Чарлс Соул
Годината на Оракула (36)

Глава 36

Почти приключи, помисли си Уил.

Всичко беше започнало със сто и осем предсказания. Всички, с изключение на две бяха споделени по един или друг начин — публикувани на Сайта, продадени, използвани като доказателство за достоверността му, използвани като средство да избяга от проклетия президент на САЩ… и сега му останаха само две.

Едното бяха числата: последното предсказание, което все още му беше неясно. Другото беше пълна безсмислица — кратко изречение, което съдържаше толкова малко подробности, че не беше възможно да го разбере или използва. Щеше да се сбъдне по-късно през деня, затова Уил си помисли, че тогава всичко ще му стане ясно. Вероятно Сайтът щеше да причини някакво нещастие чрез него — например да се срути стената на язовир „Хувър“.

Погледна през прозореца. Северно Охайо се точеше пред погледа му със своите невзрачни равнини, осеяни с безлични градове. 1–80 беше истинска магистрала към ада — щеше да ги отведе до половината от пътя им, но по нея нямаше много за гледане. Всичко изглеждаше спокойно и нормално. Някак си отпуснато.

В действителност обаче не беше така. Почти всички предсказания се бяха осъществили. Историята наближаваше края си. През последните няколко дни го бяха отвлекли агенти на президента, светът беше научил самоличността на Оракула, нападнаха него и най-добрите му приятели и Уил избяга от града като плъх, който се притиска в железопътната линия, за да не бъде премазан от наближаващия влак.

Почувства се като в детството си, когато беше на осем-девет години. Един ден просто си караше велосипеда в квартала и се озова на върха на някакъв хълм. В онзи момент не го биваше особено с колелата — баща му го беше научил да кара едва преди месец. Спусна се с велосипеда и почти веднага започна да набира скорост, докато не стигна момент, в който краката му вече не можеха да насмогват да въртят педалите. Видя трафика на улицата в долната част на хълма и осъзна, че няма какво друго да направи, освен да се забие в канавката, но тъй като се страхуваше повече от нея, отколкото от трафика, затаи дъх и остави съдбата сама да избере катастрофата, която да го довърши.

Сега беше същото. Сайта беше велосипедът и Уил го караше към трафика. Но не само той. Всички. Целият свят.

Погледна вестника в скута си и се намръщи.

На първа страница — на всички първи страници — имаше една и съща снимка, която Си Ен Ен бяха използвали в емисията си, когато обявиха самоличността на Оракула. Уил Дандо седеше в ъгъла на сцената в някакъв клуб, с бас китара върху краката си, която настройваше преди концерта. Спомняше си тази изява — кратък сет със собственик на хедж фонд, способен да си позволи чудесна група от музиканти, които да акомпанират на калпавите му изпълнения на кавъри на Дейв Матюс. На шоуто присъстваше професионален фотограф, сякаш това щеше да е събитието на века, а не най-обикновена изява в девет часа в четвъртък в „Мъркюри Лаундж“.

Фотографиите се появиха няколко дни по-късно на уеб сайта на певеца. На една от тях беше самият той, затова си я свали и я използва като профилна снимка на сайтове за запознанства, и то не безуспешно.

Сега можеше да я види в ъгъла на всеки екран, на всяка интернет страница, на всеки вестник. Уил я намрази.

Пропусна първите три статии — всичките бяха свързани с Оракула, ровеха се надълбоко в миналото му и цитираха хора, които присъстваха по някакъв начин в живота му. Не прочете нищо от тях. Трябваше да продължи да действа, а потапянето в тази дисекция на съществуването му щеше да го парализира.

Всяка статия, която не беше свързана с Оракула, описваше една разбунтувала се планета. Икономически смут, сериозни военни действия на четири континента: изтеглянето на американските сили от Нигер, бунтове, причинени от военен диктатор в малка страна в Централна Азия, който беше събрал армия и беше обсадил някакъв град, размирици във Франция и много други битки — малки и големи, преврати, потъващи пазари, страх.

Зад всичко това стоеше Сайтът.

Уил изкриви ядосано уста. Сгъна вестника и го хвърли зад себе си, където малка, но постоянно растяща купчина от други издания покриваше задната седалка и се изсипа на пода.

Отвори една тетрадка в скута си и взе комплекта с цветни моливи, които купи миналата вечер, заедно с вестниците и списанията, падащи от задната седалка. Започна да си води бележки от прочетеното сутринта. Много от страниците вече бяха запълнени с текст в различни цветове — опитите на Уил да анализира плана на Сайта, да разбере какво е направил и какво се опитва да стори.

Предсказанията на Оракула — всичките сто и осем на брой — се мъдреха в черно на първите няколко страници. Самият факт, че ги беше записал в две различни тетрадки, не му убягваше. Той изгори предсказанията, но те отново се появиха.

Събитията, оцветени в зелено, представляваха потвърдените последици от всяко предсказание на Оракула, което беше публикувано на Сайта или продадено. Вълните.

Всичко в син цвят беше непотвърдено, но вероятно да се случи. Червените събития представляваха задънени улици — предсказания, които първоначално са изглеждали свързани, но са спрели да си взаимодействат с останалата част от мрежата на Сайта. Уил ги включи, защото беше напълно възможно все още да не е установил всички взаимовръзки — освен това Сайтът можеше да поеме по път, който отново да ги свърже.

Последният цвят — лилавият — означаваше най-важното. Онези събития, които се случваха, когато зелените се свързваха едни с други и се устремяваха към по-значима цел. Доколкото разбираше, тази по-значима цел представляваше ураганът от злочестини, описан във вестника, който току-що прочете.

Пътуваха само от два дни, но мили боже, на Уил вече му липсваше интернетът. Да следи случващото се със Сайта само чрез вестници и списания, беше влудяващо. Разполагаше с няколко предплатени телефона, които можеше да използва, за да влезе в мрежата, но ги пазеше за спешни случаи, а проверяването на cnn.com не беше сред тях.

Опита се да чуе новините по радиото, докато пътуваха на запад, за да е наясно какво се случва в реално време, но дори няколко часа му дойдоха повече. Наслуша се на прекалено много диджеи, токшоута и предавания, които се ровеха в живота на Уил Дандо.

Приключи с бележките от сутрешното четиво, затвори тетрадката и я остави на таблото заедно с моливите.

Погледна Лий, която беше стиснала волана — ръцете й приличаха на часовникови стрелки, показващи два и десет. Искаше да говори за теориите си и да обясни какво прави Сайтът, но в интерес на истината, не познаваше тази жена. През първите часове от пътуването разговаряха по маловажни теми, но впоследствие стана ясно, че тя желае отговори, които Уил не беше готов да й даде, и настъпи неловка тишина.

Цялата ситуация беше изумителна. Познаваше Лий Шор от три дни, а вече разчиташе изцяло на нея. Всички в света знаеха как изглежда Оракула, следователно нямаше как да зареди сам бензин, не можеше да се храни на публично място и да прави каквото и да било, без да подложи на риск… какво?

Отново чу онзи звук, когато Мико си удари главата в тротоара.

Лий беше риск, но скоро трябваше да стигне на запад — защото положението се беше влошило, и тя можеше да го отведе там. Докато илюзията за Оракула съхраняваше силата си, заедно с всичките преимущества, които тя му носеше, и цялата информация, която репортерката смяташе, че той притежава, всичко щеше да е наред.

Отчасти заради това не пускаше радиото и не говореше кой знае колко. Ако Лий научеше прекалено много за Оракула, човекът, който седеше до нея, можеше да спре да бъде всемогъщият Оракул и да се превърне в обикновено хлапе на велосипеда си, което се е устремило надолу по хълма и се чуди как ще загине.

За капак на всичко направо се побъркваше от притеснение за Хамза и Мико. Нямаше представа какво е състоянието им и не можеше да им се обади — дори не знаеше къде са. Смяташе, че са ги заловили и са ги върнали в Куантико, където онзи задник Лютън ги разпитваше в момента.

Уил погледна радиото, тази сладка изкусителка, която му предлагаше съвсем пресни новини.

— Само за няколко минути — обеща той и си спечели повдигната вежда от страна на Лий.

Натисна копчето за включване.

— … не познавам Оракула — каза Хамза с глас, който беше леко изкривен от статичния шум, — но ако го познавах, щях да му кажа да продължава в същия дух. Двамата със съпругата ми бяхме ранени по време на нападение от страна на хората на Хосая Брансън, но това не е по негова вина. Той спаси много животи и помогна на много хора. Не искам случилото се с нас да го накара да спре да си върши работата. Мисля, че е герой.

— Майка му стара — изуми се Лий, — това Хамза ли е?

— Да — отвърна Уил, който слушаше много внимателно.

Разбра какъв подарък му правеше приятелят му.

Разнесе се втори глас — жена, уверена и решителна.

— Твърдите, че не познавате Оракула, чиято самоличност беше разкрита. Той е мъж, на име Уил Дандо, когото определено познавате. Били сте съученици в гимназията. Освен това разговаряхме с хора, които ни споделиха, че двамата сте изключително близки приятели. Вие обаче…

— Той не беше разкрит като Оракула. Преподобният Хосая Брансън твърди, че е Оракула. Не чух никакви доказателства… но ако трябва да бъда честен, не успях да слушам внимателно, тъй като бременната ми съпруга и аз бяхме връхлетени от гневна тълпа, изпратена по петите ни от Брансън.

— Така ли виждате ситуацията? — попита интервюиращата.

— Не само аз — отвърна Хамза. — Прекарах сутринта в срещи с изключително добри и скъпи адвокати и всички са на едно мнение. Брансън е прекарал месеци в убеждаване на милионите си поклонници, че Оракула е дяволът. След това обяви, че Уил е тази личност и разкри името и адреса му на живо по телевизията. Брансън е знаел много добре какво точно ще се случи. Това е опит за предумишлено убийство. Този човек е престъпник и смятам да направя всичко по силите си, за да се уверя, че ще си плати за нанесените щети на мен, съпругата ми и нероденото ни дете.

— Какво ще кажете за Уил Дандо? — попита интервюиращата. — Никой не го е виждал от нападението пред апартамента му насам.

— Нямам представа къде е — призна Хамза. — Но ако бях на негово място, щях да отида много надалече, да се скрия и да се подготвя да осъдя Хосая Брансън.

— Всички чухме силните думи на господин Хамза Шейк, станал жертва на нападение от страна на група хора, търсещи саморазправа с Оракула — поясни репортерката. — След кратко прекъсване ще поговорим с нашите правни експерти дали твърденията на господин Шейк са основателни.

Започна реклама и Уил изключи радиото.

— Той ме освободи — погледна към Лий.

— Чакай малко — отвърна тя. — Знаеше ли, че Хамза ще гостува по радиото?

— Не.

— Тогава как…

— Аз съм Оракула — отговори Уил, като едновременно излъга и каза истината.

За миг Лий откъсна очи от пътя и го изгледа.

— Каза, че те е освободил. Освободил те е, за да направиш нещо конкретно ли? Какво означава това?

— Точно сега означава да продължаваш да караш — рече Уил.

— Сериозно? — отвърна с напрегнат глас репортерката. — Нали си наясно, че всичко това е малко… ужасяващо?

— Да. Съжалявам. Ще ти обясня повече, когато мога. Точно сега вероятно е най-безопасно просто да продължим напред.

— Аха, виж, извинявай, че ще ти го заявя по този начин, но стига вече. Трябва да спрем.

Уил рязко се обърна към нея.

— Какво? Защо?

Тя също се обърна и го погледна право в очите, след което устата й се изкриви в усмивка.

— Защото бензинът ни почти свърши.

— Господи — въздъхна Уил.

Лий се засмя.

— Съжалявам, човече. Просто исках да се поебавам с теб. Да те подразня малко.

— Добре — отвърна той. — Май си го заслужих.

— Време е да си сложиш перуката.

Уил вдигна поглед към пътя и видя, че излизат от магистралата. Отвори жабката, в която се намираха русата перука, бейзболната шапка и слънчевите очила, заменили дегизировката, изгубена в „Уолдорф“ заради премеждието с Тренера.

Лий изцъка неодобрително, когато свиха към бензиностанцията.

— Над осем долара за галон — възмути се тя.

— Аха — отвърна Уил и намести бейзболната шапка над перуката. — Трудно е за вярване.

Но не беше. Сайтът вдигаше цените на горивата от месеци. Беше отдаден на целта да отрови целия свят и да го превърне в хаотична каша.

 

 

Уил извади три двайсетачки от портфейла си и ги подаде на Лий не без особено притеснение. Предстоеше им да пътуват поне още четири дни. Не можеха да използват банкомат, защото се проследяваха също толкова лесно, колкото мобилните телефони, а всички банкови сметки бяха свързани с името му или с дейността му като Оракула и вероятно вече бяха разкрити и подложени на наблюдение. Започнаха пътуването с около хиляда долара, но те бързо се стопиха в разходи за храна, бензин, евтини хотели и дневния бюджет за вестници.

Уил чу как Лий отвори капачката на резервоара и започна да налива бензин. Взе си отново тетрадката, прелисти я и се опита да намери смисъл във всички списъци и диаграми, но не виждаше нищо повече от заплетена мрежа от различни цветове.

С крайчеца на окото си забеляза… някого. Видя някакъв мъж — възрастен, чернокож — от другата страна на паркинга на бензиностанцията. Той стоеше до очукана тойота селика… и се взираше право в него с объркан и настоятелен поглед. Извади телефон от джоба си, натисна нещо на него, вторачи се в дисплея му, след което погледна обратно към тях двамата и чертите на лицето му се изпънаха.

Нямаше никакво съмнение какво гледаше — снимка на Уил Дандо на сцената, с бас китара и лека усмивка.

— О, мамка му — ядоса се Уил.

Отвори вратата на колата, подаде глава от нея и се опита да привлече вниманието на Лий.

— Трябва да тръгваме. Веднага.

— Наляла съм едва за двайсет долара — отвърна тя.

— Зарежи. Мисля, че един тип ме разпозна.

Лий присви очи. Извади маркуча от резервоара, сложи му капачката и бързо се намести зад волана.

— Кой е?

— Някакъв тип със зелена селика. Тръгни бавно, нека не му даваме причина да вярва, че е видял онова, което си мисли. Просто се върни на магистралата.

— Добре. Проклятие.

Колата потегли към рампата 1–80 и набра скорост, когато се включи в движението.

— Там ли е? — попита Лий, докато ускоряваше. — Последва ли ни?

— Не го виждам — отвърна Уил, като се опитваше да гледа назад, без да е очевидно, че го прави. — Може би успяхме… мамка му.

Селиката смени лентата. Намираше се на шест коли зад тях и се показа като змия иззад един камион. Движеше се много бързо, ускоряваше и очевидно се опитваше да ги настигне.

— Давай! — провикна се Уил.

— Накъде? — попита Лий с толкова спокоен глас, че заслужаваше похвала.

— Към следващия изход. Няма да успеем да му се измъкнем на магистралата, тъй като пътят е прав. Може би ако увеличим дистанцията помежду ни, ще завием някъде по-напред. И ще се скрием.

— Като по филмите — отвърна Лий, но беше повече от ясно, че това не е измислица.

— Аха — отвърна Уил и погледна през задния прозорец.

Вече не се опитваше да се крие. Усети ускорението, когато спътницата му настъпи газта.

Следващият изход водеше към поредния малък град. Лий влезе в рампата малко по-рязко, колата поднесе, но бързо успя да я овладее. Селиката беше хваната в капана на трафика, което им позволи да увеличат разстоянието помежду им, но не особено много. Не и километри.

Лий зави в края на рампата и гумите изпищяха. Уил се зачуди къде се беше научила да кара така, но реши да престане, тъй като беше напълно възможно никъде да не се беше учила.

Тетрадката се плъзна от таблото, падна в скута му и се разтвори. Той погледна към нея, положи ръка върху страницата и видя, че на страниците са написани предсказания на Оракула. Едно от тях привлече вниманието му. Уил хвърли бърз поглед на часовника на таблото — единайсет часа и три минути — и след това отново се съсредоточи върху написаното.

Уил заоглежда пътя и малкия депресиращ град, който все повече се уголемяваше пред тях. Знаеше, че вероятно бяха влезли в полезрението на полицейския участък на Старлинг, Охайо, но не му пукаше.

— Търси пералня! — нареди той.

— Какво? — изуми се Лий, понеже нямаше идея за какво й говори. — За какво ни е притрябвала?

Уил погледна назад и видя селиката да слиза по рампата.

Нямаше представа какво иска преследвачът им, дали ги преследваше за някаква обявена за главата му награда, или просто за да се хвали пред приятелите си. Възможно беше да иска да го убие. Най-вероятно имаше въпроси към него, но вече не му бяха останали отговори.

— Ето там — каза Лий. — Напред и вдясно. Сега какво?

— Завий — нареди Уил и си пое дълбоко въздух.

Репортерката отби на паркинга и спря до бял ван с някакво лого на него… Уил не си направи труда да прочете какво пише. Излезе от колата и побягна към входа на пералнята. Забеляза селиката, която също паркира след тях. Отвори вратата и влезе вътре. Лий вървеше на няколко крачки след него.

Пералнята беше… просто пералня. Перални машини, сушилни и сгъваеми маси. Вендинг машини за сапун, омекотител и закуски. Няколко аркадни игри, които се смятаха за истински съкровища във всеки бар в Уилямсбърг, а тук седяха изоставени и прашасали. Клиентите, които не бяха много, но не бяха и малко, носеха еднакви тениски и гледаха Уил и Лий с изумени изражения.

Уил сграбчи перуката, шапката и слънчевите очила.

Лий го изгледа ужасено.

— Какво, по дяволите, правиш?

Уил махна глупавата си, безполезна дегизировка.

Реакцията беше мигновена. Абсолютно всички в пералнята разбраха кой е. Оракула беше дошъл в Старлинг.

— Ти — изрече най-близкият до него човек, който беше слаб тип със сребриста коса и също носеше една от идентичните тениски. — Ти си него.

— Така е — отвърна Уил.

Вратата зад тях се отвори и мъжът от бензиностанцията влезе вътре. Уил се обърна да го погледне.

— Знаех си — каза онзи и размаха пръст. — Проклетият Оракул!

Мъжът пристъпи към него с напрегнато и маниакално изражение. Извади някакъв предмет от джоба си. Вероятно телефон, с който да направи снимка. Може би нещо друго — нож или пистолет.

Уил отстъпи назад, като сграбчи Лий за ръката и я издърпа зад себе си.

— Спри — отсече той. — Спри на секундата.

Но мъжът не спря. На лицето му се появи усмивка.

— Не — отвърна той. — Знаеш ли какво означава това?

Тогава се появи другият мъж, по-възрастният с тениската.

Той застана между Оракула и неговия… нападател? Молител? Фен? Вдигна ръка.

— Чу Оракула — натърти той. — Моля, отстъпи.

Другите клиенти също се намесиха и заобиколиха мъжа от бензиностанцията. Всички носеха еднакви тениски. Уил най-накрая успя да прочете надписа с елегантни тъмносини букви на бял фон: „МЪЖКИ ХОР НА СИНСИНАТИ“.

— Какво е това, мамка му? — попита мъжът със селиката.

На лицето му играеха несигурност и малко страх.

— Нищо — отвърна първият човек, който очевидно беше ръководителят на „Мъжкия хор на Синсинати“. — Освен ако ти не го направиш на въпрос.

Обърна се към Уил.

— От какво се нуждаеш? Как можем да ти помогнем?

Уил се замисли.

— Просто искам да избягам от този тип. Трябва ми малко преднина. Това е всичко.

Възрастният човек кимна и се обърна към онзи със селиката.

— Добре. Ти ще останеш с нас, а Оракула ще си тръгне. Ще го пуснеш да отиде където си поиска и няма да го преследваш. Ясно?

Мъжът със селиката изгледа заобиколилите го защитници на Оракула и ги прецени. Прибра ръка в джоба си и бързо я извади, за да покаже, че е празна.

— Ясно.

Ръководителят на хора се обърна към Уил. Отнякъде се появиха ключове за кола, които мъжът му подхвърли. Уил ги улови и изгледа недоумяващо непознатия.

— Този господин знае какво караш. Ето защо няма да е лошо да вземеш моята кола. Спряна е до вана отвън, под наем е, записана на моето име. Качвай се и тръгвай. Аз ще покрия разходите.

Уил погледна Лий, която изглеждаше напълно изгубена, сякаш нямаше представа какво се случва. Ако трябваше да бъде честен, и той нямаше.

— Благодаря ти — каза на ръководителя на хора. — Ще ти оставим ключовете за нашата на седалката. Продай я, прави с нея каквото си искаш. Благодарни сме ти за помощта. Повече, отколкото предполагаш.

Уил огледа мълчаливите членове на хора, мъжа със селиката и перуката, шапката и слънчевите очила в ръката си.

— Защо? — попита той.

Ръководителят примигна изненадано.

— Не знаеш ли? Ако не знаеш, тогава защо дойде тук точно сега…

— Просто ми кажи — подкани го Уил. — Заради някое от предупрежденията, нали?

— Да. Бяхме на турне в Уисконсин. Постоянно сме на път. Маршрутът ни щеше да ни отведе до моста „Хоун“ в Милуоки точно когато се срути. Нямаше как да сме сигурни дали щяхме да попаднем там в точния момент, но шансовете бяха доста големи. Единствената причина да не минем оттам си ти. Доколкото разбираме ситуацията… — ръководителят посочи всичките си колеги, — живи сме благодарение на теб. Да ти помогнем сега, е най-малкото, което можем да сторим.

— Аха — отвърна Уил. — Да.

Обърна се и тръгна към изхода. Лий вървеше по петите му.

— Моля те — провикна се мъжът със селиката, заобиколен от певците. — Искам да те питам нещо. Само едно.

Уил и Лий излязоха, събраха си нещата от линкълна и ги прехвърлиха в новото си превозно средство — светлосин нисан седан. Оставиха ключовете на колата си на шофьорската седалка, след което се качиха в тази на ръководителя на хора, върнаха се на 1–80 и поеха на запад.

Караха така около три километра, преди Лий неочаквано да отбие встрани на магистралата и да набие спирачки. Погледна Уил с ококорени очи и бяло като платно лице.

— Как? — попита тя. — Как?

Той кимна. Взе тетрадката на Оракула и я отвори на четвърта страница. Прокара пръст по предсказанията и накрая спря на две трети от листа. Вдигна я, за да може Лий да прочете написаното.

21 ЮЛИ, 11:07 — ЕДИН МЪЖ РАЗКРИВА САМОЛИЧНОСТТА СИ В ПЕРАЛНЯ.