Чарлс Соул
Годината на Оракула (20)

Глава 20

На вратата на стая 918 беше закачена табелка, на която пишеше: „POR FA VOR, NO МО LESTAR“ с еквивалента на английски, поместен отдолу.

— Аха — каза Хамза и почука на вратата толкова силно, че пръстите го заболяха.

В иначе празния коридор проехтя ехо.

— Може ли да дойдете по-късно? — разнесе се приглушеният глас на приятеля му отвътре.

— Не, Уил, не мога — отвърна силно Хамза. — Отвори проклетата врата.

Последва дълга пауза, след което се чу махането на резета, отключване и леко проскърцване, когато вратата се отвори и разкри стъписаната физиономия на Уил Дандо.

Сякаш току-що беше станал — косата му беше залепнала на мазни буци и като цяло приличаше на немит махмурлия.

— Хамза? — учуди се той. — Как, по дяволите, ме намери?

— Не бях аз — отвърна приятелят му, обърна се и посочи към коридора. — Тя го направи.

Уил пристъпи напред и погледна в указаната му посока, където се намираше слаба, красива жена, чийто корем беше леко издут — нещо, което само съпругът й би забелязал.

— Здрасти, Уил — поздрави го Мико.

Уил обърна бавно глава към Хамза. Лицето му не издаваше почти никаква емоция.

— Тя… нима тя…

— Да — потвърди приятелят му. — Всичко.

Уил заби поглед в пода и стисна юмруци. Ръцете му затрепериха от усилието.

— Не мога да повярвам, че си й казал, мамка му — ядоса се той, след което влезе обратно в стаята и остави вратата отворена.

Хамза зяпна, за да отговори нещо, но преди да го стори, усети една ръка на рамото си. Обърна се и видя съпругата си, чието лице беше бледо, но сдържано.

— Нямаме представа на какво е подложен — изтъкна тя. — Всичко е наред. Хайде просто да поговорим с него.

Хамза кимна и пристъпи в хотелската стая, в която живееше Уил. Спря се, шокиран. Неоправено легло, недоядени подноси румсървис, празни кутийки и бутилки от бира, кърпи и салфетки върху всяка една повърхност.

Мико го придружи и затвори вратата след себе си. Приятелят им ги чакаше и ги гледаше с мрачно изражение.

— Господи, Уил — започна Хамза, — това е хотел. Ако им се обадиш, ще ти изчистят. Тук е… тук е една голяма мизерия.

Уил огледа стаята. Сви рамене.

— Не чистят, докато съм тук, а не искам да излизам. Платих предварително за цял месец, така че няма да ме безпокоят.

Хамза обмисли чутото.

— Просто си седял… в стаята?

— През повечето време. Понякога се случват лоши неща, когато изляза.

Хамза помисли и за това, след което погледна Мико. Тя поклати бавно и безпомощно глава.

— Как разбра къде съм? — попита я Уил.

— Не беше никак трудно — отвърна тя. — Наех частен детектив, казах му да търси съвпадения за името Уил Дандо на местата, свързани с Оракула, на които е възможно да отидеш. Той те намери тук, а Хамза подкупи рецепциониста да ни каже номера на стаята ти.

Съпругът й пое щафетата.

— Не си в безопасност, Уил. Не си в анонимност.

— О, в безопасност съм си. Довери ми се. Но… защо? Защо сте си причинили подобно неудобство, за да дойдете тук?

Хамза го изгледа невярващо.

— Уил, не съм те чувал от шест седмици. Не ми се обади, не ми писа, нищо… защо, мамка му, си мислиш, че те потърсих? Помислих си, че си мър…

Гласът го предаде. Обърна се, изблъска някаква купчина мръсни кърпи и стари вестници от един от столовете и седна на него.

Уил се стовари върху леглото. Гледаше Мико с напрегнато изражение.

— Наистина ли е толкова лошо да знам, че си Оракула, Уил? — попита тя. — Имам предвид, че сега ще разполагаш с още някой, освен съпруга ми, с когото да разговаряш за всичко това, нали? Все пак…

Лицето на Уил се отпусна малко, а ъгълчето на устата му се повдигна нагоре.

— Ха — отвърна той. — Да. Той не е лесен.

— На мен ли го казваш? — усмихна се Мико.

Хамза наблюдаваше разговора им и за пореден път се възхити на умението на съпругата си да се справя спокойно със ситуации, в които той би подходил с брутална сила и в крайна сметка изобщо нямаше да разреши.

— Не съм ядосан, че знаеш, Мико — поясни Уил. — Страхувам се.

Той прокара ръка през косата си и създаде нова туфа, която щръкна към тавана. Излегна се на леглото и заплаши да обърне един поднос с недоизядена храна, който едва се крепеше върху набраните чаршафи и завивки. Пресегна се и взе недоизядена препечена филийка.

— О, Уил, това изглежда престояло около седмица — предупреди го Мико. — Не го я…

Уил отхапа от препечената филийка и задъвка отнесено.

— Нямах намерение, сещаш се, да изчезна — заобяснява той. — Просто се нуждаех от малко време. Чувствах се… премазан. Отскочих до Флорида и тогава ми хрумна да дойда тук да гледам пиесата на Хосе Питалуга. Нямах голям план. Просто… хрумка. Бях в театъра, когато се случи. Когато го убиха. Взех консиержа с мен. И останах, когато цялата страна полудя. Знаете ли, че всички тук са откачили? Предполагаше се, че Уругвай е стабилна държава. Ставащото е крайно непривично за нея.

Уил погледна парчето препечена филийка в ръката си. Вероятно обмисляше да отхапе втори път, но се отказа и го хвърли обратно на подноса.

— Аз публикувах онези предупреждения на Сайта и спасих много хора, разбира се, но нали други продължават да умират? Също като тенис мач. Сайтът уби няколко души, затова и аз спасих няколко, но после Сайтът уби още. Напред-назад. Напред-назад.

— Тогава защо още е активен? — попита Хамза. — Имаме план за прекратяване на всичко. Можем да го свалим, когато си пожелаем.

— Няма да има никакво значение. Вече споделих толкова много предсказания със света. Мислиш ли, че хората просто ще ги забравят, ако сваля Сайта? Не. Никое от тях няма да изчезне. Каквото има да се случва заради тези предсказания, ще се случи. Свалянето на Сайта няма да промени нищо. Ще стане онова, което трябва да стане.

Хамза изгледа приятеля си.

— Говориш за Сайта, все едно е живо същество, Уил. Защо?

— Защото мисля, че е такова, Хамза. По негов си начин.

Приятелят му осмисли чутото. Преди седмица щеше да приеме подобно изказване за доказателство, че Уил най-накрая е полудял под напрежението на ролята си на Оракула. Но сега… сега му звучеше доста правдоподобно.

— След смъртта на Питалуга всичко тук се обърка. В интерес на истината, известно време не можех да ходя никъде — беше прекалено опасно дори да си хвана такси до летището. Затова просто останах в хотела, наблюдавах случващото се през прозореца и мислех. Докато стоях и гледах как всичко гори, чувах изстрелите и знаех, че съм част от целия този ад, си зададох един въпрос. Въртях го в главата си отново и отново.

Уил погледна празно Хамза и Мико.

— Онзи или онова, което стои зад оракулския сън, наистина е способно да вижда в бъдещето. Или е в бъдещето и гледа назад. Каквото и да е. Така че… — Уил посочи вяло с ръка към прозореца. Хамза осъзна, че този жест описва хаоса в града. — … не е ли знаело, че това ще се случи?

Свали ръка.

— Ако го е знаело, тогава защо е искало да стане? Защо не се е опитало да го спре? По дяволите, Сайтът ми даде предсказанието. Сайтът причини това. Искал го е. И всичко останало, което се случи, откакто го създадох.

Уил рязко се изправи. Една наполовина пълна чаша с вода на подноса се разклати и падна. Не й обърна внимание. Отиде до купчината с вестници и разпечатки, които Хамза беше съборил, за да седне на стола, и се зарови в тях.

— Създадох система — промърмори той.

Извади един лист, но бързо го остави настрани.

— Опитвах се да разбера, защо Сайтът прави това — продължи Уил. — Какво иска. Все още не съм наясно с всички части. Не съм много вещ в тази сфера. Става въпрос за много елементи. Икономика, политика… какво ли не. Но мисля, че прозрях някои от зависимостите. Нищо от случващото се не е случайно. Не получих предсказанията само за да можем двамата с теб да забогатеем. Става нещо друго.

Хамза си пое дълбоко въздух. Сети се за мъжете с автомати, контролния пункт с чувалите с пясък, покрай който трябваше да минат, за да стигнат до хотела, размириците заради Оракула, почти постоянните атаки срещу Сайта от правителства по целия свят, „Лъки Корнър“, няколко милиарда долара, Мико и детето им.

За миг спря да диша. Не беше сигурен дали Уил е готов да чуе онова, което смяташе да му каже. Не беше сигурен дали е готов да го научи.

— Кажи му, Хамза — подкани го съпругата му.

Уил го изгледа, изпълнен с любопитство.

— Какво да ми каже?

Приятелят му въздъхна.

— Знам какво иска — отвърна той.

Уил спря да рови в купчината с хартия и вдигна поглед към него.

— Моля те, Хамза… не ми казвай, че е нищо. Не ми казвай, че съм прекалено изтощен или някаква подобна глупост. Защото не съм. Всичко това е истинско.

Хамза се пресегна и сложи ръка на рамото на приятеля си.

— Знам — рече той. — Просто ме изслушай.

Започна да обяснява. Описа връзката, която беше открил между смъртта на Питалуга, военното положение в Уругвай и национализирането на крайбрежните операции на „Транспайп“. Разясни как тези събития въздействат на световната икономика, наблегна на прецизността и предвидливостта, необходими за задействането на подобна поредица от събития, и увереността му, че всичко е преднамерено.

Уил застина.

— Хм — каза той.

— Всичко е истина — продължи Хамза. — Знам, че звучи невъзможно, но мисля, че през цялото време Сайтът прави точно това. Не разбирам защо, но…

— Хей — прекъсна го Уил. — „Транспайп“. Това го пропуснах.

Хамза присви очи.

— Какво? — попита той.

— Било е точно пред мен. Точно пред проклетия прозорец. Трябваше да го видя.

Отново се наведе над купчината с листове и извади един — целият беше изписан. Сгъна го, прибра го в джоба си и се изправи. Обърна се и тръгна към вратата, като по пътя си обу сандали.

— Елате — каза той и излезе от стаята.

Хамза и Мико се спогледаха, но нямаше какво да си кажат.

Слязоха с асансьора, като през цялото време никой от тримата не проговори. Мико хвана ръката на съпруга си, докато слизаха десет етажа надолу — с всеки отминал Хамза съжаляваше все повече, че е въвлякъл жена си в това.

Вратите се отвориха и тримата слязоха в натруфеното и почти празно лоби на хотел „Караско“. Уил се насочи към изхода, като избягваше да поглежда в очите многобройните охранители, разположени на стратегически места — бяха въоръжени с автомати и носеха униформи, които не се различаваха особено от военните.

Няколко служители на хотела ходеха напред-назад и се преструваха, че имат работа в град, който беше лишен от богати туристи заради обявяването на военно положение. Една красива млада жена на бюрото на консиержа вдигна поглед, изпълнен с надежда, но веднага го отмести, щом видя Уил. Хамза се замисли дали приятелят му не беше завел нея на пиесата на Питалуга.

Уил мина през въртящите се врати и излезе на площада.

Мико дръпна Хамза за ръката и го накара да спре.

— Как е той? — попита тя. — На мен ми изглежда зле.

— Аз… да — отвърна съпругът й и се почувства напълно безпомощен.

Мико посочи въртящите се врати.

— Да вървим.

Уил беше застанал на големия площад пред хотела близо до голям разпенен фонтан. Белите пясъци на Плая Караско се виждаха съвсем ясно през тежкия трафик на пътя с две платна между хотела и плажа — Рамбла Република де Мексико, и тъмния, изпъстрен само на места от слънцето океан. Фонтанът шумеше леко и приятно и акомпанираше на духащия откъм брега вятър. Пейзажът изглеждаше много приветлив, ако човек се абстрахираше от военните постове.

— Преди да кажа каквото и да било — започна Уил, — особено заради това… — той посочи корема на Мико, — искам да сте наясно, че според мен трябва да се махнете колкото се може по-далече от мен и от Сайта. Стойте настрана. Това не е ваш проблем. Мой си е. Вече направихте достатъчно за мен и ако искате да си вървите, сега е правилният момент. Няма да се разсърдя.

Уил скръсти ръце и погледна към океана.

— По-добре да не знаете какво се случва — отсече той. — Сериозен съм.

Хамза погледна съпругата си. Мина един дълъг момент и накрая Мико кимна.

— Кажи ни — подкани го приятелят му.

Уил въздъхна.

— Добре. Нещо се случва със Сайта — започна да обяснява той. — Не е само „Транспайп“ и предсказанието за Питалуга. Става въпрос за всички тях. Предсказанията се свързват едно с друго. Те…

Уил млъкна и си пое въздух.

— Предсказанията работят заедно. Не знам как да го обясня по друг начин.

Нито Хамза, нито Мико проговориха известно време.

— Можеш ли да се опиташ? — попита бавно жената.

Уил погледна фонтана, който беше пълен с чиста и проблясваща на слънцето вода. Бръкна в джоба си и извади няколко монети, след което взе една от тях.

— Добре. Споделянето на предсказания става чрез Сайта или чрез продажба.

Уил хвърли монетата във фонтана. Във водата се образуваха кръгли пръстени.

— Пожелай си нещо — заръча Мико.

— О, вече го сторих, повярвай ми — отвърна Уил и посочи към вълните. — По света се случват разни неща заради предсказанията. Хората правят това, което иначе не биха сторили. Променям бъдещето.

Уил взе още монети и ги хвърли поред във фонтана на няколко сантиметра една от друга. Всяка от тях създаде нови вълни, които започнаха да взаимодействат с онези, предизвикани от другите. Интерферентни модели — миниатюрни геометрии.

— Ето — продължи той, — всяко предсказание е монета. Тя образува вълни по света, променя разни обстоятелства и понякога тези промени се срещат с вълните от другите предсказания. Отскачат една от друга и се случва нещо различно.

Уил бръкна с ръка във фонтана и развали моделите. Настана хаос. Посочи към вълнуващата се повърхност на водата.

— Не е възможно да предвидиш какво ще се случи. Освен ако не се намираш в бъдещето и не гледаш назад — обясни той. — Тогава можеш да видиш всичко. След това изпращаш тази информация на някой човек в миналото, който ще я използва както искаш ти. Ще качи известна част от нея на уеб сайт, друга част ще продаде на нефтена компания… всичко това ти е ясно, защото от твоята перспектива вече го е направил.

Мико го прекъсна.

— Знам, че съм нова в отбора, но ще стана адвокат на дявола. Не е ли възможно да става случайно?

Уил извади сгънатия лист от джоба си и го подаде на жената.

— Прочети това — каза той.

Мико разгъна листа. Хамза се приближи до нея и прочете написаното над рамото й.

— Нали се сещате за шоколадовото мляко? — попита Уил. — То се превърна в най-популярната безалкохолна напитка в страната през трите месеца след предсказанието на Оракула. Всички останали понесоха голям удар — газирани напитки, студен чай, всякакви видове сокове, включително портокалите, грейпфрутите, каквото се сетите. Но ние казахме на онзи хедж фонд…

— СУБГ — припомни Хамза, без да сваля поглед от листа.

— Точно така. СУБГ. Продадохме им предсказание, което ги накара да инвестират сериозно в отглеждането на цитруси с нагласата, че сланата във Флорида през май ще вдигне много цените. С шоколадовото мляко обаче всичко тръгна в другата посока — известно време никой не искаше да пие портокалов сок, затова цените паднаха много и СУБГ трябваше да налеят още пари, за да се задържат на повърхността. Въпреки това ударът беше голям. Както за цитрусите, така и за СУБГ. Фалираха миналия месец. Предполагам, че не са имали достатъчно пари, за да оцелеят, след като ни платиха почти половин милиард долара и направиха лоша инвестиция.

Спомням си — помисли си Хамза. — ДАУ спадна с четиристотин точки през този ден. Но тогава не осъзнах, че…

Вдигна поглед и видя, че Уил се е вторачил в него, спокойно.

— Това… това не е възможно — каза Хамза.

— Ще ми се наистина да беше така. Работих над този лист, откакто съм тук. Проучвах, опитвах се да намеря връзките. Засега открих само четиринайсет, но трябва да има още, които не мога да видя или които още не са се случили. Като „Транспайп“. С нея стават петнайсет.

Хамза се съсредоточи върху написаното на листа, който съпругата му продължаваше да държи. Ръката й трепереше.

— Не мога да събера цялата картина — призна Уил, като в същото време топеше пръст във фонтана и наблюдаваше образуващите се по повърхността пръстени, — но мисля, че Сайтът работи за осъществяването на три или четири основни цели. Смятам, че накрая тези цели ще се обединят в една обща и ще последва нещо друго. Всичко това прилича на мелодия — като песен, на която повечето тракове са махнати. Чуват се само беквокали, барабани и духовата секция, но си наясно, че има още.

— Значи, това е пъзел? — попита с леко писклив глас Мико. — Игра?

— Не е игра — отвърна Уил. — Прилича на онези машини на Руб Годсбърг^[1]… или пък не… на гигантски двигател. Имам чувството, че някой там задвижва всичко напред.

— Какво точно задвижва? — отново се обади Мико. — Ако е двигател, какво задвижва?

Уил сви рамене.

— Предполагам, че света. И, да — продължи той, — знам, че никога не съм бил човек, който говори за подобни неща, нито пък ми е пукало за тях, но ще се изумите колко интересно става всичко, когато се замислите, че вие сте го причинили.

Уил загреба шепа вода от фонтана и остави капките да закалят обратно в него.

— Това е лудост — каза Мико. — Трябва да направим нещо.

— Можем само да се оттеглим — заяви Хамза. — Разполагаме с много пари. Кораловата република е почти готова. Вчера получих доклад как върви строежът на столицата. Всичко останало е завършено. Можем да вкараме в действие плана за оттегляне.

Уил разтвори ръка и позволи на последната вода да изтече обратно във фонтана, след което се изправи и избърса длан в тениската си.

— Мисля, че Сайтът се надява да постъпим точно така — отвърна той. — Смятам, че точно заради това получихме толкова много предсказания, които да можем да продадем. Сякаш ми предлага някаква отплата, благодарение на която просто да изчезна и да го оставя да си върши каквото там си прави. Но не мога да го сторя. Трябва да разчистя собствената си каша.

Уил се изпъна и ги погледна.

— Но не и с вас. Не мога да ви позволя да се замесвате повече. Сериозен съм.

Мико поклати глава.

— Искаш да свършиш всичко това съвсем сам? За бога, Уил, още малко и щеше да започнеш да складираш урината си в буркани!

— Ще се оправя — отвърна малко раздразнено той. — Не се тревожете за мен. Нищо лошо не може да ми се случи. Не и сега. Не и на Оракула.

— Уил, това е нелепо — заяви Хамза обезпокоено. — Няма никакъв Оракул. Това си ти.

— Разбира се — отвърна той. — Слушай. Мога да го победя. Знам, че мога. Експериментирах. Ето… нека ви покажа.

Уил се обърна и се устреми към натоварената улица между хотела и плажа.

— Къде отиваш? — провикна се след него Мико.

Той не отговори. Без да забави ход, застана на тротоара на оживената улица, на косъм от бързите коли, мотори и камиони, които тежаха по няколко тона.

След което направи още една крачка.

— Не! — извика Мико.

Хамза хукна към улицата и забеляза с периферното си зрение, че войниците в най-близкия военен пункт се обърнаха да видят какво се случва. Притеснението му от тях беше заменено от увереността, че всеки момент ще чуе писък на спирачки и тежък удар, който ще направи приятеля му на пихтия.

Спря се в края на улицата и видя как Уил прекоси Рамбла Република де Мексико към плажа, като гледаше само напред, сякаш се разхождаше по някаква морава в Сентръл Парк, а не пресичаше път с четири ленти и хвърчащи коли, движещи се със средна скорост от шейсет километра в час.

Запищяха клаксони, автомобили отбиха встрани. Войниците в най-близкия до улицата контролен пункт свалиха автоматите от раменете си и се опитаха да видят какво става.

Светофарът светна червено, пешеходната пътека се освободи и Хамза и Мико тръгнаха към плажа. Хамза се обърна наляво и видя Уил на около петдесет метра от тях. Седеше на една пейка и гледаше океана.

— Какво беше това, мамка му, идиот такъв? — разкрещя се Хамза.

Уил вдигна поглед и се усмихна. Усмивката му беше странна — едновременно празна и искрена.

— Казах ти. Нищо няма да се случи на Оракула. В пълна безопасност съм — отвърна той.

— Това е лудост, Уил — заяви Хамза. — Това е… просто тъпо.

— Не, не е — отвърна приятелят му. — Все още разполагам с предсказания, които не съм споделил със света. Вероятно Сайтът иска да направя нещо с тях и няма да ми позволи да умра, докато не го сторя. Тези предсказания са моята застраховка „Живот“. В момента съм неуязвим.

Усмивката на Уил стана още по-широка. Прекалено широка.

— Аз съм Супермен — обяви той.

Погледна отново към океана.

— Смятам да го победя. Не съм просто инструмент за някакъв… паякообразен, който се крие зад стените на света и отслабва основите му. Аз съм Оракула. Мога да оправя нещата.

— Стани, Уил — нареди Мико.

Той се изправи, а усмивката му изчезна. На лицето му се изписа несигурност. Мико пристъпи напред с протегнати ръце.

— Не казвай „аз“.

Уил я погледна объркано. Жената го прегърна силно. Той я потупа глуповато по гърба.

— Мамка му, Уил, просто ме прегърни — настоя Мико.

Думите й бяха приглушени от гърдите му.

След този жест от страна на дребната жена той се предаде и уви ръце около нея. Стояха така около трийсет секунди под зоркия поглед на Хамза.

Най-накрая Мико го пусна и отстъпи назад. Подсмърчаше.

— Трябват ти хора — настоя тя. — Навярно си мислиш, че не е така, може да ти се иска да не е така, но на никого не му е по силите да се справи с това съвсем сам. И тъй като двамата с Хамза вече знаем и те обичаме, смятаме да ти помогнем, независимо дали го искаш, или не.

Уил се опули насреща й.

— Хайде да се прибираме у дома — изрече Мико.