Чарлс Соул
Годината на Оракула (31)

Глава 31

Уил отвори очи. Лежеше по гръб на нещо меко. Носеше се стремително по някакъв коридор — по стените имаше тъмнозелени тапети със сиви ресни, а таванът беше бежов, — осветен от месингови лампи.

Опита се да се изправи, но установи, че не може. Успя да повдигне главата си, но само с два-три сантиметра, защото нещо притискаше челото му. Погледна към тялото си и видя ремъците около гърдите, кръста, китките и глезените.

Над него се бяха надвесили мъже в светлосини ризи с къси ръкави. Искаше да ги попита защо е завързан, но нещо запушваше устата му. Изследва го със сухия си език и установи, че е някакъв парцал.

Болка. Имаше чувството, че всеки мускул в тялото му е бил натоварен с огромна тежест в продължение на шест-седем часа без почивка. Болката беше особено силна в две малки точки на гърдите му. Един спомен изплува в замъглената му глава: как беше паднал на маслиненозеления килим и се пулеше срещу двата дълги проводника, които стърчаха от гърдите му и се виеха като пружина. След този образ се появи и останалото.

Уил изрева срещу наврения в устата му парцал, но резултатът беше приглушен и почти безшумен дори за него самия. Мъжете от двете му страни бяха облечени като фелдшери, вероятно наистина бяха такива, и бутаха носилка в коридора на „Уолдорф“. Над главата му висеше система, но доколкото усещаше, не беше включена в тялото му. Зърна номера на една от стаите, покрай които минаха — 1904. Все още не бяха напуснали етажа, на който се намираше.

Изгубил съм съзнание само за няколко минути — помисли си Уил. — Какво беше това? Тейзър? И онази жена.

Опита се да се пребори с надигащата се паника. Някой беше разбрал, че Уил Дандо е Оракула, както и къде да го открие. Но единствените хора, които знаеха, че се намира в този хотел, бяха… Хамза и Мико.

Уил видя всичко в главата си. Някак си бяха свързали името Уил Дандо с Оракула и виновниците за това… е, най-вероятно просто бяха потърсили адреса му в Гугъл и бяха продължили напред. Ако ръката му не беше вързана, щеше сам да си фрасне един в лицето.

Хамза го убеждаваше от месеци да се премести в нов апартамент, на някое по-безопасно място, с охрана и повече пространство, където щяха да скрият адреса зад някоя от компаниите черупки — сграда с портиер и всичко останало, но просто не му се занимаваше.

Уил си представи как възрастната дама и хората й разбиват вратата на апартамента му по същия начин, по който бяха нахлули в хотела. Хамза беше там, а вероятно и Мико се беше прибрала.

Неохотно се замисли за методите, които жената беше използвала, за да изтръгне местоположението му от Хамза… или от Мико и нероденото й бебе.

Хрумна му още една идея, която беше също толкова неприятна.

Хамза и Мико не бяха единствените, които знаеха къде се намира. Лий Шор също знаеше. Сигурно го беше предала.

Фелдшерите завъртяха носилката и я вкараха в очакващия ги асансьор. До нея се появи още една, от дясната страна. Уил обърна глава, доколкото ремъците му позволяваха, и завъртя очи, докато не започнаха да го болят от усилието. На другата носилка, с ококорен и вперен в него поглед, лежеше завързана и със запушена уста Лий Шор.

Предполагам, че не ме е предала — помисли си той. — Съжалявам.

Вратите на асансьора се отвориха и фелдшерите извадиха и двете носилки. Гледката на Уил се промени на нисък бетонен таван и дълги флуоресцентни лампи. Намираха се на паркинга.

Зърна за кратко задните врати на линейка — бяла, с оранжеви и сини ленти и логото на Презвитерианска болница „Ню Йорк“. Вратите се отвориха и Уил беше натоварен с главата напред в превозното средство. Сам.

През ума му мина неприятна мисъл — Лий не беше Оракула. Нямаха нужда от нея.

Зачуди се дали щяха да убият и нея заради него. Репортерката щеше да умре заради егоизма и глупостта му… уби я, защото егото му беше накърнено от няколко лоши думи по негов адрес.

Уил чу предните врати на линейката да се отварят и затварят и усети промяната, когато двамата фелдшери се качиха. Превозното средство тръгна. Миг по-късно извадиха парцала от устата му. Замениха го със сламка, от която засмука неволно, преди да помисли какво ще изпие.

По гърлото му се разля студена вода, която почувства като истинско блаженство върху сухия си като тебешир език. Отпи три големи глътки, преди сламката да му бъде отнета.

— Полека — разнесе се приятен и ведър глас зад главата му.

— Кой е там? — попита Уил, като даде всичко от себе си да вложи малко авторитет в тона си, но не можеше да издаде нищо повече от шепот.

Жената от хотела мина покрай него и седна на пейката. Пресегна се и откопча ремъка на челото му.

— Можеш да ме наричаш Тренер, синко — каза тя.

— На какво си треньор? — изграчи Уил.

— Как на какво, на отбора, който разбра, че ти си Оракула.

След като му махна ремъка, Уил успя да огледа жената по-добре, отколкото имаше възможност в хотела — тя беше слаба, със сиво-бяла коса, черни вежди и остър нос. Носеше изгладен каки панталон, синя блуза и елегантни очила, зад които се криеха ясни сини очи. Усмихваше се по начин, който излъчваше загриженост за благосъстоянието му. Тренера приличаше на дама, чието място беше в библиотеката, където майсторски да се разправя с хората, нанесли щети на книгите, закъснели да ги върнат навреме и забравили да си платят таксата, както и с непослушни деца.

— Как се чувстваш, Уил? — попита тя.

Дамата изглеждаше толкова искрена, толкова чистосърдечна, че мъжът започна да си мисли как всичко това е една голяма грешка, че нещата просто бяха излезли от контрола на Тренера и сега тя се опитваше да ги нареди по местата им.

— Малко по-добре — отвърна той.

Жената го потупа по рамото.

— Съжалявам за тейзъра — каза тя. — Но не знаехме на какво си способен, а щеше да ни е по-лесно да те изведем от хотела, ако си в безсъзнание.

Уил стисна зъби. Всяко добро чувство, което изпитваше към тази жена, се изпари.

— Вероятно в този момент се чувстваш като прегорен сандвич с кашкавал, но бързо ще ти мине — продължи Тренера. — Тялото ти просто се нуждае от време, за да се справи с цялата болка. Не сме ти нанесли никакви дълготрайни травми, можеш да бъдеш сигурен.

— Лий — обади се Уил.

Жената се изненада за момент, но лицето й бързо се проясни.

— О, младата дама. Тя е в другата линейка. Ще ни придружи, докато не приключим.

Тренера взе нещо и го показа на „пациента“ си — лаптопа, който репортерката използва, за да си води бележки.

— Тук има доста интересен материал, Уил — изтъкна тя. — Ако знаех всичко това, преди да те срещна, нямаше да се наложи да те изпържим. — Засмя се. — Държа да си наясно с опасенията ми, че щом можеш да виждаш бъдещето, вероятно си способен и на други неща. Вероятно да подпалваш хора, да спираш сърцата им или нещо подобно. Тези филми съм ги гледала.

Тренера остави лаптопа.

— Ти обаче не ми изглеждаш никак опасен. Затова реших да се повозим заедно. След малко ще те предам на клиента си, но не исках да пропускам възможността да се запознаем лично. Срещала съм много интересни хора в кариерата си, Уил, но ти си на върха. Точно на върха.

— Кой е твоят… клиент? — съумя да попита той.

— Съвсем скоро ще разбереш — отвърна Тренера и го дари със сърдечно и сюрреалистично намигане.

— Как ме намери? — попита Уил.

Гласът му трепереше от нуждата да научи. Ненавиждаше, разговора си с тази жена, ненавиждаше се, че трябва да общува с нея, но искаше да получи отговор на въпроса си.

Тренера кимна бавно.

— Винаги има начин, Уил. В този бизнес съм от четиресет години. Изпълнявала съм много опасни задачи и ще ти кажа едно. Никога не съм приемала поръчение, ако не съм била сигурна, че ще го свърша. Това не означава, че клиентите винаги са достатъчно прозорливи, за да съдействат. Понякога не искат да влагат повече ресурси или не им стиска. Но неизменно има път до финалната линия. Ти се оказа доста труден случай — призна тя и насочи нежния си, тънък показалец към Уил. — Работила съм за „Мосад“, намирала съм нацисти, все неприятни и трудни задачи… немците знаят как да прикриват следите си. Ти определено беше на тяхното ниво.

Да не би току-що да ме нарече нацист? — помисли си Уил. — Как е успяла да ме открие?

Прииска му се да научи отговора на този въпрос повече от всичко на света.

— Компютри, синко — отвърна с извинителен тон Тренера. — Ако в наши дни искаш да издириш някого, почти винаги използваш компютри. Вече не е забавно, ако питаш мен. Едно време ни се налагаше да нахлуваме в офисите на хората и да тършуваме из документите и вещите им в четири сутринта или да изпращаме момичета, които да развържат устите на мъжете след кратък романс. Самата аз понякога съм влизала в ролята на това момиче, колкото и да ти е трудно да го повярваш.

Тренера наклони глава и изви похотливо вежди към Уил.

— Хубави времена бяха — продължи тя. — Истински приключения. Нещата сякаш бяха по-справедливи. А сега просто наемаш някой зубър да се затвори дни наред в офиса си и да ти осигури търсения отговор. Не е същото.

Уил стисна очи. Сети се за Дамите от Флорида и се зачуди дали Тренера не беше посетила и тях.

— Както вече споменах — изтъкна жената, — ти не беше от лесните цели. Шефът на техническия ми екип… той е много странна птица, повярвай ми! Трябваше доста да се постарае, за да те намери. Но както е казал Архимед, дайте ми достатъчно дълъг лост и ще повдигна Земята. Моят човек разполагаше със своя лост, но не искаше да го използва. Страхуваше се от собственото си творение. Вероятно е бил прав… все пак спря електрозахранването на половината свят.

Тренера продължаваше да говори, но Уил не я слушаше. В главата му се появиха новинарски заглавия:

ДЕТРОЙТ ОПУСТОШЕН ОТ ГРАБЕЖИ ЗАРАДИ СПИРАНЕТО НА ЕЛЕКТРОЗАХРАНВАНЕТО

ПОЛЕТ 579 НА „АЛИТАЛИЯ“ ЗАВЪРШВА ТРАГИЧНО НА ПИСТАТА В МИЛАНО

УКРАИНСКА ЯДРЕНА ЕЛЕКТРОЦЕНТРАЛА ИЗЛЪЧВА РАДИАЦИЯ ПОРАДИ СПРЕЛИ ЗАЩИТИ…

Уил затвори очи и пред тях веднага изплуваха бели петна.

Всички тези хора… всички… тежаха на неговата съвест. Той беше виновен.

Понесе се в някакво вътрешно пространство, насред черно море от вина, несигурност и безпомощност. Носеше се… не, по-скоро се давеше.

— … като се замисля — говореше Тренера, — трябва да призная, че се възхищавам на онова, което си успял да постигнеш. Не знам дали аз лично щях да използвам предсказанията по този начин, но не мога да отрека…

— Стига — прекъсна я Уил и отвори очи.

Жената млъкна по средата на изречението си. Изненада се от дързостта му и се ядоса. Вече не приличаше на библиотекарка, а на разярена викингска кралица.

Линейката забавяше скорост.

— Защо? — попита той. — Защо просто не ме оставите на мира?

— Е, може би щях да го направя, Уил, ако не беше станал толкова интересен — отвърна Тренера.

Линейката спря.

— В интерес на истината — продължи жената, а усмивката се завърна на лицето й, — бих казала, че си най-интересният човек на света.

Задните врати на линейката се отвориха. Фелдшерите отново се появиха, дръпнаха носилката и разгънаха краката с колелца. Махнаха ремъците на Уил и му помогнаха да се изправи до седнало положение. Зави му се свят и едва не падна. Единият от фелдшерите го хвана за ръката.

— Просто се отпуснете. Ще се оправите напълно след час-два — увери го мъжът. — Не се преуморявайте преди това.

— Благодаря ви за загрижеността — отвърна Уил.

Преметна крака и се изправи. Чувстваше се нестабилен и бавен.

Намираше се навън, в средата на голям, ограден асфалтиран терен, заобиколен от мъже със студени изражения, автомати и военни униформи без отличителни знаци, с изключение на емблеми с американското знаме.

До кордона с войници се издигаше сграда от гофрирана стомана — самолетен хангар. От двете й страни имаше други подобни постройки. Пред отворените врати на хангара, повдигнат на три колела, които изглеждаха прекалено малки, за да носят тежестта му, стоеше голям двутонен хеликоптер — в горната си част беше бял, а в долните си две трети тъмносин. На бялата част точно под перката беше изрисуван американският флаг.

Идентификационният номер на хеликоптера беше изписан на опашката му — състоеше се от пет цифри: 42132. Уил се опули насреща им и се опита да се сети защо му се струваха толкова познати.

Добре изглеждащ мъж на средна възраст с посивяла коса около слепоочията и тъмен костюм се появи иззад хеликоптера и отиде при него. Премина през кръга от морски пехотинци и изненадващо подаде ръка на Уил. Той не отвърна на жеста му. След малко мъжът свали ръка. Бръкна във вътрешността на сакото си и извади тънък черен портфейл, който отвори, за да покаже документите и значката си, на които пишеше ФБР.

— Казвам се Джеймс Франклин и съм директор на Федералното бюро за разследване. Можете да ме наричате Джим — представи се той, затвори портфейла и го прибра обратно във вътрешния джоб на сакото си. — Вие сте Уил Дандо.

Уил кимна.

Директорът на ФБР отклони очи от него. Уил се обърна, за да проследи погледа му, и зърна Тренера до линейката.

— Благодаря ти, Тренер. За всичко — каза Джим Франклин. — Ние го поемаме от тук.

Жената вдигна ръка. Погледът й беше остър и съсредоточен зад очилата.

— За теб винаги, Джим — отвърна тя и погледна Уил. — За мен беше истинско удоволствие, господин Дандо. Помни какво ти казах. Интересен си и те се нуждаят от теб повече, отколкото ти от тях.

Франклин се намръщи.

— Хм, Тренер, защо…

— О, познаваш ме — превари го жената. — Падам си по драмите. Освен това разпознавам доста от себе си в това хлапе. В интерес на истината, изгарям от нетърпение да видя какво ще направи оттук нататък.

Тренера се обърна и тръгна бавно по асфалта, без да обръща внимание на морските пехотинци — очакваше да се разкарат от пътя и те, разбира се, го направиха.

Жената се изгуби в мрака на един от хангарите. Сякаш изобщо не беше идвала тук.

— Моля ви, елате с мен, господин Дандо — каза Франклин. — Ще се повозим малко.

Уил тръгна към хеликоптера заедно с директора на ФБР, а пехотинците ги последваха. Вратата беше отворена и от нея висеше малка стълба за по-лесно качване.

Уил отново погледна петте цифри на опашката на летателния апарат.

42132. 23-12-4 на обратно, помисли си той.

Изведнъж усети бремето на Сайта — сякаш беше истински, а самият той беше попаднал между зъбните колела на някаква огромна машина, която го преобразяваше наново.

Напомни си, че Сайтът определено го желае.

Няколко морски пехотинци се качиха на хеликоптера и се обърнаха да прикрият Уил, докато правеше същото.

Кабината на летателния апарат беше огромна, противно на очакванията му — приличаше на малък самолет. Седалките бяха тапицирани в бяла кожа и на облегалките за глава на всяка от тях личеше държавният печат на Съединените американски щати. Две бяха празни, три бяха заети.

— Уил! — възкликна Мико. — Слава богу!

Хамза седеше до нея, втренчен в преградата пред него. Лий Шор седеше сама на редицата зад тях.

— Настанявайте се — покани го Джим Франклин и се качи в хеликоптера след него.

Уил веднага се разположи на празната седалка до репортерката.

— Добре ли си, Лий? — попита той.

Тя кимна и го изгледа с ококорени очи.

Уил опипа главата си и осъзна какво вижда Лий. Перуката и слънчевите очила ги нямаше, вероятно все още лежаха на пода на стая 1964 в „Уолдорф“. Един морски пехотинец влезе в кабината през малка врата в предната част на хеликоптера.

— Закопчайте коланите, дами и господа. Излитаме след пет минути — обяви мъжът, обърна се и отново изчезна през малката врата.

Уил се наведе напред и протегна ръце през седалките пред него, за да улови рамото на Хамза.

— Всичко ще бъде наред — каза му той.

— Не, няма — отвърна приятелят му.