Чарлс Соул
Годината на Оракула (42)

Глава 42

— Смятаме, че нахлуването на Китай във въздушното пространство на Пакистан е било преднамерено, господин президент.

Началникът на Обединения щаб, генерал Айра Блакман, посочи с химикалката си големия екран, който заемаше преобладаващата част от операционната зала. В момента на него се виждаше сателитно изображение на границата между Пакистан и Китай с нанесени въздушни и наземни военни единици от двете страни — Китай бяха в червено, а Пакистан в жълто.

Снимките са чисти — помисли си Даниъл Грийн, — но докторите дадоха ясно да се разбере, че това нищо не означава. Лимфомът се появява бързо. Днес може да съм здрав, а следващата седмица да съм с единия крак в гроба.

— Демонстрация на сила след предсказанието на Оракула за революцията след няколко години. Искат да покажат, че са могъщи както винаги — добави съветникът по националната сигурност.

Грийн се пресегна към пълната с черно кафе чаша пред себе си и отпи глътка. То беше горещо и перфектно. Светът наближаваше своя край, но опазил бог кафето му да изстине.

— Въпреки това са се върнали, нали? — отправи въпроса си към двайсетимата униформени военни в залата. — Не е било истинска атака?

— Правилно, господин президент. Пакистанците са изпратили изтребители да ги посрещнат, но китайците са се върнали обратно на своя територия — обясни началникът.

— Според нас ще нападнат ли? — попита Грийн.

Последва дълъг и крайно обезпокоителен поглед между съветника по националната сигурност и началника.

— Не и без провокация, сър.

— Дефинирай какво имаш предвид под „провокация“ — каза Грийн и почти, наистина почти, му се прииска да не беше отпращал Тони Лютън. Той по-добре се оправяше с военните.

— Всичко. Недоразбрана заповед, сърбящ пръст… но най-вероятната причина ще е изстрелването на ядрената ракета на Торокул срещу Ут — обясни съветникът по националната сигурност.

— Божият меч — поясни Грийн.

— Да.

— Все още ли не можем да намерим тази проклетия?

— Не можем, сър. Претърсваме региона за радиационни следи с дронове, но теренът е много проблемен. Ако е скрил ракетата в някоя пещера или дълбока долина, може никога да не я…

Вратата на залата се отвори — напълно необичайна ситуация, която накара всички да се обърнат. Секретарката на Грийн, едра жена, на име Мередит, влезе и отиде при него. Наведе се до ухото му и заговори тихо.

— Телефонно обаждане, господин президент.

— Предполагам, че е изключително важно, иначе нямаше да ме прекъснеш — отвърна Грийн.

Мередит кимна.

— Обажда се майор Картър Грънфелд, господин президент. Използва код, с който не съм запозната: „Залез“. Желаете ли да разговаряте с него?

Устата на Грийн се изви нагоре.

— „Залез“ — повтори той. — Да, свържи ме.

— Добре, сър — отговори секретарката, вдигна слушалката на специалния му телефон, натисна няколко бутона и му я подаде.

— Майоре, какво е положението? Щом използвате „Залез“, очаквам добри новини — започна Грийн.

— Господин президент, говорите с Оракула — произнесе един твърде познат глас. — Нуждая се от услуга.

Грийн стисна силно слушалката. Усети ръбовете й да се впиват в дланта и пръстите му и му се прииска да строши проклетото нещо.

— Защо си мислиш, че ще искам да ти правя каквито и да било услуги?

— Защото ще съм ви длъжник. И защото ще съм по-склонен да забравя за отвличането в Ню Йорк и факта, че днес се опитахте да ме убиете.

— Синко, нямам представа за какво говориш. Повече от ясно ми е обаче, че се справяш добре със спазването на обещанията си. Защо, по дяволите, реши да пуснеш точно това предсказание и направи един личен въпрос публично достояние. Никога…

— Случващото се е по-голямо от вас — прекъсна го Оракула. — Знаете на какво съм способен, както и всеки друг. Ще ми помогнете ли?

Президентът огледа залата. Началникът на Обединения щаб сочеше с пръст съветника на националната сигурност със зачервено лице и възмутено изражение. Екраните по стените показваха петнайсет различни версии на онова, което щеше да се случи през следващите двайсет и четири часа — дванайсет от тях завършваха с края на света.

— Какво искаш? — попита Грийн. — Не обещавам нищо. Просто ми кажи от какво имаш нужда и ще видим.

— Трябва да говоря с Торокул — отвърна Оракула.

Президентът издаде някакъв звук — нещо средно между смях и стон.

— С какво, по дяволите, ще ни помогне това? Явно не си чул за Божия меч. Готино име, нали? Трябваше него да наема да води кампанията ми. Човекът има дарба за маркетинг.

— Мога да предотвратя всичко това, господин президент. Мога да го накарам да не изстрелва ракетата. Просто трябва да ме свържете с него — натърти Оракула.

— Какво те кара да мислиш, че разполагам с тази власт? — попита Грийн.

— Вие сте президентът на Съединените американски щати.

Грийн зачака, но явно това беше всичко, което Дандо имаше да каже по темата.

По принцип му харесваше обикновените граждани да смятат, че президентът, малко или много, може да прави каквото си поиска, досущ като някакъв магьосник във фантастичен костюм. Реалността не беше чак толкова впечатляваща. Само че не можеше да го сподели с Оракула.

Погледна монтираните из цялата зала екрани — дванайсет апокалипсиса, а останалите варианти не бяха кой знае колко по-добри. Премести поглед върху лицата на съветниците си, всичките бяха брилянтни мъже и жени с невероятна власт и опит, но никой от тях не му вършеше полезна работа в момента. Единственият, който му предлагаше някаква животоспасяваща сламка, за която да се хване, разбира се, беше шибаният Оракул.

— Мога да опитам да изпратя новината до хората му — склони Грийн.

— Добре — отвърна Дандо. — Вижте, направете това, изиграйте си ролята и можете да извъртите нещата така, че накрая да излезе как сте спасили света. Не ми пука… наистина. Направите ли го както трябва, ще успеете да получите втория си мандат, с рак или без рак.

— Дали? — попита Грийн.

— Какво?

Оракула звучеше искрено озадачен.

— Ще спечеля ли?

Последва дълга пауза от другата страна на линията.

— Да — отговори Уил. — Ако ми помогнете. Колко време ви е необходимо, за да се свържете с Торокул?

Президентът въздъхна звучно.

— Никакво — отвърна той. — Знаем точно къде се намира. Изпратихме екип на Специалните части в планините, който да го държи под око.

— Моля? Защо? — учуди се Оракула. — Щом знаете къде е, защо просто не…

— Защото не можем да намерим проклетата ракета — прекъсна го президентът. — Проклетия Меч. Скрил я е някъде в планините и хората му имат заповед да я изстрелят, ако Торокул бъде заловен или убит.

Последва нова пауза от страна на Оракула.

— Добре… екипът на Специалните части може да го докопа, нали? — попита той. — Важно е да уверят Торокул, че искам само да говоря с него. Трябва да е сигурен, че ще го пуснат, след като приключим.

— Разбира се — потвърди президентът. — Не искаме каквито и да било недоразумения, повярвай ми. Тони Лютън е на място там. Помниш ли го?

— Имам някакъв бегъл спомен — отвърна сухо Оракула.

— Сигурен съм, че е така. Той ще се справи със задачата. Какво ще кажеш на Торокул?

— Почакайте и ще видите — отвърна Дандо.

— Чуй ме, малък арогантен… — започна президентът. Пое си въздух. — Ах, майната му. Кога ще си готов?

— Няма да ми отнеме много време.

— Добре, ще издам заповедта. Ще се обадя на този номер, когато всичко е уредено. Знаеш ли какви ги вършиш? — попита Грийн.

— Определено — отвърна Оракула.

Разговорът приключи.