Чарлс Соул
Годината на Оракула (18)

Глава 18

— Ако желаете да бъдете простени — изрече напевно мургавият мъж с протегната към публиката ръка, останал сам на почти тъмна сцена, — добре я разтребете^[1].

Очите му бяха затворени. Главата му — сведена. Светлините изгаснаха. Публиката не помръдваше.

Уил погледна седящата до него Айрис. Носеше прилепнала червена рокля. Беше къса и прекрасна. Той пък бе облякъл смокинг, който самата жена консиерж му беше помогнала да си купи следобед. Въобще не приличаше на смокингите, които беше носил у дома — двестадоларови и рядко прани костюми, наети за сватбите, на които ходеше. Този тук беше артикул. Нагодиха го по размерите му, докато чакаше в шивашкото ателие и пиеше писко^[2] от малка стъклена чаша.

Айрис го изгледа с повдигнати вежди и изненадано изражение.

Хосе Питалуга беше най-лошият актьор, който Уил някога беше виждал.

Публиката се канеше да освирква. Очевидно Уил не беше сам в преценката си. Никой не ръкопляскаше. Бедният Хосе стоеше сам на сцената, потънал в мрака. Очакваше аплодисментите, които Оракула му беше обещал.

По-рано през деня Уил беше прегледал набързо сюжета на „Бурята“ и знаеше, че краят е странен. В последната част от Петото действие Просперо буквално молеше публиката да му ръкопляска — очакваше се аплодисментите да го спасят от вечен затвор на острова, на който се развиваше историята. Щом никой не пляскаше, Просперо щеше да остане уловен в капана му завинаги, а Хосе Питалуга трябваше да стърчи на сцената до края на времето.

Целият театър кипеше от напрежение заради продължителната тишина. Хората поглеждаха настрани, като че ли да предизвикат ближните си да се изправят на крака.

Уил отново погледна Питалуга, който стоеше като истукан на сцената, със затворени очи, сам, мълчалив.

Това не е възможно — помисли си той. — Всички предсказания се сбъднаха. Абсолютно всички.

Предположи, че присъствието му може да е оказало промяна и да е повлияло на предсказанието. Не беше станало така в „Лъки Корнър“… точно обратното, но може би някак си…

Уил не отместваше поглед от актьора. В главата му нахлуваха всякакви възможности. Почувства се лек, открит. Ако предсказанията наистина можеха да бъдат променяни, това означаваше…

Откъм предната част на театъра се разнесе някакъв звук. Силен и пронизителен като от огромен експлодирал фишек. Питалуга падна на земята, направо колабира, сякаш живителните му сили се бяха изпарили за миг.

Онези зрители, които се намираха най-близо до сцената, ахнаха. Няколко от тях станаха от местата си и хукнаха към изходите. Появиха се сценични работници, които се затичаха към Питалуга.

Уил наблюдаваше случващото се с туптящо сърце и се опитваше да се убеди, че всичко е част от пиесата. Имаше такава вероятност. Имаше голяма вероятност да е така. Повечето хора от публиката не бяха напуснали местата си, макар първите няколко реда да се бяха изпразнили много бързо.

Атмосферата беше натежала, изпълнена с очакване и безпокойство — нещо се беше случило, но никой не разбираше какво и мнозина бяха застинали. Вероятно бяха минали пет секунди от припадъка на Питалуга. Напрежението нарастваше като скъсан в буря електрически кабел, който се виеше и съскаше на магистралата и дебнеше някой да се доближи до него, за да го изпържи.

Разнесе се друг звук, този път вляво от Уил.

Той се обърна и видя възрастен мъж с черна вратовръзка. На крака. Аплодираше, направо блъскаше дланите си една в друга, а на лицето му бяха изписани страх и отчаяние. Още няколко души станаха и се присъединиха към него — вероятно онези, които не искаха поради някаква причина предсказанието на Оракула да се окаже лъжа или просто желаеха да станат част от него.

Тогава един от хората до Питалуга на сцената се обърна и изкрещя на публиката — нещо на испански, което Уил не разбра. Бързо, кратко, измъчено и гневно.

Оскъдните овации секнаха, мъжете и жените свалиха ръце и седнаха отново по местата си. Айрис простена, покрила устата си с ръка, а в театъра заехтяха шепотите на другите посетители.

— Какво има? — попита Уил. — Не разбрах какво каза този човек.

Айрис се обърна към него. Цялата беше пребледняла.

— Някой застреля Питалуга — отвърна тя. — Той е… той е мъртъв.

Мехурът от напрежение се спука и публиката хукна панически към изходите. Уил се изправи и погледна към сцената в опит да види какво се случва там. Няколко души го блъснаха, включително и Айрис.

Хосе Питалуга лежеше по гръб на подиума, а под него се образуваше голяма локва кръв, която блестеше в алено на сценичното осветление.

ВЪЛНИ

Добре облечени мъже и жени заизлизаха от „Театро Солис“ и запушиха Плаза Индепенденция и тротоарите, които водеха към Сориано и Бартоломе Митре. Разнесе се воят на приближаващи сирени.

Повечето посетители останаха в района, събираха се на групи и оживено спореха за онова, което току-що бяха видели, и за значението му. По гърбовете им се лееше пот заради бързото им изнасяне от театъра в добавка към лятната жега. Мъжете сваляха саката на смокингите си, а жените си вееха с програмата, но никой не искаше да си тръгва. Все още не.

В цял Монтевидео, в паркове и обществени места — като Плаза Еспаня, който се намираше само на няколко пресечки от „Театро Солис“, окосения парк „Родо“ и песъчливия Плая де лос Покитос — бяха издигнати огромни екрани, за да могат жителите на града и туристите да се насладят на четиресет и третото въплъщаване на Хосе Питалуга в ролята на Просперо, заедно с малцината богаташи, които имаха възможността да си купят билети и да гледат пиесата на живо.

Хиляди хора от всякакви народности стояха едни до други, разгорещени от големите количества изпит алкохол и изядена улична храна — пържени, мазни сопайпияс, емпанада и чивито, прокарани с безброй бутилки бира „Пилзен“, „Барбот“ и „Мастра Смаяни“, объркани, обезпокоени и изплашени хора.

Екраните все още показваха сцената на „Театро Солис“, където медицински лица, полицаи и травматизирани членове на екипа на продукцията кръжаха около трупа на Питалуга. Никой не беше помислил да спре предаването и макар да нямаше кой знае какво за гледане, кадрите напомняха колко много се беше объркало всичко.

Поради някаква причина Оракула искаше вниманието на света да е насочено тук. Искаше милиони, дори милиарди мъже, жени и деца по цялата планета да гледат убийството на този човек.

Всичко започна на плажа. Някаква бутилка прелетя над тълпата и се пръсна в един от стълбовете на металната конструкция, на която беше издигнат огромният екран на брега на Монтевидео. Парчета зелено стъкло се посипаха насред дъжд от пяна и заблестяха на светлината. Почти веднага към металната конструкция и екрана се понесоха още бутилки. Хвърчащите стъкла срещнаха обърнатите нагоре лица и се надигнаха болезнени викове. Хората започнаха да се блъскат, да се гневят, да крещят и да търсят извършителите. Всичко това прерасна в размирици.

Най-накрая екранът потъмня, вероятно повреден от бутилките, или защото някой техник беше осъзнал прекалено късно какво се случва. Беше достигната критичната точка и тълпата пощуря. Тя нахлу в града — някои бяха паникьосани, други ликуваха, а трети действаха под влиянието на алкохола.

Случващото се бързо се разчу и групата от плажа беше подкрепена от хора от целия град — чупеха се прозорци, обръщаха се коли, нараняваха се, убиваха се, изгаряха се или се премазваха човешки същества.

Три дни по-късно претоварената полиция най-накрая беше заместена от Ехерсито Насионал, която възстанови реда в града чрез безразборна проява на сила. За кратко настъпи неспокоен мир, след което беше взривен контролен пункт близо до центъра, а отговорността беше поета от група, която се наричаше „Нуево Тупамарос“^[3], като скандалното движение за освобождение от 60-те и 70-те години^[4].

В обществените си изявления членовете му твърдяха, че нямат никаква връзка с Оракула, и настояваха, че просто желаят да освободят Уругвай от дългото политическо потисничество, което най-накрая е било потвърдено от въоръжените войници по улиците, нарушаващи свободите на гражданите. Последваха още бомби, кражби и манифести и най-накрая беше обявено военно положение, докато опасността от „Тупамарос“ не бъдеше неутрализирана — очевидно това беше целта им от самото начало.

Решения, последици, приспособяване и още последвали решения — всички те бяха базирани на бъдеще, невъзможно за предвиждане.