Чарлс Соул
Годината на Оракула (22)

Глава 22

Доктор Джонатан Стафман, бивш професор по компютърни науки в Пенсилванския университет и самопровъзгласил се експерт по незаконно технологично проникване, се взираше напрегнато в трите светещи монитора на бюрото си. На средния се виждаше Меркаторова проекция на земното кълбо, на която държавите бяха оцветени в постоянно променящи се жълто, зелено и черно, с червени точки тук и там. По-голямата част от Източното крайбрежие на Съединените щати беше покрито в различни цветове, докато по-рядко населените територии на Северна Африка бяха почти изцяло в черно. Мониторът вляво от картата съдържаше текст, който се менеше бързо, докато нюансите върху страните потрепваха и пулсираха. На последния екран вдясно имаше обикновена лента за състоянието с проценти. На нея пишеше, че са завършени 0,008 процента.

— Прекалено много са в Де Мойн! — изкрещя Стафман. — Набери ги отново, по дяволите!

Столицата на Айова беше яркочервена. За около десет секунди отново пожълтя и накрая позеленя.

— Внимавай, Ернандес, клоун такъв — скастри го професорът. — Трябваше да хванеш това.

— Съжалявам, доктор Стафман — отвърна мъжът. — Няма да се повтори.

Професорът се намръщи и топна показалеца си в отворен буркан с фъстъчено масло „Джиф Чънки“. Извади голяма бучка от него, лапна я и си засмука пръста, докато гледаше картата. Поне за момента изглеждаше достатъчно зелена.

Лентата на състоянието преодоля още една хилядна от процента — 0,009. Стафман простена от удоволствие с пръст в уста. Вдигна поглед от мониторите и го насочи към контролната зала. Бюрото му беше разположено в единия край на голямо помещение с бели стени, под и таван. Беше подредено като класна стая, а самият той се разполагаше на учителското място пред двайсет бюра за „ученици“, като на всяко от тях имаше компютър, подобен на този на Стафман, но само с два монитора, а не с три.

На всяко бюро седеше компютърен специалист, който трябваше да следи различна част от света. Професорът наблюдаваше екипа си с подозрение.

Хората тук представляваха сериозна група от програмисти, всичките лично избрани, но това не означаваше, че щяха да се справят по-добре, ако разполагаха с още двайсет копия на самите себе си. Тази работа беше деликатна и ако някой от подчинените му прецакаше нещо, Тренера със сигурност нямаше да държи точно него отговорен.

Стафман отново погледна мониторите в търсене на нередности, докато периферното му зрение не улови някакво раздвижване. Вдигна глава и замръзна.

В задната част на помещението имаше огромен прозорец, през който можеше да се наблюдава какво се случва в лабораторията на Стафман. От другата му страна стоеше и се усмихваше Тренера.

Професорът застина с ръка на половината път до буркана с фъстъчено масло.

Жената посочи вратата с жест, който гласеше: „Имаш ли нещо против да вляза?“.

Стафман дари Тренера с възможно най-искрената си усмивка и й махна да влиза. Тя кимна доволно, скри се от прозореца и миг по-късно влезе в помещението. Докато вървеше към бюрото на професора, няколко от специалистите вдигнаха погледи, след което се върнаха към работата си, щом видяха обикновена възрастна жена — сметнаха, че въобще не си струва вниманието им.

Тренера носеше проста сива рокля и тъмносиня жилетка. Изражението й представляваше маска на пълната безобидност. Професорът имаше чувството, че ще повърне.

— Доктор Стафман — започна жената. — Прости ми, че не се ръкувам с теб. Имам доста добра представа къде се е намирала ръката ти допреди малко.

Погледът й се премести върху буркана с фъстъчено масло и Тренера се усмихна. Джонатан последва примера й.

— Техническият екип справя ли се? — попита тя.

— Да, всички са невероятно добри. Не се тревожи.

— Добре, добре. Много се радвам да го чуя. Сега, професоре, ми кажи ти какво правиш. Имам чувството, че работиш над нещо — продължи жената и леко обърна мониторите на бюрото му, за да вижда по-добре.

— Ах, да — отвърна Стафман. — Мисля, че намерих начин да пробия системите на Оракула.

— Е, разбира се, че си го сторил. Макар да си спомням, че ми каза как това е невъзможно, когато обсъдихме проекта за първи път. Какво ти отговорих тогава, доктор Стафман? Че няма нищо невъзможно. Абсолютно нищо.

Както винаги, независимо от убежденията на Тренера, професорът искаше да й изброи стотиците обстоятелства, които му изникваха на ума и които, погледнати от научна гледна точка, бяха невъзможни — преодоляване на скоростта на светлината, чифтосването на човешко същество с крокодил, доказването на съществуването на Бог, — но реши да не го прави.

— Може и така да е, Тренер, но има неща, които са толкова невероятни, че са невъзможни. Това е истинският проблем със системите на Оракула. Брилянтно организирани са. Мога да видя цялата структура, но не мога да вляза в нея. Не и по лесния начин.

Стафман се пресегна и взе молив и тетрадка, върху която нарисува два еднакви кръга. В единия написа САЙТ и го почука с молива.

— Всички са насочили вниманието си тук — всички хакери по света, големи и малки. Всеки иска да разбере каква е паролата и да влезе в Сайта, за да промени написаното в него. Може би дори да качи свои собствени предсказания. Това е най-публичната част на системата и всеки, който я пробие, ще има повод да се хвали с огромното си постижение. Това е голяма мишена. Очевидна цел, която е добре защитена. Виждал съм подобна система и преди. Паролата е генерирана от кодова фраза, без която… забрави.

Тренера направи знак, който гласеше „Продължавай“, а погледът й беше вторачен във втория, все още ненадписан кръг. Именно чрез тях, чрез очите й, човек можеше да разбере какво представлява Тренера, а не от дрехите и говора й.

— Но на нас не ни пука за Сайта — каза Стафман. — Ние не искаме да се хвалим. Просто желаем да надникнем какво се крие зад завесата и да разберем кой е Оракула. Това е причината да съсредоточа усилията си тук.

Професорът премести молива към втория кръг.

— Нали разбираш — продължи той, — че Сайтът принадлежи на Оракула? Той тръгва от него и е предназначен за целия свят. Онова, което ние искаме, е информацията, отиваща при него.

Стафман написа думата ИМЕЙЛ във втория кръг и я подчерта.

— Оракула получава някъде и някак всички онези имейли. Сигурно вече са милиони. Стотици милиони. Това е огромен обем трафик на данни, който е доста трудно да се скрие. Имейл адресът е слабото място и точно там удрям аз.

Професорът продължи да загражда думата ИМЕЙЛ, докато не се получи тъмен и дебел кръг.

— Неговите хора също го знаят. Защитата около този имейл адрес представлява голяма тухлена стена. Тухлите са направени от олово и стомана с огромни и страшни шипове отгоре. Много по-сериозна е от защитата на самия Сайт. По принцип е непробиваема, ако говорим за разумен период от време.

Тренера най-накрая проговори:

— Току-що ми каза, че си заобиколил всички препятствия. Как?

Стафман остави молива на бюрото си и вдигна поглед.

— Заех концепцията от ТИИЖ, сещаш се, търсене на интелигентен извънземен живот.

— Запозната съм. Насочват антени в небето и чакат да получат съобщения от малки зелени човечета.

— Е, става въпрос за радиотелескопи, но в основни линии си права. Проучванията им събират огромни количества информация, космически шум, ако така повече ти харесва. Всичко това трябва да бъде обработено и претърсено за потенциални сигнали, но целият процес никак не е лек. Изисква огромна компютърна мощ, повече процесори, отколкото бюджетът на ТИИЖ може да си позволи. Ето защо се обърнаха към обществеността. Предложиха безплатен софтуер на доброволците по целия свят. След като някой го инсталира, ТИИЖ може да настрои компютъра му като възел от мрежата си. Когато даден човек не използва компютъра си, ТИИЖ се възползва от него. Всичко работеше чудесно. В крайна сметка ТИИЖ си осигури един невероятен процесор, способен да разреши всякакви проблеми също като суперкомпютрите, които не можеха да си позволят.

Тренера кимна, а сините й очи като че ли проблеснаха зад очилата й.

— Мисля, че разбирам какво имаш предвид, професоре. Използваш мрежата на ТИИЖ, за да пробиеш защитата на Оракула много по-бързо.

Стафман поклати глава. Беше се развълнувал. Облиза устни.

— Не, не, направих нещо много по-добро — отвърна той. — Мрежата на ТИИЖ не е достатъчно добра, за да премине през защитата на Оракула. Трябваше да използвам друг подход. Изпратих вирус, който проектирах сам преди няколко години. Измених го малко, за да се възползвам от недостатъците на операционните системи на „Майкрософт“ и „Линукс“. Реших да не удрям маковете, макар че можех да го направя, повярвай ми. Може би трябваше. Време им е да бъдат свалени на земята.

Тренера прочисти гърло.

— Да — отвърна Стафман. — Съжалявам. Както и да е, моят вирус ми позволява да вляза във всяка система, която е заразил, и да използвам част от неоползотворения потенциал на процесора й. Повечето компютри не работят със сто процента от оперативния си капацитет. О, възможно е да го правят за кратки периоди от време, когато обработват тежки процеси, но обикновено функционират на двайсет и по-малко процента. Това ми предоставя огромно количество компютърна мощ за ползване. Цялата тази система се нарича ботнет. Досега вирусът е стигнал до три четвърти от системите на света за по-малко от седемдесет и два часа. Това е рекорд, ако се чудиш.

— Не го правя — отвърна Тренера с хладен тон. — Имаш ли нещо против да спреш с глупостите, професоре, и да минеш по същество? Ще съм ти много благодарна.

— Един ботнет ще ми позволи да кракна системата на Оракула далеч по-бързо. Тази лента — той посочи към третия монитор — показва как се справяме. Работи от около двайсет и четири часа и вече почти сме стигнали една стотна от процента. Това е забележителен прогрес, що се отнася до нивото на криптиране, което се опитваме да преминем. Ще са ни необходими месеци.

— Доктор Стафман, ако съм те разбрала правилно, искаш да ми кажеш, че няма да свършим работата за по-малко от година.

Блясъкът изчезна от очите на Тренера. Професорът преглътна. Жената беше направила сметката ужасно бързо, за да стигне до този извод, до този абсолютно точен извод.

— Тренер, трябва да разбереш колко невероятно е, че дори можем да правим всичко това. Ускорихме процедурата хиляди пъти! Знам, че е бавна, но е единствената ни възможност.

— Трябва да стане по-бързо. Трябва ми сега, Стафман.

— Неосъществимо е. Вече използвам една четвърт от компютърната мощ на целия свят. Какво очакваш от мен?

Тренера вдигна една от черните си вежди. Професорът се зачуди дали не ги боядисва — все пак цялата й коса беше сива.

— Защо използваш само една четвърт?

— Нека ти обясня ситуацията, Тренер. Погледни тази карта. — Стафман посочи към средния монитор на бюрото си. — Екипът ми следи компютърната мощ, която моят ботнет изцежда, за да се увери, че не става прекалено тежка в някои райони. Ако ще работим над този проект дълго време, трябва да останем незабелязани.

— Въпреки това можеш да използваш останалата мощ, ако искаш — констатира, замислена, жената.

— Да, предполагам, но… виж. Може би не ти обяснявам достатъчно ясно. Ако увелича потреблението, вирусът ще бъде забелязан. Хората ще предприемат конкретни действия. Ще се наложи да спрем.

— Но ако използваш всичко, ще минеш през защитата на Оракула много по-бързо. Няма да има значение дали някой ще ни усети. Вече ще сме вътре — изтъкна Тренера.

Стафман започна да се ядосва. Вече беше отслужил времето си като преподавател в института — обясняването на подобни концепции на лаици никога не беше лесно и приятно занимание. Най-зле бяха тези, които притежаваха някакви дребни познания и смятаха, че могат да предвидят потока на мисълта му. За съжаление обаче, не можеше да пише четири минус на Тренера.

— Проблемът е — започна да обяснява професорът, като положи големи усилия да държи сарказма далече от гласа си, — че точно в този момент компютърната мощ, която крадем, се използва за други дейности. Въздушен трафик, интернет, армия, и не само тук, ами по целия свят. Цялото земно кълбо ще остане без ток, Тренер.

— Но можеш да го направиш.

Стафман прокара ръка през косата си. Намести си очилата. Погледна прозореца в другия край на помещението. За момент задържа очи към него, след което отново се върна при Тренера.

— Да, мога да го направя — каза той.

— Това колко ще ускори нещата?

— Експоненциално е. Ще получа отговор след няколко часа.

— Действай.

— Тренер, не мога. Ще загинат хора.

Жената се наведе над бюрото му. Професорът неволно се дръпна назад и се отдалечи колкото се може повече от нея.

— Доктор Стафман, чуй ме добре. Ти не си добър човек. Знаеш го, знам го и аз. Ти си страхливец и егоист. Но няма проблем. Защото не си уникален по рода си. Повечето хора, които познавам, са същите като теб. Също така знаем — продължи тя, — че няма начин да рискуваш живота си за шепа хора, които може да загинат, докато изпълняваш задълженията си като член от екипа ми. Не познаваш никого от тях. Истината е, че единственият човек, за когото ти пука, си самият ти. Така че побързай да си спасиш живота, спести ми глупостите и действай. Веднага.

Стафман се опули срещу Тренера. Помисли за парите, които му бяха обещани, ако успееше да преодолее защитата на Сайта. Преди почти цяло десетилетие изпълняваше друга задача за тази жена и със сумата, които получи, успя да финансира собствено проучване години наред. Години, през които не му се налагаше да пълзи пред бордовете на разни университети, че и по-лошо — да преподава на разни незаинтересовани и тъпи телета. Но тези пари почти бяха свършили.

— Добре, Тренер — отвърна той.

— Чудесно — рече жената с хладен тон. — Заемай се.

Стафман прочисти гърло.

— Спирайте да следите възлите — провикна се на останалите от техническия си екип. — Изключвайте компютрите и си тръгвайте. Ще се свържа с вас, ако имам нужда от нещо друго.

Последва хор от въпроси и оплаквания. Хората искаха да разберат дали ще им платят обещаното и защо проектът се прекратява. Професорът сви устни.

— Просто се махайте! — изкрещя той. — Ще си получите парите. А сега изчезвайте.

Никой не помръдна.

— Виж, докторе, не трябва да се държиш така в подобна ситуация — отбелязва Тренера, плъзна се по бюрото му и внимателно стана на крака. — Хора, ще си получите парите. Имате думата ми. А сега напуснете и се възползвайте от свободното си време. По дяволите, току-що получихте остатъка от този прекрасен пролетен ден. Какво търсите още тук? Вървете да хвърляте фризби или поканете някого на среща! Ще ви хареса, уверявам ви.

Тренера се ухили. Компютърните специалисти се спогледаха несигурно.

— Вървете сега — прикани ги много по-твърдо тя.

Една от жените техници до вратата сви рамене и изключи компютъра. Останалите последваха примера й. След няколко минути помещението се изпразни.

— Трябва да се научиш как да се отнасяш с хората, доктор Стафман — каза Тренера. — С мед се ловят повече пчели, както гласи поговорката.

— Права си, Тренер — съгласи се разсеяно професорът. Пръстите му затанцуваха по клавиатурата в подготовка да увеличи изсмукването от ботнета. Не му отне много време. — Готово — заяви той. — Просто натисни бутона за въвеждане и ще стартира.

— Не, професоре, ти го натисни. Ти взе решението да го направиш. Ти трябва да поемеш отговорността.

Стафман стисна зъби. Протегна показалец и натисна клавиша. На картата на земното кълбо започнаха да се появяват червени петна по средата на зелените райони — разпространяваха се бързо като кървави рани по повърхността на света. Лентата на състоянието на третия монитор мигновено се раздвижи много бързо и мина един процент за по-малко от минута.

Стафман наблюдаваше изумено прогреса.

— Колко време ще отнеме?

— Не смятах, че ще е толкова бързо. Явно вирусът е заразил повече компютри, отколкото предполагах. Това е… невероятно.

Професорът гледаше като хипнотизиран, докато творението му работеше. Ботнетът си проправяше път из целия свят и се държеше точно по начина, за който беше проектиран. Стафман се изпълни с гордост.

Тренера застана до стола му с ръце на кръста и надничаше през очилата си към мониторите.

— Знаеш ли какво? — попита тя.

— Какво, Тренер?

— Хрумна ми нещо. Доколкото ми стана ясно от обяснението ти, вирусът ти ще превземе почти всяка компютърна система в целия свят и те ще спрат да правят онова, за което са предназначени. Вместо това ще работят върху нашия малък проблем с Оракула.

Да, Тренер — помисли си Стафман, — небето е синьо. Да, Тренер, две плюс две е четири.

— Е — продължи жената и го погледна право в очите, — това не включва ли и електрозахранването?

Стафман се опули насреща й за момент, след което се наведе над клавиатурата си и започна да работи като обезумял.

— Приличаш на крава в кланица, която са ударили с пневматичен чук. Това дава отговор на въпроса ми — каза Тренера. — Как ще използваме всички тези машини, работещи по проекта ни, когато токът спре?

Професорът не я погледна, а продължи да трака по клавиатурата.

— Хайде де — промърмори си под нос.

— Можеш ли да ми отговориш, момко?

Стафман преглътна хапливия отговор на върха на езика си.

— Създадох определена степен на контрол в ботнета, Тренер — отговори той, без да сваля очи от мониторите, а пръстите му направо летяха. — Мога да му давам команди, да му обясня, че не трябва да изключва електрозахранването, но не е лесно.

Ботнетът е просто код, едновременно умен и глупав. Не помни какво му нареждам да прави, затова трябва постоянно да го изтеглям от електрозахранващите възли. По-скоро е като… да се опитваш да загасиш горски пожар, като изсипваш върху огъня чаши с вода.

В помещението настана особена тишина — чуваше се единствено тракането по клавиатурата.

— Това ще сработи ли? — попита Тренера.

— На теб звучи ли ти като работещ механизъм? — сопна се Стафман. — Ще го поддържам, докато е възможно. Със сигурност ще изгубим части от електроразпределителната верига, но вероятно ще успея да запазя достатъчно компютърна мощ, за да кракна защитата на Оракула, преди прекалено много машини да излязат от строя.

Тренера сложи ръка на рамото на професора. Физическата й тежест беше нищо в сравнение с психическата.

— Слушай, синко, ако съществува някой, който е способен на подобен подвиг, това си ти. Не бих те взела в екипа си, ако не можеш да направиш десет невъзможни… извинявай, десет невероятни неща преди закуска, както казва Луис Карол^[1]. Ще те оставям да работиш, но искам да знаеш, че влагам голяма вяра в теб.

Въпреки личното му отвращение към Тренера и факта, че само преди десет минути беше заплашила живота му, Стафман се почувства мотивиран. Тази дама имаше дарба, не можеше да й се отрече.

— Само почакай и ще видиш, Тренер — обеща той. — Ще го пипнем.