Чарлс Соул
Годината на Оракула (41)

Глава 41

Излязоха бавно от колата и ги съпроводиха до хижата. Качиха се на верандата, влязоха през входната врата и се озоваха в дневната. Уил за първи път я видя на живо.

Навсякъде забелязваше доказателства колко внимателно бяха планирали всичко Хамза и Мико — гражданската радиовръзка^[1], металната касетка до една от стените, в която несъмнено имаше стотина телефона за еднократна употреба, готови за ползване, криптиран лаптоп и сателитен телефон, сейф с пари, злато и бижута, куфари с инструменти, обикновено, но стилно обзавеждане, заредена кухня. Всичко, от което Оракула щеше да се нуждае, за да оцелее в един свят, който знаеше името му.

Седнала на дивана и държаща димяща чаша в нежната си ръка, чиито нокти бяха лакирани в светъл и приятен нюанс на синьото, се намираше причината, поради която нямаше да се възползва от тези неща — Тренера.

— Здрасти, Уил — каза тя. — Радвам се да се видим отново.

— Да ти го начукам — отвърна той.

— Звучи ми интересно, но мисля, че хората ми бързат да си свършим работата, преди местните власти да проверят какво се случва.

— Как разбра, че идваме тук?

— О, моля те. Намерих ви веднъж, какво ви накара да си мислите, че няма да продължа да ви държа под око? Следя ви, откакто напуснахте Ню Йорк, деца. Да смените линкълна с колата под наем беше доста безразсъден ход. Всички подобни автомобили имат предаватели, за да могат компаниите да ги открият, ако бъдат откраднати или нещо им се случи. Знаехте ли го?

Уил погледна Лий. Тя изглеждаше ужасена, разбира се, но също така беше разгневена. Почувства се изключително тъп. Уил Дандо определено не беше Батман.

— Какво искаш от мен? — попита той.

— Нищо — отвърна Тренера. — Съвсем нищо.

Зад тях се разнесе звук — непогрешимото качик от издърпването на плъзгача на пистолет.

— О, господи — изуми се Лий.

Уил се обърна и видя един от хората на Тренера — същия мъж, който им нареди да излязат от колата — да държи оръжие срещу главата му.

— Не — отрони Оракула, чиито мисли бяха потънали в мъгла. В цялото му тяло бликаше адреналин. Знаеше, че в една малка пластмасова кутия в килера горе има пистолет, както и няколко пушки в шкафа в кухнята, но със същия успех можеха да бъдат и в Ню Йорк, тъй като нямаше как да се добере до тях. — Не искате да го правите — заяви той, като се опита да вложи целия авторитет, на който беше способен, в гласа си. — Имам работа за вършене. Ако не я приключа, ще стане грозно, много грозно.

— Каква работа? — попита Тренера, изпълнена с любопитство.

— Пусни ме и ще ти кажа. Ще ти разкрия много неща. Аз съм Оракула.

Жената поклати глава.

— Съжалявам, господин Дандо, но инструкциите на работодателя ми бяха пределно ясни. Ти си много по-опасен жив, отколкото мъртъв. Доста си вършал. Тази работа с Китай и изследването със стволови клетки?

Тренера издаде тих подигравателен звук и удари език в зъбите си.

— От дни получавам обаждания, които ме призовават да спра бушуването ти на геополитическата сцена. Единствената причина да откажа на всички беше протекцията на президента, от която се възползваше. Но ти побърза да я прецакаш.

Тренера направи лек жест и наемникът опря дулото на пистолета в слепоочието на Уил. Кръгчето метал гореше върху кожата му като миниатюрен котлон и не му позволяваше да мисли за нищо друго.

— Прости ми, Уил, но това беше глупаво. Президентът Грийн побесня. Лично издаде заповедта за убийството ти. Този път нямаш извинение.

Тренера се почеса по носа със свободната си ръка — прекалено обикновен жест, който изглеждаше някак нереален, предвид обстоятелствата.

— Почти съм разочарована — продължи жената. — Предполагам, че съм очаквала нещо по-… интригуващо от теб. Все пак си наясно с играта. — Тренера сви рамене. — Не трябваше да се поддавам на очаквания. Винаги ме предават.

— Имам пари — изтърси Уил в отчаянието си. — Мога да ти дам всичко, което поискаш. По дяволите, за какво си мислиш, че беше цялата тази работа? Не можеш ли да разбереш, че има смисъл във всичко, което се случи, и ако умра, светът ще се разпадне?

Тренера вдигна пръст до устните си.

— Шшш — каза тя. — Време е да приключваме.

В този момент, за първи път от съня насам, Уил можеше да диша спокойно. Нямаше какво повече да направи.

Не се налагаше да взема решения.

Нямаше нужда Оракула да изпълнява главната роля в някаква глобална драма.

Нямаше бъдеще.

Той беше просто Уил Дандо в края на живота си.

Затвори очи, напълно съсредоточен в малкия метален кръг, опрян в слепоочието му.

— В колата — чу да казва Лий. — Има тетрадка. Върви да я вземеш. Прочети я. Ще разбереш всичко. Ако го убиеш, убиваш и себе си. Ще убиеш всички ни.

Последва дълга тишина.

— Отвори очи, Уил — нареди Тренера.

Той го стори. Жената се беше надвесила над него и го гледаше внимателно.

— Добре. Заинтересувах се. Върви да я вземеш, Грънфелд — нареди тя и кръгчето метал изчезна от слепоочието на Уил.

След малко лидерът на екипа на Тренера — очевидно се казваше Грънфелд — се върна с тетрадката. Подаде я на шефката си и тя я запрелиства с вдигната вежда. От време на време издаваше някакво възклицание.

— Хм — изсумтя Тренера и затвори тетрадката. — Когато приема някоя задача, имам навика да се потапям в нея… прекалено много. Мога да бъда изключително целенасочена. Голямата картина ме отегчава. Даже бих си признала, че това е сериозен недостатък на характера ми.

Почука тетрадката с нокът.

— Но това… това тук е голямата картина, нали? Това е Голямата картина с главно „Г“.

— Да — отвърна Уил. — Така е.

— Ммм. Веднага ми хрумва, че е възможно ти да си съчинил всичко това, в случай че отново се натъкнеш на мен. Просто разсъждавам на глас, но доколкото разбирам, ще се случи нещо много лошо, освен ако ти лично не го спреш.

— Точно това се опитвам да ти кажа.

— Добре, добре — съгласи се Тренера с раздразнен тон. — Трябва обаче да разбереш, че за мен е особено пагубно да не довърша задачата си. Все пак запазената ми марка е, че докарвам мисията си докрай. Затова, ако ще те оставя жив, ми е необходима много добра причина да го направя.

Тя вдигна тетрадката.

— Това… колко лошо е положението?

— Краят на света — отвърна Уил. — И не разполагаме с никакво време.

— Същото си мислех и аз. Значи, ако те спася, ще спася себе си, съпруга ми, децата и внуците, точно както прекрасната госпожица Шор обясни.

Тренера погледна през прозореца към водопада и потупа устните си с пръст.

— Добре — отсече тя, обърна се към Уил и му подаде тетрадката. — Направи каквото е необходимо.

Той пое замаяно тетрадката.

— Но моля те, не забравяй, че дойдох тук, за да те убия — продължи Тренера. — Не съм ти приятелка. Блъфове, хитрини и измами от какъвто и да е вид ще завършат с…

Жената посочи към Грънфелд, който вдигна не особено заплашително оръжието си.

— Сигурна съм обаче, че няма да се стигне дотам — каза тя с усмивка на лице. — Така, къде отиваме сега?

Уил изгледа Тренера и се опита да измисли някаква хитрост, някакъв блъф, който да ги измъкне, но погледна Лий, жената, която без никакво съмнение току-що му спаси живота, и се отказа. Тя беше изплашена и със сигурност се надяваше да й върне услугата.

— Денвър — отговори той.