Чарлс Соул
Годината на Оракула (28)

Глава 28

Джонатан Стафман взе раницата, в която се намираше инструментариумът му — изработен по поръчка процесор „Распбери Пи“, създаден да вкара зомбиращ малуер в различни на брой електронни заключващи системи, няколко лаптопа, които съхраняваха предпочитаните от него алгоритми кодоразбивачи, и дори комплект шперцове за всеки случай. Той излезе през задната врата на прекалено топлия и запарен ван и се озова в студената априлска сутрин на Байон, Ню Джърси, което донякъде си беше облекчение.

На север се виждаха погалената от изгрева Статуя на Свободата и Долен Манхатън. Великолепието им контрастираше на склада край брега на река Хъдсън и редиците стоманени складови клетки в най-различни размери, боядисани в оранжево, със сини врати, простиращи се в двете посоки. Комплексът беше пуст. Затова дойдоха тук толкова рано.

Тренера се появи до него, заедно с двама огромни, облечени в черни костюми мъже с неясна професия, които не сметна за необходимо да представи. На Стафман му се струваше необичайно тази жена да присъства лично на изпълнението на подобна мисия. Едрите господа вероятно бяха екипът й по сигурността — подобно заключение беше подкрепено от заплашителния им външен вид.

— Накъде? — попита Тренера.

Стафман посочи към клетка 909.

— Това ли очакваше да намерим тук? — учуди се жената и посочи складовите помещения около тях.

— Честно казано, не — отвърна професорът. Тръгнаха покрай редицата клетки, а обувките им шляпаха в калта. — Смятах, че може би ще е голям склад. Но в това също има логика. Някои от тези складови клетки имат електричество. Тази компания ги отдава под наем за различни цели, не само за складиране. Евтино офис пространство, дори за малки производства като 3D принтиране и други. Някои от тях разполагат с интернет. Не са кой знае колко луксозни, но сделката е добра. Предполагам, че тук също така не се задават много въпроси.

След два завоя и малко по-дълбоко навлизане в лабиринта се озоваха пред клетка 909, където ги чакаше трети член от екипа на Тренера.

От вратата висяха тежка верига и катинар.

— Някакви проблеми? — попита своя човек жената.

— Никакви. Тук е доста тихо. Ключалката като че ли не е била използвана скоро.

Тренера отстъпи назад със замислено изражение.

— Добре. Оракула не е тук. Това е повече от очевидно. Но ще огледаме да видим дали ще се натъкнем на нещо.

Стафман въздъхна. Хората на Тренера бяха въоръжени — видя оръжията под палтата им — и нямаше никакво желание да се озовава в близост до… престрелки, битки или от каквото там се опасяваше екипът по сигурността, че да изискваше носенето на оръжия.

Професорът свали раницата си и затърси комплекта за отваряне на ключалки.

— Мога да го отключа — каза той.

— Какво търсите тук? — обади се един нов глас.

Стафман се обърна и застина, щом видя някакъв дребен мъж с мургава кожа, облечен в дънки и леко яке. Под него се виждаше оранжево-синята му тениска с логото на компанията, която отдаваше под наем складовите клетки.

Погледна встрани с очакването Тренера да нареди на хората си да го застрелят. Единият от тях дори бръкна под палтото си.

Стафман отвори уста — отчаяно се надяваше да каже нещо, способно да предотврати поредната смърт, която щеше да бъде добавена към значителната бройка, натрупана вследствие спирането на електричеството по целия свят. Усети ръката на Тренера върху своята. Вдигна поглед и видя, че жената е влязла в ролята си на мила баба, подкрепена от успокояваща и приятелска усмивка.

Вътрешната му борба — ако можеше да се нарече такава — утихна. Стафман се отпусна и се остави на течението. Както Тренера спомена още в самото начало, доктор Джонатан Стафман не беше герой.

Мъжът от екипа по сигурността извади нещо от вътрешността на палтото си — не беше пистолет, а тънък кожен портфейл, който отвори, за да го покаже на пазача.

— ФБР, сър — каза той. — Тук сме, защото работим по случай.

Подаде документите си. Пазачът ги взе, погледна ги и му ги върна. Стафман се зачуди дали този човек наистина беше агент на ФБР. Като познаваше Тренера, беше напълно възможно.

— Добре — отвърна пазачът. — Но трябваше да дойдете първо при мен. Как мога да ви помогна?

ФБР агентът — истински или фалшив — се обърна и посочи клетка 909.

— Трябва веднага да влезем вътре — заяви той. — Имате ли ключ?

— Разбира се… но не можете да влезете без заповед. Тук приемаме тези неща много на сериозно.

Стафман предположи, че причината са нелегалните дейности, които се осъществяваха в комплекса. Донякъде уважаваше почтеността на този човек.

— Да, разбира се! — проговори за първи път Тренера. Тя вече беше извадила мобилния си телефон и въвеждаше нещо на дисплея му. — Имате ли факс тук?

Пазачът продиктува десет цифри, които Тренера запомни още от първия път. Тя отстъпи встрани, изрече няколко думи в апарата си и се върна при останалите.

— Ще получите заповедта си след пет минути.

Бяха необходими само три. Пазачът прегледа документите, кимна, извади ключ за катинара и им го даде, като ги помоли единствено да му го върнат, когато приключат.

Махнаха катинара и един от хората на Тренера вдигна вратата, като я нави на ролка. Четиримата мъже и жената бяха застанали на прага и нямаха търпение да видят какво беше скрито тук, какво беше причинило отнемането на толкова много животи.

Хартия. Целият под беше покрит в хаотични купища бяла копирна хартия. Тук имаше хиляди листове… десетки хиляди дори.

Стафман се наведе и вдигна един от тях. Едната му страна беше покрита с текст. Той веднага разпозна формата на принтиран имейл — имаше изпращач, дата, час и тема. В този случай беше само една дума: Моля.

Продължи да чете, като с периферното си зрение долови, че Тренера и хората й също бяха вдигнали по един лист.

МОЖЕШ ЛИ ДА МИ КАЖЕШ КОИ ЩЕ СА СЛЕДВАЩИТЕ ПОБЕДИТЕЛИ В СУПЕРКУПАТА ИЛИ В НЯКОЯ ДРУГА ГОЛЯМА СПОРТНА НАДПРЕВАРА? НЕ СЪМ АЛЧЕН — ЩЕ ЗАЛАГАМ САМО ДОКАТО ИЗПРАВЯ СЕМЕЙСТВОТО СИ НА КРАКА. ПРЕЗ ПОСЛЕДНИТЕ НЯКОЛКО ГОДИНИ НИ БЕШЕ МНОГО ТРУДНО И…

Стафман прегледа набързо остатъка от тази приказка за лош късмет, злочестия и болести, написана в търсене на съчувствие, но в крайна сметка зарязана в складова клетка в Ню Джърси.

Професорът вдигна поглед от листа и осъзна какво точно се съхраняваше тук.

— Това са въпросите — каза той. — От Сайта.

Тренера също отклони внимание от собствения си лист и кимна.

— Възможно е — съгласи се тя. — Но не може да са всичките. Тук има много, така е, но вероятно е получил милиони имейли. Милиарди.

Стафман влезе по-навътре в складовата клетка, като по пътя си газеше и мачкаше мечтите на другите хора. Още преди да преодолее половината разстояние, разбута една висока купчина разпечатки, които се изсипаха надолу и разкриха онова, което очакваше да види — голям индустриален принтер като онези, които се използваха в офис компаниите и копирните центрове. Той беше предназначен за постоянна и целодневна употреба.

Стафман се приближи до него и видя, че на дисплея на машината светят лампички, които предупреждаваха, че мастилото и хартията са свършили — отделението за листове беше конструирано да побере хиляди бройки, за да може принтерът да работи с дни, дори със седмици, без да бъде зареждан.

— Какво е това? — попита Тренера зад него.

Стафман изкриви уста. Всичко, което беше направил и с което трябваше да живее до края на дните си, беше напразно.

— Мястото, на което отиват въпросите, изпращани от хората към Сайта. Пристигат на този принтер, който е свързан с интернет, и той ги разпечатва. Машината го е правила, докато не е свършила хартията.

— Това ми е ясно, доктор Стафман. Искам да знам защо Оракула е постъпил така.

Професорът се надвеси над принтера.

— Аз… не знам, Тренер. Може би имейл адресът е бил някаква уловка. Или… не знам. Не виждам никакъв смисъл.

Жената изсумтя неодобрително. Стафман я чу да казва тихичко нещо на един от хората си.

Професорът се съсредоточи и се опита да разбере защо Оракула беше направил всичко това.

Успя да се добере до задната част на принтера, разбута листовете хартия от пътя си, за да си осигури достъп до портовете му… и тогава го видя.

Пресегна се, извади включената USB флашка и се усмихна.

Човекът на Тренера се върна с пазача. Професорът излезе от клетката, като държеше внимателно флашката, подобно на яйце от червеношийка, и едва чуваше какво говореше пазачът на складовия комплекс на шефката му.

— Съжалявам — каза мъжът. — Този наемател плати в брой за една година. Записваме имена и телефони, но ще бъда честен с вас, не удостоверяваме тази информация при плащанията в кеш. Правим го само ако клиентите използват кредитна карта. Ще ви дам това, с каквото разполагам, но не мисля, че ще ви е от голяма полза.

— Видео записи? — попита Тренера.

— Пазим ги само две седмици — отвърна пазачът. — А ви уверявам, че никой не е стъпвал в тази складова клетка от доста дълго време.

— Е, това не ни върши особено работа — отвърна с мрачен тон жената. — Никак даже.

Стафман се изключи от останалата част от разговора. Седна на студената земя пред складовата клетка, отвори един от лаптопите си и се опита да отвори съдържанието на флашката. Дори не беше криптирана.

Вероятно не са можели да го направят — помисли си той. — Принтерът е прекалено стар, за да работи с криптиране.

На флашката имаше само няколко реда много прост код — макрос. Инструкции за работа, които казваха на машината как да управлява буфера си.

Принтерът беше настроен да получава задачи през имейл. Обикновено подобни задачи се съхраняваха на харддиск, което позволяваше използването на много опции за операторите. Много от тях можеха да чакат на опашка или да бъдат възстановени и разпечатани, ако се появеше грешка. Кодът на флашката нареждаше на принтера напълно да прескочи тази система. Всички входящи имейли се изпращаха директно в буфера на принтера, където се съхраняваха достатъчно дълго, за да бъдат принтирани, и след това се изтриваха.

Стафман подозираше, че ще намери нещо подобно, когато успя да кракне имейл адреса на Оракула. Очакваше масивна система за съхраняване на информация с обем от няколко терабайта — смяташе, че всички имейли ще са запазени в някаква огромна база данни. Вместо това се натъкна на нещо малко, което беше под няколкостотин мегабайта. Това вероятно означаваше, че имейлите стигат до друго място, но следата свършваше тук. Значи, или имейлите биваха изтривани, в което нямаше никакъв смисъл, или биваха прехвърляни на твърд диск… по-точно принтирани.

Стафман не знаеше защо Оракула беше решил да процедира по този начин — предполагаше, че той или хората му са възнамерявали от време на време да събират напечатаните имейли, но очевидно този план е пропаднал поради някаква причина.

Никоя част от откритието не му беше полезна и нямаше да му помогне да открие Оракула.

Извърна се към Тренера, която даваше инструкции на хората си. Жената млъкна и го прониза с поглед. Беше студен, като на акула. Тя не отмести очи от неговите за известно време — ледени пръсти зашариха по гърба му — и отново заговори с хората си.

Стафман беше наясно как работеше Тренера. Ако правиш каквото поиска от теб, ще бъдеш възнаграден и ще си благоденстваш до края на дните си. Ако я провалиш, дори да те остави жив, ще използва безкрайните си връзки, за да опропасти живота ти, така че следващия път, в който ти се обади, ще си толкова отчаян, че ще направиш каквото ти каже, без да задаваш въпроси.

Стафман отново насочи вниманието си към лаптопа и затърси нещо в кода на флашката, което можеше да му помогне — каквото и да е, — но нямаше следи. Само два реда изключително просто програмиране.

Но… не. Имаше още — още няколко реда заглавен текст, какъвто много програмисти вкарваха в кодовете си като подпис, както имейлите съдържаха подпис в края на текста. В началото Стафман дори не го забеляза — наличието му беше толкова нормално, че въобще не му обърна внимание, тъй като търсеше улики в програмата и в редовете, които всъщност извършваха някаква дейност.

Сега обаче погледна този текст и разпозна подписа, който се състоеше от една-единствена фраза. Много особена фраза:

ПО ПРИРОДА ЖЕНИТЕ НЕ СА ИЗКЛЮЧИТЕЛНИ ШАХМАТИСТИ, ЗАЩОТО НЕ СА ДОБРИ БОРЦИ.

Стафман се ококори.

Знаеше кой беше изрекъл тези думи — Гари Каспаров. Също така си спомняше жената, която беше сложила този надпис на малка табелка върху бюрото си преди двайсет и пет години, когато двамата работеха за PARC. Тя винаги вкарваше тази фраза в кодовете си.

Явно смяташе, че носи някакво послание. Е, независимо дали беше добър борец, или не, току-що загуби.

— Тренер — обади се Стафман и вдигна поглед. На лицето му се беше изписало облекчение. — Познавам жената, която ти трябва. Мога да ти кажа всичко за нея. Или тя е Оракула, или го познава.

— Е, добре — отвърна Тренера и се усмихна. Очите й отново станаха мили и топли. — Сигурна съм, че ще успеем да я намерим без никакви проблеми. Добра работа, доктор Стафман.

Тя се обърна към хората си и ги изгледа многозначително.

— Май приключихме с компютърния екип. Време е наземният да се включи в играта.