Чарлс Соул
Годината на Оракула (38)

Глава 38

Лий беше пустиня.

Всяко движение заплашваше да я разцепи и да отвори големи кратери в кожата й. Очите й бяха пълни с пясък — не можеше, не искаше да ги отвори, но усещаше как частиците мърдаха под клепачите й и дращеха роговицата й. Устата й беше като тясно дере — сухо и мъртво.

Лий беше изгоряла и изключително чувствителна: тежестта на чаршафа и тежкото хотелско одеяло притискаха коленете й, дрехите от миналата вечер все още висяха по нея, климатикът съскаше, в банята се чуваше течаща вода, беше хипнотизираща и успокоителна… но някак си далечна — трябваше да изостави леглото, за да я достигне.

Ето защо остана да лежи със затворени очи и чакаше тялото й да й прати сигнал, че може да помръдне, без да се разпадне. Болката беше обвила черепа й, както майка новородено.

В главата й изникваха спомени от миналата вечер. Взираше се в предсказанията в тетрадката на Уил и се опитваше да разбере какво означават. Върнаха се на магистралата и пътуваха в мълчание, докато не стигнаха покрайнините на Толидо, напуснаха я и отидоха в „Хамптън Ин“.

— Смятам, че това е последната ми спирка — беше заявила тя. — Убеди ме, че не съм права.

— Как? — попита Уил.

Лий видя изписания на лицето му страх и разбра, че греши. Той отчаяно се нуждаеше от нея и тя беше на път да използва тази нужда, за да го принуди да й сподели тайните, които криеше. Искаше да получи своята история и до този момент проявяваше търпение. Но то също се беше изчерпало.

Лий нямаше нищо против да бъде замесена в нещо огромно — всъщност точно това беше чакала, — но й трябваше предисторията, за да може да се настрои на правилната вълна. Да помогне на Оракула да избяга от гневна тълпа и да спаси живота си, беше едно, разбира се. Но това предсказание — Един мъж разкрива самоличността си… — само тези думи даваха ясно да се разбере, че историята, която й разказваше, представляваше съвсем малка част от случващото се.

— Кажи ми останалото. Парчетата, които пропускаш. Иначе оставаш сам.

Това беше блъф, но Уил не знаеше, затова започна да говори.

Показа й тетрадката, списъците, оцветените бедствия, бележките и опитите си да разбере все по-затягащата се хватка на Сайта около световните събития.

Разказа й за милиардите долари — пари, които смяташе, че са неговият подкуп от Сайта, наградата му, задето е неговият агент. Разказа й за петнайсетте хиляди мъртви в Уругвай, за токовите удари, за Нигер и как всички тези събития постепенно се свързваха всеки ден. Разказа й за последното си предсказание — числата 23-12-4.

Разказа й как прекоси онази улица в Монтевидео и други подобни опити — неща, които не беше споделял е никого. Нарече ги тестове за контрола на Сайта.

Най-накрая й разказа за убежището на Оракула, което ги чакаше на запад — хижа, скрита в планините, купена, приготвена и заредена с припаси от Хамза и Мико за деня, в който самоличността на Уил щеше да бъде разкрита. Тя не беше свързана с някоя от другите им сметки или самоличности, което означаваше, че ако успее да стигне до там, можеше да нареди пъзела и да разбере плана на Сайта от това място, което щеше да му осигури блажено спокойствие и анонимност. Там можеше да разгадае своята роля във всички ужасни инциденти, които Сайтът беше причинил, и да прецени какво можеше да стори Оракула за тях. Оказа се, че прехваленият план на Уил — движещата сила на пътуването им на запад — не беше някаква мащабна и сложна машинация, която по магически начин да оправи всичко. Той просто искаше да намери безопасност.

Оракула говори повече от час на паркинга на „Хамптън Ин“ в Толидо, Охайо, докато слънцето залязваше и небето почерня. Лий просто го слушаше. Когато млъкна, положи ръка върху неговата и я задържа там известно време.

После запали колата и я подкара извън паркинга. Шофира, докато не намериха магазин, от който купи прекалено много алкохол. След това се върнаха в „Хамптън Ин“, където платиха за стая в брой и пиха доста, разговаряйки.

Лий научи, че Уил е бесен, задето Сайтът ги спаси в пералнята. Това не беше проява на добронамереност, а знак, че властва над него, послание, че всичките му пречки и болка са били предвидени и са част от плана. Сайтът го поставяше в опасност и след това го спасяваше. Всеки път съобщението ставаше все по-ясно — Уил просто трябваше да се примири, да се предаде и да се остави на течението да го води.

Оракула живееше в постоянен страх от следващия ужас, който Сайтът щеше да сътвори, примесен с факта, че ако просто си беше държал устата затворена от самото начало, ако не беше станал Оракула, то нищо подобно нямаше да се случи. Не можеше да се примири с противоречието. Сайтът контролираше събитията, но някак изборите от самото начало принадлежаха на самия него. Никой не го беше принуждавал да прави каквото и да било… но той извърши всичко.

Причината му убягваше. Не беше ясно защо точно той е избран за целта, но нямаше как да спре да мисли за това.

Лий си спомни, че пияният Уил й сподели една своя идея — начин да осуети плана на Сайта или поне да стори някакво добро за света чрез влиянието на Оракула. Спомни си също своето пиянско и ентусиазирано съгласие. Той извади един от телефоните си за еднократна употреба и се заигра с него, докато се смееше.

Спомни си колко развълнувано и недодялано се опита да флиртува с Уил, но — не можеше да му се отрече кавалерството — той не се възползва от нея. Последва още пиене и накрая не настана сън, а само мрак и безчувственост, всеки в собственото си легло.

Сутринта настъпи и Лий беше пустиня.

Долови, че Уил седна на леглото срещу нейното.

— Будна ли си? — попита тихо той.

Тя вдигна ръка над завивката, но не искаше да рискува да отвори очи.

— Разполагам с чаша вода и друга с кафе — продължи Уил. — Ужасно е, мирише на химикали и отрова, но не мога да изляза да купя по-добро. Имах два адвила, но се наложи да изпия единия, съжалявам — другият е до водата, ако го искаш.

— Искам го — отвърна Лий.

Тя се търкулна на една страна, взе първо водата и хапчето и изпи цялата чаша. Дойде ред на кафето и още първата глътка потвърди предупрежденията на Уил — химикали и отрова. Но пак беше по-добре от нищо.

— Трябва да се връщам на пътя — каза Оракула. — Ще дойдеш ли с мен?

Лий го погледна — този обикновен човек, който още дори не беше истински мъж, а се опитваше да спаси света.

— Да — отвърна тя. — Заслужаваш помощта ми. Заслужаваш помощта на всички, но искам да сме наясно за едно. Аз съм като… наемник. Съжалявам, че е трябвало да преживееш толкова много, но това не е единствената причина, поради която искам да остана. Налага се да получа и останалата част от историята. Заради мен самата.

— Повече от ясно ми е — потвърди Уил. — Все пак не съм идиот.

Лий се стегна и се изправи до седнало положение. Главата й пулсираше в ритъм със сърцето й.

— Как успяваш да продължаваш напред? — попита тя. — Ако бях аз, може би просто щях да се… скрия.

Уил обви с ръце чашата с кафе и я погледна.

— Мога да го направя, но в такъв случай просто ще се предам. Така все още съм този, който взема решения. Или поне се опитвам да бъда. Все още съм себе си. В момента, в който спра да го правя, всичко приключва. Ще съм просто инструмент в ръцете на Сайта. Възможно е да се заблуждавам, но не разполагам с нищо друго.

Уил погледна към малката масичка между двете легла и видя обърнатия с дисплея надолу телефон. Намръщи се.

— Помниш ли да съм го използвал миналата вечер? — попита той. — Това е един от последните ми мобилни.

— Аха — отвърна Лий, — но не помня за какво.

Уил го взе.

— Аз също. Трябва да се отърва от него, но нека първо видя…

Включи го. Лицето му се изкриви още повече.

— А, да, сега се сетих.

— Какво? — притесни се Лий. — Какво си направил?

Обърна дисплея към нея.

На него беше отворен Сайтът със съвсем ново предсказание, въведено както всички останали:

НА 4 СЕПТЕМВРИ 2022 ПРАВИТЕЛСТВОТО НА КИТАЙ ЩЕ БЪДЕ СВАЛЕНО ОТ РЕВОЛЮЦИЯ, ПРЕДИЗВИКАНА ОТ ПОВЕЧЕ ОТ ПЕТДЕСЕТ ГОДИНИ ПОСТОЯННО НАРУШАВАНЕ НА ЧОВЕШКИТЕ ПРАВА.

— Уха — изуми се Лий с притихнал глас. — Истинско ли е?

— Не — отвърна Оракула. — Измислих си го.