Чарлс Соул
Годината на Оракула (33)

Глава 33

Джонас Блок гледаше от един стол в ъгъла на съблекалнята как преподобният Брансън отхвърля четвъртата покривка, предложена му от изключително търпеливите дизайнери — те се опитваха да помогнат за създаването на визуално съвършенство специално за голямата вечеря, чието излъчване на живо по телевизията беше планирано за 23 август.

Бяха обсъдили няколко идеи — да се проведе като банкет, на който Брансън да бъде заобиколен от семейство и приятели. Или пък обстановката да е по-задушевна, само с неколцина гости — теолози, политици и известни бизнесмени, за да се подчертае кой е великият човек на този ден, демонстриращ силата си над фалшивия пророк.

В крайна сметка Брансън реши да е единственият на сцената и да се храни, докато провежда служба за силата на личния избор и способността на всеки човек да се противопоставя на гибелното влияние на злото — демонстрацията щеше да е само словесна, тъй като преподобният забрани да има черен пипер край пържолата му.

Провеждаше се огромна пиар кампания за голямото събитие — за първи път от месеци се събираха дарения. Разбира се, разходите около организирането на вечерята заплашваха да надвишат значително всякакви дарения, но беше повече от очевидно, че на Брансън не му пука. Това беше неговият момент — неговата следа в историята. Щеше да похарчи колкото беше необходимо, за да спечели. Победата над Оракула означаваше всичко за него и трябваше да я постигне публично — целият свят трябваше да гледа или винаги щеше да има съмнения.

Нямаше никакво значение, че всяко друго предсказание се беше сбъднало. Нямаше никакво значение, че Брансън се опитваше да убеди целия свят в лъжовната природа на Оракула, макар по всичко да личеше, че Оракула говори само истината.

Петата покривка също беше отхвърлена и изкуствените професионални усмивки на дизайнерите започнаха да се изпаряват.

Мобилният телефон на Джонас иззвъня. Извади го от джоба си и погледна дисплея.

Матю Уайът? Това е неочаквано.

Уайът работеше във Вашингтон — по-точно в Белия дом. Джонас беше наясно, че политическите типове, особено по-нисшите, обичаха да се правят на голяма работа. Уайът обаче наистина беше такава — той работеше като един от помощниците на началника на кабинета. Комуникираше директно със стотици лобисти, които постоянно се опитваха да прокарат идеите си в Овалния кабинет, и решаваше кои заслужават вниманието на Антъни Лютън, след което — ако имаше такива и си струваха усилията — се озоваваха на бюрото на президента.

С Мат Уайът бяха стари приятели — двамата посещаваха един и същ малък християнски колеж в Южна Каролина и продължиха да поддържат връзка, след като разбраха, че работят за много влиятелни личности. Определено беше стар приятел, но въпреки това на Джонас му се стори странно, че се обажда така ненадейно. Изпращаха си съобщения и имейли един-два пъти в годината, но обаждане от нищото? Твърде необичайно.

Джонас плъзна пръст по дисплея, за да приеме обаждането, и вдигна апарата до ухото си.

— Здрасти, Мат. Какво става?

— Здрасти, човече — отвърна приятелят му. Звучеше много развълнуван. — Просто слушай. Не мога да говоря дълго. Знам кой е Оракула. ФБР го намериха и президентът току-що се срещна с него в Куантико. Не беше включен в графика му. Пътувахме към Южна Каролина като част от предизборната кампания, но се отклонихме към Вирджиния. Джим Франклин, директорът на ФБР, се обади и след като Грийн затвори, ни накара да обърнем. Преди срещата му връчиха доклад, който успях да прегледам набързо.

— Това е… невероятно — каза Джонас. — Кой е той?

— Казва се Уил Дандо. Живее в Ню Йорк.

Джонас затвори очи.

Уил Дандо, помисли си и осъзна дълбочината на избора, който се разкриваше пред него в този момент.

— Мат, защо ми го казваш? Не е ли… едва ли президентът желае тази информация да се разчува.

— Така е — отвърна Уайът, — но слушах службите на Брансън. Знам каква опасност представлява Оракула и колко усилия хвърлихте, за да го намерите. Цялата онази инициатива, „Детективите на Христа“, напълно я подкрепям. Мисля, че преподобният трябва да научи кой е този човек.

Джонас се изуми. Идиотската идея на Брансън някак си беше сработила.

— Трябва да затварям — каза той. — Веднага ще уведомя преподобния.

— Умно от твоя страна — похвали го Уайът. — Не съм единственият, който знае името на Оракула, и съм сигурен, че мълвата скоро ще се разпространи. Смятам, че именно Брансън трябва да я съобщи пред света. Той трябва да е първият. Заслужава го след всичко, което направи.

Джонас вдигна очи към преподобния в другия край на съблекалнята — нанасяха пудра върху лицето му, докато гневно мъмреше дизайнерите за някаква дребна грешка.

— Да — отвърна той, — така е. Трябва да вървя, Мат. Благодаря ти. Задължен съм ти.

Джонас прекъсна разговора. Известно време гледа само Брансън.

Замисли се за вярата и дали винаги не е била просто една мащабна холивудска продукция, красива фасада без абсолютно никакво съдържание зад нея.

Оракула беше мъж, на име Уил Дандо.

Вдигна отново телефона и го отключи. Провери си имейла, за да даде последен шанс на Оракула. Въобще не се изненада, че нямаше нищо — никакъв отговор от този човек, от Уил Дандо, който знаеше бъдещето.

В този момент, за първи път през дългия му живот на вярващ, вярата му се стори нелепа — просто игра за деца и идиоти. Тя беше безполезна, нищо повече от инструмент за манипулация на другите. Лъжа.

Брансън му го разкри, докато се намираха в пълния му със светци кабинет. Беше използвал почти същите думи.

Вярата напълно отсъстваше. Вярата нямаше — не можеше — да му помогне. Джонас потърси в душата си нещо, което да я замени, и погледна лицето на мъжа, който му беше споделил истината от самото начало.

Брансън беше лъжец… но никога не го беше лъгал.

Вярата беше пълен провал. Оставаше му единствено лоялността. В нея имаше смисъл. С лоялността човек можеше да постигне нещо.

Джонас се обърна към гримьорите, дизайнерите и разни други навлеци.

— Искам да ни оставите сами — нареди той.

Брансън го изгледа изненадано.

— Какво? Все още не сме приключили тук, брат Джонас.

— Доверете ми се — отвърна личният секретар и посочи вратата на останалите.

Хората потърсиха някакъв знак, че преподобният ще се възпротиви на заповедта на Джонас, но не намериха такъв и излязоха.

— Какво има? — попита раздразненият Брансън.

— Името на Оракула е Уил Дандо — отвърна личният секретар и обясни как се е сдобил с информацията.

Лицето на преподобния побеля под сценичния грим, но бързо възвърна нормалния си здрав цвят, когато се усмихна на собственото си изражение в огледалото.

— Е — каза той, — да благодарим на Бог за малките услуги.