Чарлс Соул
Годината на Оракула (11)

Глава 11

Уил вдигна листчето хартия и погледна към монитора, за да сравни поредицата от числа и букви, написани на него — трийсет и две на брой, — с онова, което беше въвел в компютъра. Изглеждаше правилно.

Протегна показалеца си над клавиша за въвеждане. Едно натискане и всичко щеше да свърши. Щеше да настъпи краят на Оракула.

Огледа се. Повечето от другите компютри бяха заети, предимно от европейски туристи, които си проверяваха имейлите и постваха в различни социални мрежи. Беше прекарал доста време на места като това, откакто стана Оракула. Дамите от Флорида го наричаха нискотехнологично решение на високотехнологичен проблем: да се криеш пред очите на всички, като използваш публични места, за да влизаш в интернет — интернет зали, интернет кафета, библиотеки, паркове. Големият брой онлайн потребители, които използват един и същ IP адрес по едно и също време, спомагаше за прикриването на собствената му дейност, особено когато я комбинираше с употребата на инструменти за запазване на анонимността, които използваше, за да влиза в Сайта. В повечето случаи, когато сядаше на компютър в някое интернет кафе, предпочитаните му приложения — Tor, IRC и други — вече бяха инсталирани на машините. Определено не беше единственият, който ги ползваше за съмнителни цели.

Никой не го гледаше. Всеки момент щеше да настъпи краят на Оракула, а нито един от присъстващите не го подозираше. Бяха прекалено заети да си търсят евтини билети за „Бродуей“ и да говорят по скайп с близките си.

Поредицата от числа и букви представляваше код за унищожение — той щеше да активира серия от програми, написани от Дамите от Флорида, за изтриването на няколкото бита информация, която позволяваше на Сайта да съществува — оригиналния пейстбин с предсказанията, имейл адреса и крайната точка в Ню Джърси. Те бяха създателките на системата, така че нямаше да остане каквото и да било, което да свърже Оракула с Уил Дандо. След като натиснеше клавиша за потвърждаване, всичко щеше да замине.

Ръката му закръжа над клавиатурата. Вторачи се в монитора.

Пръстът му се премести с пет сантиметра към клавиша „Изтрий“. Кодът за унищожаване изчезна, символ по символ, от дясно наляво. Уил затвори прозореца, изтри инструментите, които беше изтеглил в началото на сесията, стана и си взе палтото от облегалката на стола.

Страхливец, каза си наум.

Плати в брой и си тръгна от интернет кафето. Излезе навън, в северния край на Таймс Скуеър. Закопча си палтото и се затътри на изток, без да има някаква ясна представа къде отива.

Повече от двеста души по целия свят бяха намерили смъртта си в размириците заради Оракула. Дванайсет бяха загинали в „Лъки Корнър“.

Все още чуваше гласа на Хамза в главата си, който му обясняваше, че случващото се не е по негова вина. Решението как хората да използват информацията на Оракула не беше негова отговорност. Все пак не беше убил никого. Не беше наранил никого.

Всичко това беше истина, но не променяше факта, че ако не беше създал Сайта, тези хора все още щяха да са живи. Хамза не го разбираше или се преструваше, че не го разбира, затова Уил не беше говорил с него от Юниън Скуеър насам.

Продължи на изток, като си проправяше път през върволицата от туристи на Таймс Скуеър, без дори да се замисля — просто беше включил на автопилот, както правеха повечето нюйоркчани.

Уил беше отишъл в интернет кафето с идеята — с надеждата — че ако свали Сайта и Оракула замлъкне, може би светът просто ще продължи напред, мамка му. Цялата работа щеше да е просто поредното краткотрайно събитие, което хората едва щяха да си спомнят след пет години, като аварията в чилийската мина или победителя от последното Световно първенство по футбол.

Никой друг нямаше да бъде наранен. Никой друг нямаше да умре.

Но моментът настъпи и единственото, което трябваше да направи, беше да натисне клавиша — само че не го направи и Сайтът си остана активен.

Защо? Заради пари?

Опита се да измисли едно нещо — каквото и да било, — което нямаше достатъчно пари да купи.

Хамза най-накрая беше измислил начин да им осигури достъп до парите на Оракула от вътрешността на Съединените щати. В схемата участваха карибски корпорации черупки, фалшив панамски хедж фонд, наел двама им за свои единствени и изключително скъпоплатени служители, като същевременно разчиташе на автоматичен търговски алгоритъм и на хиляди други неща — с две думи, това означаваше, че се крият пред очите на всички.

Методите им не се различаваха особено от онези, които прилагаха Дамите от Флорида, за да защитават информацията им, макар Хамза да не искаше да си го признае. Бизнес мрежата на Оракула си плащаше всеки хонорар и данък — навреме и в пълния му размер. Всички получаваха своя дял и бяха щастливи, така че нямаше причина да се рови прекалено надълбоко.

Хамза беше уверен, че като минат няколко години, вече няма да има значение откъде са дошли парите, защото щяха да са изтъкали история от законни бизнес дейности, зад които да се скрият. Нямаше нужда да прикриват самите пари — просто трябваше да скрият факта, че принадлежаха на Оракула.

В крайна сметка Уил можеше да отиде до всеки един банкомат и да види седемцифрена сума на екрана му — това беше най-важното за него. Точно в този момент разполагаше с няколко хиляди долара в портфейла си. Беше имал толкова много пачки само в края на едно от турнетата преди няколко години, когато промоутърът плати на бандата наведнъж в брой.

Така че не. Не беше заради парите.

Уил вдигна поглед и видя къде го бяха отвели краката му — на Четиресет и осма, между Шесто и Седмо Авеню. Някога това място беше известно като „Мюзик Роу“.

През първите си няколко години в Ню Йорк постоянно идваше в този квартал — поне веднъж седмично. Доскоро тук имаше много магазини за китари — „Сам Аш“, „Рудис“ и няколко други, — във всеки от които работеше по някой разочарован музикант, който се опитваше да се възползва от мижавите отстъпки, за да си набавя всичкото необходимо оборудване, но за сметка на това се налагаше да се подлага на унижението да продава инструменти, педали-ефекти, усилватели и струни на многото градски аматьори.

Уил работеше в един от тези магазини, когато се премести да живее в Ню Йорк. По онова време все още смяташе, че пробивът е близо. Вярваше, че една от бандите, с които свиреше, ще подпише договор, че някое от парчетата, на които беше съавтор, ще стане хит или че ще си намери работа в някое наистина реномирано студио от високия ешелон, в което да свири със звезди, способни да плащат на бандата си заплати — независимо дали записваха, или не — плюс бонуси.

Подобни музиканти се срещаха навсякъде в Ню Йорк. Човек се натъкваше на тях през цялото време в нощните клубове, в магазините или по баровете, където се събираха. Нямаше причина Уил да не стане един от тях.

В крайна сметка той беше най-добрият басист — даже най-добрият музикант — в гимназията си. В колежа също. Можеше да пее и не само — най-важното беше, че умееше да композира. Беше специален талант. Музикалната слава и богатството бяха част от съдбата му. Всичко беше въпрос на време.

Но времето минаваше ли, минаваше и на Уил му се наложи да осъзнае нещо много важно. Съществуваха добри музиканти и добри по нюйоркски музиканти. Уил Дандо беше добър по чикагски. Определено по истински. Може би по лосанджелиски.

Но по нюйоркски? Не.

Оказа се, че поне от музикална гледна точка Уил Дандо не беше специален.

И тогава се събуди от сън със сто и осем парчета от бъдещето в главата си. Не беше онова, което очакваше, или което би си избрал.

Но си беше доста специално, мамка му.

Уил напусна „Мюзик Роу“ и излезе на големите бетонни площади от другата страна на небостъргачите от западната страна на Шесто Авеню. По електронна новинарска лента на фасадата на една от сградите малко по-надолу на юг вървеше безкраен триметров поток от заглавия.

Телефонът на Уил иззвъня. Той провери кой се обажда — майка му. Прехвърли я на гласовата поща и прибра апарата обратно в джоба си.

Обаждаше се често и често биваше препращана към гласовата поща, както и Хамза, Хосе Кабрера и всеки друг, който се опитваше да се свърже с него в последно време. Уил не помнеше последния път, в който беше разговарял с майка си, баща си или сестра си. Пишеше им съобщения или имейли — знаеха, че е жив, и той знаеше, че са добре, но не искаше да разговаря с тях. Нямаше представа какво щеше да им каже.

Чувстваше се на ръба на дълго, рязко и потресаващо падение — подобно на онези, свързани с алкохол, жени или нещо също толкова неприятно. Знаеше какво е на път да се случи и беше разбрал, че никой не бива да научава за него.

Въпреки това Сайтът все още беше активен.

Повече от двеста души в размириците заради Оракула. Дванайсет в „Лъки Корнър“.

Откакто двамата с Хамза избягаха от Юниън Скуеър, Уил беше прекарал почти всяка минута в размисли какво, по дяволите, щеше да прави. Обмисляше да се разкрие пред хората. Обмисляше също да се предаде на ченгетата или на „Ню Йорк Таймс“. Обмисляше да изпрати пари на семействата на загиналите в „Лъки Корнър“ и по време на размириците. Но му беше трудно да измисли как да свърши тези неща, без да изложи Хамза на опасност, а това не беше честно.

Най-безобидната и сполучлива идея, която му хрумна, беше да спре Сайта, но когато моментът настъпи, не успя да го направи и ако трябваше да бъде честен със себе си, знаеше точно защо.

Харесваше му да бъде Оракула.

Нещо повече — с Хамза не бяха просто двама души, които изкарваха тонове пари. Все още разполагаше с много предсказания, които не беше използвал. Трябваше да има причина за всичко, нещо, което се изискваше да направи.

 

 

Следващата крачка не беше ясна. Чувстваше се като парализиран. Един пророк, който не разполагаше с абсолютно никаква идея какво следва. Може би още няколко души щяха да умрат, защото беше прекалено тъп, за да го разбере.

Будка за дюнери привлече погледа му. От скарата й се вдигаше пара и Уил веднага усети, че е гладен. Храненето не беше сред дейностите, които напоследък извършваше често. Хапваше само когато си напомнеше, че трябва да го направи, а не редовно, както си беше редно.

Отиде до павилиона и си поръча дюнер. Продавачът — мургав мъж с дебело мазно палто и ловна ушанка, стегната около главата му — сложи малко пиле на скарата, за да се запече, след което погледна към новинарската лента, която продължаваше да върви в далечината, и присви очи.

— Хм — изсумтя той. — Вижте това.

Уил проследи погледа му и прочете:

ПРЕПОДОБНИЯТ ХОСАЯ БРАНСЪН ОБЯВЯВА ПУБЛИЧНО ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВО НА ПРЕДСКАЗАНИЕТО НА ОРАКУЛА: НИКОЙ НЕ МОЖЕ ДА МИ КАЗВА КАК ДА ЯМ ВЕЧЕРЯТА СИ!

Уил премисли нещата, след което сви рамене. Брансън можеше да говори каквото си иска. Предсказанието щеше да се сбъдне. Всички се сбъдваха.

— Какво мислите за цялата работа? — попита Уил и посочи към новинарската лента.

— Какво мисля ли, господине? — попита продавачът. — Мисля, че това са глупости. Всичко това са глупости. След като този така наречен Оракул е толкова могъщ и може да вижда бъдещето, защо ни дава предсказания за лотарийни билети и шоколадово мляко? Защо никога не е нещо полезно? Нещо, което да ни помогне? — Мъжът насочи щипците си към Уил. — Всички, които познавам, абсолютно всички, включително и аз, пишем на Оракула и му задаваме въпроси за важни неща. Неща, които щяха да ми помогнат да променя живота си. Всички го правят. Но колко от тях получават отговор? Питам ви. Колко души, които познавате, са получили отговор от Оракула?

— Николко — отвърна Уил.

— Николко — съгласи се продавачът и щракна силно с щипците си, които издрънчаха.

Завърна се разгневен при скарата, сложи пикантното пиле на шпатула и после върху чакащата питка. Добави малко сос тахини, маруля, домати и лук, след което зави дюнера във восъчна хартия и алуминиево фолио.

— Всички смятат, че този път някое събитие ще се окаже истина, че ще е от значение, че нещата ще се променят. Но вие сте наясно, че…

Продавачът посочи новинарската лента с дюнера на Уил. В момента на нея пишеше:

СТОЛИЦАТА НА НИГЕР НИАМЕЙ Е ОКУПИРАНА ОТ „СОДЖО ГАБА“.

— … само защото Оракула казва верни неща, това не означава, че са важни. Светът продължава да е също толкова грозен, колкото е бил винаги. Просто не мога да разбера защо си прави труда. Какъв е смисълът?

Уил постоя загледан в мъжа, който му подаваше увития във фолио дюнер.

— Ехо? — прикани го продавачът с повдигната вежда. — Ехо?

Уил бръкна за портфейла си. Вдигна поглед, извади банкнота и я подаде на човека, като междувременно си взе дюнера. Продавачът се намръщи.

— Хей, да не си луд? Не мога да ти разваля. Дай ми по-дребни пари — запротестира той и протегна стодоларовата банкнота обратно.

Уил се обърна и тръгна по пътя, по който беше дошъл. Възнамеряваше да се върне в интернет кафето. Отхапа от дюнера си, без да обръща внимание на продавача, който викаше след него.

Вкусен е — помисли си. — Много е вкусен.