинета, докато вървеше към верандата. Излъсканите му мокасини се хлъзгаха по пътеката. Когато приближи стъпалата, на лицето на Тренера проблесна моментно недоволство, което бързо беше заменено от още по-широка усмивка.

— Господин Лютън, сър — посрещна го жената и тръгна към него с протегната ръка, — за мен е чест и привилегия да се запозная с вас.

Началникът на кабинета протегна голата си длан, за да поеме тази на Тренера, която беше облечената в ръкавица.

— Господи, вижте ме — възмути се жената и бързо я свали. — Нямам никакви обноски. Просто съм много развълнувана, сър, заради това е.

Тренера пое ръката на Лютън и силно я разтресе — дланта й беше суха и топла.

Началникът на кабинета огледа внимателно жената и прецени, че му напомня за Беа Артър^[1]. Лице с високи скули, подсилени от тънък орлов нос, който приличаше на половината на равнобедрен триъгълник. Ясни светлосини очи зад очила без рамки и усмивка, която задвижваше цялата машина. В общи линии създаваше впечатлението, че под дебелото палто има тениска с надпис: „НАЙ-ДОБРАТА БАБА НА СВЕТА“.

Макар да беше прекарал кариерата си сред добри политици и естествената им харизма — а и самият той да излъчваше значителен чар, когато се наложеше — Лютън започна да омеква под смиреното поведение на Тренера. Отдръпна се назад и се насили да се държи по-резервирано. Знаеше дразнещо малко за тази жена, ако изключеше историите на Франклин за свръхчовешките й способности да решава проблеми, които никой друг не можеше да пребори. В интерес на истината беше скептично настроен дори когато смяташе, че Тренера е мъж, а сега, щом научи, че е жена… всичко му се струваше абсурдно. Като някаква нелепа игра.

— Повярвайте ми — отвърна Лютън, — след всичко, което Джим Франклин ми разказа за вас, удоволствието е изцяло мое. Тренера, нали така?

Възрастната жена прекрати ръкостискането.

— Точно така, сър. Само Тренера. От толкова отдавна ме наричат така, че имам чувството как това е единственото ми име. А и описва професионалните ми качества доста добре.

Лютън посочи към входната врата на къщата си.

— Да влезем вътре. Няма нужда да стоим на студа.

Жената кимна.

— Звучи ми като добра идея, господин началник на кабинета — съгласи се тя.

— Наричай ме Тони, моля.

Лютън отвори вратата и я задържа за Тренера, която влезе в къщата и се спря във фоайето, за да огледа обзавеждането. Началникът на кабинета погледна назад. Джим Франклин сгърчеше в снега до верандата и очевидно се чудеше дали е поканен.

Лютън го остави да се чуди още малко.

— Идвай, Джим — каза му най-накрая. — Да не караме твоята, хъм, приятелка да ни чака.

Франклин кимна леко и изкачи стъпалата на верандата.

Лютън си свали палтото и го провеси на закачалката до вратата. Погледна снежния пейзаж през прозореца, който пустееше във всяка една посока, с изключение на местата, на които бяха кацнали различните хеликоптери, включително и този на Тренера.

Четирима-петима агенти на Тайните служби чакаха нетърпеливи в дневната със скръстени ръце. Лютън и Франклин проследиха с поглед как жената седна на стълбите, които водеха до втория етаж, и си вдигна ботушите.

— Съжалявам, че ти намокрих пода, Тони. Дай ми някакви салфетки и веднага ще си избърша обувките.

— Няма проблем, Тренер — отвърна Лютън и се изуми от сюрреализма на цялата среща. — Някой ще се погрижи за това. Заповядай в трапезарията. Да ти донеса ли нещо за пиене?

— Защо не, по дяволите? — отвърна жената. — Уиски с едно ледче. Хубаво е да пийнеш нещо сгряващо в студен ден.

Триото влезе в трапезарията и седна на дългата махагонова маса. Лютън зае централното място, зад което се извисяваше огромен прозорец — знаеше, че блясъкът на снега отвън ще потопи лицето му в сенки. Франклин се настани вляво от него, а Тренера се разположи на стол в средата на масата от другата страна, като преди това закачи палтото си на облегалката му. Един от агентите на Тайните служби влезе с поднос с питиета.

— Тони, имам един въпрос към теб — започна жената, след като уискито беше разсипано и се размениха любезности.

— Разбира се, Тренер — отвърна Лютън и се усмихна широко.

— Къде, по дяволите, е президентът?

Гласът й продължаваше да е също толкова мил, колкото преди малко.

Началникът на кабинета се задави с уискито си и изплю част от него. Бързо се взе в ръце и си напомни да си го върне на Франклин за самодоволната му и глупава физиономия, която направо крещеше: „Казах ли ти?“. Остави си питието на подложката. Жената зачака търпеливо. Лютън се насили да се усмихне.

— Нямам представа дали Джим Франклин те е накарал да си мислиш, че президентът Грийн ще дойде тук днес, Тренер, но явно има някакво недоразумение. Главнокомандващият е зает човек. Същевременно обаче няма търпение да чуе какво можеш да направиш за нас.

Началникът на кабинета млъкна. Тренера го погледна, без да мига.

— Има ли някакъв проблем? — попита той.

Жената не му отговори, а се обърна към Франклин.

— Джим, нали обясни на този тип каква съм? И не му спести нищо?

Лютън се изуми от начина, по който директорът на ФБР й отговори, сякаш него го нямаше в стаята.

— Сторих го, Тренер, но началникът на кабинета има собствени възгледи как да върши определени неща.

Жената издаде труден за разгадаване звук, който явно изразяваше нейното недоволство. Тя се загледа замислено през прозореца.

— Извини ме? — привлече вниманието й Лютън. — Упълномощен съм от самия президент. Ако имаш някакви въпроси, Тренер, можеш да ги зададеш. Всъщност… — Той стана на крака и скръсти ръце. — Не. Стига толкова. Не съществува никаква мистична персона за тайни операции. Ако съществуваше, щях да съм чувал за нея. Франклин ми каза, че си намерила терористична групировка, която ФБР не е успяло да пипне, и че си спряла лодката им, която е пренасяла бомба, на стотина метра от Статуята на Свободата. Каза ми, че си разбрала кой е взривил совалката „Колумбия“. Както и всякакви други простотии. Не знам какви ги вършите… не знам какви ги вършите и двамата… — Началникът на кабинета хвърли поглед на Франклин, който се взираше в него с почти… развеселено изражение. — Но няма да ви играя по свирката. Тренер, или както там ти е името, искам да напуснеш дома ми, да се качиш в малкия си хеликоптер и да отлетиш на мига, или ще те предам на пехотинците.

Жената не помръдна. Погледите на двамата се срещнаха и никой от тях не мигваше.

— Е — обади се Тренера, — в крайна сметка поназнайваш нещичко за мен. Написал си си домашното. Това е добре.

Жената се навря под масата. Лютън се дръпна неволно назад, макар да знаеше, че от Тайните служби са я претърсили през сито и няма начин да е успяла да вкара оръжие — бяха проверили дори термоса й. Но все пак.

Тя се появи отново с някаква книга с меки корици — несъмнено много позната книга.

Лютън се опули объркано насреща й.

Тренера остави книгата да падне на масата.

— Автобиографията ти, Тони — каза тя. — Прочетох я по време на полета насам. Хареса ми. Странно е обаче, че… — Жената протегна пръст и завъртя книгата така, че да я обърне към началника на кабинета. Погледна го и му се усмихна тънко. — … не си писал за Ани Бриджър.

Като че ли всичката кръв изведнъж напусна главата на Лютън. Стаята се смали и ушите му закънтяха. Той падна на стола си — който беше „Бейкър“ и струваше пет хиляди долара, — достатъчно силно, за да нарани дървото. Чу го да изпуква от някакво далечно място.

— Откъде знаеш… името…? — съумя да попита.

В гърлото му се беше събрала жлъчка.

Тренера не отговори. Нямаше нужда.

Съвсем неочаквано отново превключи в режим благосклонна баба. Вдигна чашата си към него.

— Няма по-добър начин да разбереш какъв е един мъж от това да го чуеш да говори сам за себе си, със собствени думи. Как разказва историите си. Какво споделя и какво пропуска. От всичко това… — Жената плъзна показалец, чийто нокът беше лакиран в светлосин лак, по корицата на автобиографията на началника на кабинета. — Ами става ми пределно ясно, че смяташ за правилно да използваш уменията, дадени ти от Бог, за да направляваш света към едно по-добро бъдеще. Виждаш неща, които другите не могат… последици, възможности. Би ли се съгласил, че е така?

Лютън не отговори. Не беше писал подобни неща в книгата… но това не означаваше, че Тренера греши.

— Дори бих стигнала дотам да твърдя, че начинът, по който си се справил със ситуацията с госпожица Бриджър, е бил моментът, в който си осъзнал, че не е необходимо да следваш посоката на събитията. Че можеш да направиш света какъвто искаш да бъде. Че можеш да поемеш контрола над него.

Жената остави чашата си на книгата, точно върху ухилената снимка на Лютън, която красеше корицата.

— Знаеш ли, тази моя рекламна реч беше предназначена за президента Грийн, но вече съм свикнала да поемам ударите в кариерата си. Честно казано, радвам се, че си ти, защото вероятно така е по-добре, Тони.

Тя се намести удобно в стола си. Очите й хвърляха искри.

— Вярваш, че си агент на съдбата, господин Лютън. Буквално. Смяташ, че ти си този, който управлява света и го пази от безпорядък. Мислиш си, че си приносителят на церемониалната факла, който да пази американската мечта в двайсет и първи век. Кукловодът. Въпреки това сигурно не можеш да се побереш в кожата си, защото положението излиза извън контрол. Онези бедни душици, убити по време на размириците заради Оракула, Сайтът и всичките милиардери, купуващи си предсказания, които не искат да споделят с теб и твоите хора.

Лютън погледна косо Франклин и добави „предателство“ към списъка с причини, поради които да го уволни и да намери нов директор на ФБР в понеделник сутринта.

Франклин обаче само сви рамене и погледна обратно Тренера, която продължаваше да говори.

— В интерес на истината, цялата тази работа с Оракула… тя е такъв трън в задника, че ти е трудно да смяташ как онзи лукав пророк не прави всичко нарочно, като едно голямо „Майната ти!“, насочено право в лицето ти.

Жената вдигна ръката си и съвсем бавно изпъна средния си пръст. Разгледа го и отново съвсем бавно го сви в юмрука си.

— В крайна сметка, Тони, нали ти си този, който трябва да предвижда бъдещето? Така печелиш изборите за другите. Предвиждаш какво ще се случиш насочваш събитията, в каквато посока си поискаш.

Лютън се опита да измисли как отново да поеме контрол над разговора. Тази жена беше никоя. Иначе щеше да е чувал за нея. Замисли се за всички хора, които беше победил през годините — съдии на върховни съдилища, сенатори, журналисти, шибани копелета от всякакви прослойки, — и се взе в ръце.

— Оракула? — попита началникът на кабинета. — Защо го спомена?

Тренера обгърна чашата си с ръце, а на устните й се появи тънка усмивка.

— О, моля те. Оракула е най-голямата сензация в града. Кой е той, какво е, защо прави това. Всички искат да узнаят отговорите на тези въпроси и имат мнение. Освен… — тя посочи Лютън — … вашия човек. Почти нищо не е излязло от устата на президента на Съединените щати. Това ми подсказва, че Оракула е един от вашите или нямате никаква представа за самоличността му и не искате да го настройвате срещу вас, като заемете някаква позиция.

Ох, помисли си началникът на кабинета, но запази безстрастното си изражение.

— Не мисля, че е от вашите — продължи Тренера, — защото щяхте да имате някаква история, нещо, което сте подготвили предварително. Мълчанието подсказва, че не подозирате кой е той. А Джим — тя кимна към Франклин — нямаше да се свърже с мен, като се има предвид какво би означавало това за него, освен ако не се бяхте сблъскали с някакъв много сериозен проблем, при това изключително голям. Проблем, който никой във великите Съединени щати не може да реши. Съберете две и две и всичко става по-ясно от светъл ден — не можете да намерите този тип и искате да се заема със задачата.

Лютън отпи голяма глътка от питието си, за да спечели малко време. Доброто уиски си вършеше работата. Започна да идва на себе си.

Погледна Тренера и срещна погледа й. Тя му отвърна непоколебимо.

— Да приемем, че си права и наистина искаме Оракула — каза той. — Директор Франклин смята, че можеш да го откриеш. Кажи ми какъв ти е планът.

— План? Нямам никакъв план. Имам предвид, че още не сте ме наели. Защо да ви върша работата, преди да получа поста? Това би било пълна лудост — отвърна жената.

Лютън се намръщи.

— Права си — съгласи се той. — Искам да чуя обаче какво те прави толкова ефективна. Вече ми изнесе рекламната си реч. Сега ми кажи защо смяташ, че ще се справиш по-добре от цялото американско правителство. Дотук не съм видял нищо впечатляващо.

Тренера сви рамене.

— Обзалагам се, че това мисли и Ани Бриджър — отвърна тя.

Лютън се отпусна на стола си и стисна устни.

Тренера се усмихна.

— Къде ще се озовеш ти, Тони, ако твоето момче изгуби изборите? Той ще стане просто един обикновен човек. А ти… е, ти ще си някъде на открито. Незащитен. Човек като теб има много врагове, права ли съм?

Жената вдигна чашата си и отпи от нея. Съвсем преднамерено я върна не обратно върху книгата, не върху подложката, а няколко сантиметра вдясно, върху полираната повърхност на масата „Бейкър“, която струваше дванайсет хиляди долара.

— Дяволски съм ефективна, сър, защото познавам хората. Помня ги. Тук разполагам с един страшно голям тефтер с имена. — Тренера почука слепоочието си. — Влиза в употреба. В главата ми сигурно има милион души, от всякакъв вид. Пекари, месари, чистачи, готвачи и дърводелци. Някой идва при мен с проблем, а аз просто си сядам на задника и размишлявам върху него, и преди да се усетя, имената започват да изскачат от мозъка ми като филийки хляб от тостер. Но познаването на правилните хора за работата е само първата част от нея. След като събера екипа, се превръщам в прозвището си. В крайна сметка, ако един отбор няма треньор, то той е просто няколко души, които играят помежду си.

Жената изгледа спокойно Лютън.

— Знаеш ли — започна тя, — извън целия този тренерски бизнес съм напълно нормална, също като теб. Имам приятен стар съпруг, чудесни внуци и градина, която много обичам. Пенсионирана съм на около осемдесет и пет процента. Няма много неща за правене в този живот, добри или лоши, които да не съм вършила.

— Цялата работа с Оракула обаче — добави Тренера, — е нещо ново. Изглежда интересна в един свят, който по личното ми мнение не е достатъчно вълнуващ. Ако не ми се бяхте обадили, може би щях да се опитам сама да разгадая кой е този приятел. Нима има нещо по-хубаво от една добра мистерия?

Лютън обмисли думите й.

— Ето го и моето предложение — продължи Тренера. — Намирам ви Оракула. Ти отново получаваш контрол над бъдещето, по един или друг начин. А аз ще се срещна с него… Това заплащане ми е почти достатъчно. Можете да бъдете сигурни, че този тип е реален.

— Това ли е всичко? — попита Лютън.

— Да — отвърна жената.

— Трябва ми нещо повече. Трябват ми подробности. Не мога да се върна с тази информация при президента.

Тренера стана, издърпа стола до Лютън и седна на него. Наведе се напред. Очите й бяха много сини и особено ясни зад стилните й очила.

— С цялото ми уважение, господин началник на кабинета, не мисля, че ти трябват подробности. Ако си наемеш водопроводчик, да не би да падаш на четири крака, за да го наблюдаваш как се занимава с тръбите в продължение на три-четири часа? Не. Чакаш, докато ти каже, че кенефът е отпушен. Не искаш да знаеш за всичките лайна, през които е минал, за да оправи проблема. Ако имаме сделка, тогава ще ви доставя Оракула лично. Ще е жив и здрав и ще ви споделя всичката информация, която междувременно науча от него. Това е. Точка.

Тренера зачака отговора на Лютън, като не отдалечаваше лице от неговото. Тя миришеше на уиски, мента и мокра вълна.

— Какво означава това в крайна сметка — не отстъпваше началникът на кабинета, — че трябва да те пуснем да правиш на воля каквото си искаш, без абсолютно никакъв контрол над действията ти в името на президента Грийн и на Съединените американски щати.

Тренера наклони глава на една страна.

— Ами цената? — попита с пресипнал глас. — Спомена, че срещата с Оракула е почти достатъчна. Какво друго искаш?

Жената се отпусна назад и на лицето й се появи усмивка.

— Е, не става въпрос за пари. Изкарах много през годините, така че не ми трябва и цент. По дяволите, та аз дори си покривам сама всички разходи. Ето как стоят нещата. Един ден може да поискам шефа ти, президента Грийн, за един от екипите ми. Няма никаква гаранция, че това ще се случи някога. Както вече казах, почти съм пенсионирана. Но ако се обадя, той ще дойде и ще направи онова, което искам от него. Вече разполагам с няколко бивши президенти в списъка си, но един настоящ си е нещо коренно различно. Остава му малко повече от година в този мандат и вярвам, че ще получи втори, така че това са повече от пет години, през които ще може да ми помогне.

— Ти си луда — отвърна Лютън. — Президентът не може да обслужва частни интереси. Благодаря ти за офертата, но осигуряването на втори мандат за Даниъл Грийн е моя работа. Мисля, че мога да се справя.

Тренера се засмя.

— Вероятно. Но аз ще го направя по-добре. Ако сключиш тази сделка, Тони, можеш да се отпуснеш и да се наслаждаваш на живота още четири години. Довери ми се.

Лютън обмисли думите й. Сенатор Арън Уилсън, уважаваният опонент на президента, се беше доказал като сериозен конкурент — беше млад, жизнен, с чисто минало, което включваше участие в „Пустинна буря“, и беше изключително сладкодумен. Не стига всичко това, ами началникът на кабинета трябваше да води кампанията на Грийн, изправен пред невероятна поредица от несвързани събития, които се бяха случили по едно и също време и сериозно бяха разклатили икономиката на САЩ — несигурността около Оракула, разбира се, но също така размириците в Южна Америка, два провалили се хедж фонда, които бяха раздрусали сериозно Уолстрийт, цените на газта и какво ли още не. Би казал, че всичко това е планирано, но просто беше невъзможно. Без значение какви бяха истинските причини за тези проблеми, всички виняха президента за намаляването на пенсионните им фондове, макар той да не можеше да направи абсолютно нищо по въпроса.

— Съжалявам, Тренер — отвърна Лютън и се върна обратно в настоящето, — но трябва да разбереш, че президентът не може да бъде компрометиран по предложения от теб начин.

— Е, той няма да бъде компрометиран, сър — отвърна жената. — О, не, не е чак толкова зле. Освен това ще бъде само веднъж. Ще го помоля да направи едно-единствено нещо за мен. Може да е всичко. Да ме заведе на вечеря или да се обади на някого… кой знае? Помогне ли ми, дългът му е изплатен и никога вече няма да чуе за мен. Няма за какво да се тревожи. Ето. Нека ти покажа.

Тренера вдигна ръка и се провикна:

— Хей, Фред. Ще дойдеш ли за минутка?

След секунда един от агентите на Тайните служби влезе в стаята. Лицето му представляваше същата лишена от емоции маска, която всички надяваха, когато бяха на служба. Лютън не знаеше името му, но очевидно Тренера беше наясно, че се казва Фред.

— Радвам се да те видя — каза жената. — Имам един много бърз въпрос за теб. Докато беше в един от екипите ми… хубаво ли беше?

— Да, госпожо — отвърна без колебание Фред. — Много хубаво.

— Що се отнася до тази сделка с отворен край… услуга за услуга? Имаше ли някакви проблеми с нея?

— Никакви. Бих го направил отново, без да се замисля. Готов съм да работим заедно на мига.

Лицето на Фред не трепна нито за миг.

Той си призна държавна измяна… без да му мигне окото — помисли си напълно отчаяният Лютън. — Господи. Нямахме никаква представа. С всичкото следене и проверки… този човек стои до президента всеки ден. Нямахме никаква шибана представа!

— Благодаря ти, Фред, оценявам препоръката. Считай услугата си за изплатена. Така, убедена съм, че ще се нуждаеш от ново начинание след това… защо не дойдеш с мен на връщане? Ще ти измислим нещо.

Мъжът кимна.

— Много мило от ваша страна, госпожо. Ще ви чакам отвън, ако нямате нужда от нещо друго.

Тренера махна с ръка към вратата на къщата.

— Няма проблеми. Но се облечи добре, че навън е студено.

Лютън и Франклин гледаха ококорено как Фред бръкна в сакото си и си извади значката и пистолета. Остави ги на масата, обърна се и напусна безмълвен, като затвори вратата след себе си.

Двамата се опулиха срещу Тренера, която се взираше през прозореца и продължаваше да се усмихва. Като че ли не спираше да го прави нито за миг. Пресегна се, взе чашата с уиски, отпи голяма глътка от нея и я остави обратно на мокрото кръгче върху самата маса.

— Франклин — каза Лютън, — искам да поговорим насаме.

Началникът на кабинета стана и отиде до вратата, като по пътя си взе палтото. Франклин стана, но се обърна към Тренера, преди да го последва.

— Благодаря ти — чу го да казва.

— Няма проблем, Джим — отвърна жената. — Бих направила всичко за стар приятел.

Лютън излезе от къщата и си облече палтото. Погледна към хеликоптера на Тренера. Фред, бившият агент на Тайните служби, чакаше търпеливо в кабината му. Франклин се появи и затвори вратата след себе си.

— Искам оставката ти на бюрото на президента на сутринта, Джим — отсече началникът на кабинета.

Очите на директора на ФБР се вледениха.

— Защо? — попита той.

— Очевидно в някакъв момент от миналото си бил член на един от екипите на Тренера. Така си разбрал коя е и на какво е способна. Президентът не може да държи в администрацията си хора, чиято лоялност е под съмнение. Вън си. Честно казано, нямам никаква представа защо ми каза за тази жена. Трябваше да се сетиш, че това ще се случи.

Очите на Франклин не помръднаха.

— Казах ти, Антъни, защото се опитвам да защитя страната си — отвърна той. — Хората умират. Мисля, че размириците заради Оракула са само началото. Случва се нещо огромно и трябва да разберем какво. Да го изпреварим. Тренера ми се струва най-добрият ни шанс да го направим. — Франклин пристъпи към него. — Може би ти е трудно да го осъзнаеш, но не върша тази работа за себе си. Просто се опитвам да помогна на хората.

Ах, ти, лицемерно копеле такова — помисли си Лютън. — Като че ли аз не помагам на никого? Опитвам се да спася шибания свят!

— Но вече не — каза той.

— Моля? — учуди се Франклин.

— Вече не. В интерес на истината, вече няма да вършиш тази работа. Не и след като се приберем във Вашингтон.

Директорът на ФБР леко се усмихна.

— Не мисля, че ще стане — отвърна той.

— О? И защо смяташ така?

— Защото ръководя най-добрата разузнавателна агенция в света, Лютън. И първото, което ще направя, когато се върна, ще е да потърся Ани Бриджър. Освен ако не желаеш да сформирам екип, който да работи по случая? Мога да го уредя. Само кажи, все пак ти си шефът.

Франклин постави ръка на дръжката на вратата.

— Ще изчакам вътре, докато разговаряш с президента относно офертата на Тренера — рече той. — Навън е адски студено.

Отвори вратата.

— Не се тревожи за Тренера, Тони. Винаги си свършва работата и се грижи за своите.

Лютън изгледа Франклин, който влезе в къщата, и се зачуди как, по дяволите, го бяха надхитрили толкова умело. Почувства се замаян.

Началникът на кабинета извади защитен телефон от джоба си и набра номера.

— Господин президент — започна той.

Беше завалял лек сняг, който запълваше следите, оставени от хеликоптерите и служителите по сигурността. Наоколо беше изключително спокойно. Разговорът трая около десет минути. След като приключи, Лютън постоя и погледа снега известно време, след което се обърна и влезе вътре.