Чарлс Соул
Годината на Оракула (21)

Глава 21

Уил хвана ритъма и засвири четвъртини ноти в синхрон с барабаните. Нямаше нужда да мисли за нищо, просто трябваше да изпълни партията си под солата и да се съобразява с темпото. Хвърли поглед на Хосе Кабрера, който беше затворил очи и натискаше клавишите си, за да премине от петминутното си соло към началото на песента Psycho Killer на „Токинг Хедс“.

Премести поглед към публиката, която представляваше неразличими силуети на фона на сценичното осветление, но нямаше проблем да види Хамза и Мико на малката маса вляво. Изпрати им напълно чистосърдечна усмивка.

През седмиците след Уругвай и двамата го убеждаваха — по-скоро направо го принудиха — да си намери някакво занимание и да зареже за малко безкрайните си усилия да разбере какво прави Сайтът със света. И тримата работеха над този проблем, следяха новините, правеха таблици… но имаха чувството, че всичко е напразно.

Очевидно мащабът на плана на Сайта беше огромен — добре координиран и постоянно в действие. Той еволюираше в… нещо. Отборът, който беше съставен от провалил се музикант, начална учителка и бивш инвестиционен банкер, се опитваше да разбере тази еволюция, може би дори искаше да я спре.

Беше като да се мъчиш да играеш шах в тъмна стая, в която трябва да разпознаеш ходовете на опонента си само по миризмата. А си настинал. И опонентът ти е Бог.

Напразно.

Въпреки това продължаваха да работят, като чинно изучаваха шахматната дъска и се опитваха да спечелят партията, която не можеха и най-вероятно нямаше да проумеят.

Хамза и Мико бяха заедно. Те щяха да си споделят бремето, да преглътнат по-лесно факта, че Оракула е отговорен за надигането на движението „Соджо Габа“ в Нигер и последвалата американска бомбена кампания, която бавно, но сигурно изпепеляваше тази държава в опит да унищожи лидера й, като същевременно осигуряваше нова примка, на която президентът Грийн да се обеси и да намали още повече шансовете си да бъде избран за втори мандат. Или пък за бавното, но неспирно сриване на световната икономика. Или пък за другите неща, които Сайтът причиняваше на света. Двамата можеха да понесат тежестта.

Уил беше сам. Приятелите му го знаеха и се притесняваха за него. Вероятно тревогите им бяха оправдани, след като видяха какво направи в Уругвай.

Ето защо му предложиха — първо съвсем деликатно, после далеч не толкова внимателно и накрая доста настоятелно — да намери отдушник за напрежението, причинено от Оракула, което го подтикна да се обади на Хорхе и да го попита дали може да участва в една от неделните джемсешън нощи.

Винаги се провеждаха в един и същ клуб — „Счупеният лакът“ във Вилидж. Тук постоянно идваха различни изпълнители от музикалния елит на Ню Йорк, когато не бяха на турне или нямаха участия някъде другаде, просто за да се видят с приятелите си, да поклюкарстват и да посвирят. На теория всеки можеше да поиска да свири — сцената беше отворена, — но сам решаваш дали да го сториш. Хорхе казваше някое парче и бандата го подемаше. Без репетиции, без предварителни уговорки. Ако не можеш да изсвириш своята част, никой нямаше да ти се подиграва, но просто щяха да те отстранят от клуба на готините хлапета и нямаше да имаш друга възможност да се върнеш в него.

В момента свиреха двама музиканти от бенда на „Сатърдей Найт Лайв“ и един китарист, който беше записал китари за поне три Топ 10 сингъла през годините. А Уил Дандо беше на баса и си свиреше партиите. В този звезден отбор.

Чувстваше се лек. Не беше Оракула. Беше просто музикант на сцена с някои от най-добрите изпълнители в Ню Йорк и се справяше доста добре.

Песента беше към края си с последните китарни украшения, барабанни акценти и стонове на саксофона, които обикновено завършваха подобни джемсешъни като този. Четиримата мъже и жената на сцената изсвириха последния тон и започнаха да свалят инструментите си и да ги оставят на Стойките им, като през цялото време си кимаха, разменяха си шеги и се поздравяваха за уменията си.

Уил се обърна към Хорхе.

— Може ли да изпълня нещо по време на почивката? Едно парче, над което работя. Искам да видя как ще се приеме от публиката.

Хорхе се поколеба — молбата му нарушаваше етикета. Тази вечер не беше за творчески парчета, а за кавъри, и на никого не трябваше да се дава подобна възможност. Още повече че дори някой да нарушеше традицията, Уил Дандо изобщо не беше сред първите, заслужаващи подобна възможност.

Хорхе обаче само сви рамене и потупа Уил по гърба.

— Разбира се, човече — отвърна той. — Забавлявай се. Радвам се, че дойде тази вечер. Липсваше ни. Не е същото без теб. Искам да поговорим след това… Предстоят някои концерти, в които ми се ще да участваш.

Хорхе посочи микрофона отпред на сцената.

— Твой е.

Уил отиде да си вземе някои педали-ефекти и ги нареди до Стойката на микрофона. Натисна няколко от тях — лууп, тежък дисторшън и хорус — и изпробва звука, докато останалата част от бандата слизаше от сцената и се насочваше към бара.

В клуба се разнесе лаят на дисторшън, съпроводен от ехо ефект. Уил видя как изведнъж предната част от публиката се дръпна леко назад, сякаш отвята от силен арктически вятър.

— Тази песен е нова — обяви Уил. — В нея разказвам на кой етап от живота си се намирам в момента.

Започна да свири и тежки, изкривени от ефектите акорди зазвучаха от колоните. Те бяха силни, плътни и стържещи, примесени с малко мелодия.

Уил запя. Пеенето му звучеше почти като разказване със съсредоточен и решителен глас.

Не говоря със семейството си,

те не знаят какво знам.

Дванайсет души умряха

и много други, много други.

Не знаете какво знам.

Песента продължаваше ли, продължаваше, а гласът на Уил се извиваше като жален вой. Последният припев представляваше многократно повторение на думите „Аз знам“… отново и отново. Свърши, очите му бяха затворени, а последната нота отшумя в тихия клуб.

Някои го аплодираха, но бяха прекалено малко и почти не се чуваха от приказките на останалите. Много от присъстващите се бяха възползвали от почивката на бандата, за да подхванат разговори. Уил не знаеше защо се изненадва. Той беше басист, когото не познаваха, и свиреше песен, която не бяха чували. Не представляваше никаква атракция. Извади късмет, че не го освиркваха.

Всичко беше безсмислено.

Засвири отново — кратък, повтарящ се и приятен за ухото откъс.

— Какво ще кажете за света в наши дни, а? — попита присъстващите Уил. — Напоследък следя много внимателно новините. Повече от всякога. Случват се какви ли не лайна, а? Колко струва един галон бензин днес? Четири кинта?

Изсвири някакво украшение и отново се върна на откъса от три ноти.

— Ето — каза той, — нека ви дам онова, което желаете.

Земеродното рибарче^[1] измира.

В Тайванския сенат се надига скандал заради връщането на някои антики.

Дванайсет души загиват по време на обир в хранителния магазин „Лъки Корнър“ в Ню Йорк.

Самолет се разбива в пустинята на Нигер на четиресет и три километра югозападно от Табелот^[2].

Четиринайсет бебета са родени в болница „Нортсайд Дженерал“ в Хюстън, Тексас. Шест момчета и осем момичета.

Уил зърна просветващите сред публиката дисплеи на телефони — хората проверяваха Сайта. Вляво забеляза някакъв силует, чийто език на тялото подсказваше за изключително голямо напрежение. Най-вероятно силуетът принадлежеше на Хамза.

Не му пукаше. Отвори уста, за да изпее следващото предсказание, онова за полета на Малайзийските аеролинии, но усилвателят на баса му изключи. Тежкият и подсилен от ефектите ритъм, който свиреше, веднага се превърна в леко и дрънчащо подобие на себе си.

О, помисли си Уил. Обърна се встрани на сцената и видя Хорхе Кабрера до озвучителя пред пулта. Физиономията на приятеля му беше трудна за разгадаване — светлините все още му блестяха в очите, — но определено не се усмихваше.

Уил свали баса и го подпря на усилвателя си — сякаш Хорхе ще ти позволи да свириш отново след това приключение — и слезе от сцената. Мина покрай Хамза и Мико, покрай Хорхе и другите музиканти и си намери едно място в дъното на бара.

Поръча си бира и шот и докато ги чакаше да дойдат, чу как Хорхе се извинява по микрофон и обещава, че бандата ще се върне съвсем скоро.

Уил изпи шота, направи знак да му донесат още един и се зае с бирата, за да не скучае, докато дойде.

Една ръка докосна нежно неговата и той потръпна.

— Уил — каза Мико.

Обърна се към нея.

— Хамза искаше да те свали от сцената — обясни тя. — Не му позволих. Помислих си, че ще привлече прекалено много внимание към теб. Второто предсказание, за скандала в Тайван… Споделил си го с Хамза, за да го убедиш, че предсказанията са истински, нали?

— Да — отвърна Уил.

— Спомням си този ден. Върна се по-рано от работа от „Корман Брадърс“. Тогава беше много нехарактерно за него. През повечето дни едва го виждах преди полунощ. Заяви ми, че напуска, и въобще не ми изглеждаше разтревожен. Сподели ми, че предстои нещо грандиозно.

Погледите им се срещнаха.

— Бил си ти. Оказа се, че ти си това грандиозно нещо, Уил Дандо.

— Предполагам.

Мико млъкна.

Уил я изгледа и се зачуди какво си мисли. Сега като се върнеше назад в миналото, се изумяваше на глупостта си да държи съпругата на приятеля си в неведение за случващото се. Тя се беше гмурнала с главата напред в мисията да установят какъв е планът на Сайта и беше много добра в намирането на връзки, които нито той, нито Хамза бяха забелязали.

Освен това се държеше много по-мило от съпруга си. Беше внимателна. Искаше да помогне.

Уил вдигна втория шот и го пресуши.

Мико беше чудесна.

— Какво мислиш за първата песен? — попита той.

— Порасни, Уил — скастри го тя с мек тон.

Уил я погледна изненадано. Дори наранено.

— Не си толкова специален, колкото си мислиш. Не си единственият, който може да вижда бъдещето.

Мико се пресегна и взе наполовина пълната чаша с бира от ръцете му.

— Аз съм учителка. Благодарение на децата виждам бъдещето всеки божи ден, както и всеки друг учител. После се случи и това.

Тя докосна издутия си корем.

— Бъдещето не принадлежи само на теб. Всички получаваме част от него.

Мико присви очи.

— Знам как да се оправям с деца. Бях добра и търпелива към теб, защото не ми се иска отново да играеш на гоненица с камионите или да скочиш от някой покрив, понеже смяташ, че можеш да летиш. Но подобни простотии… — тя посочи към сцената — не са допустими. Не ти е позволено да се сриваш. Ще завлечеш мен, Хамза и един господ знае кого още, когато тръгнеш надолу.

Уил се намръщи.

— Деца? — попита той.

— Аха — отвърна Мико. — Държиш се като четвъртокласник. Не, даже не като такъв. Най-много второкласник.

— Виждала си на какво е способен Сайтът — започна Уил, като сам усети отбранителния си тон и се намрази, задето го използва. — Той управлява света, а аз не знам какво да направя. Не разбирам какво се случва. Знам единствено, че се случва заради мен.

— Затова реши да си изпееш предсказанията в нощта, в която сцената е отворена за всички, така ли? — попита Мико и отново посочи към нея.

— Сцената не е отворена за всички — отговори малко обидено Уил. — Трябва да имаш покана. Всъщност е голяма чест да свириш с тези хора.

— Надявам се да си се забавлявал. Не мисля, че ще те повикат скоро — отвърна грубо Мико.

Уил въздъхна и се втренчи в наполовина изпитата си и далечна бира.

— Знаеш ли, че говорих със свещеник? — попита той. — Отидох да се изповядам за първи път от средното училище насам. Нямах кой знае какво за изповядване, но исках да говоря с експерт. Някой, който е наясно с пророците. Трябваше да внимавам какви въпроси задавам. Не исках да събере две и две.

— Какво ти каза? — попита Мико.

— Обясни ми, че пророците обикновено ги убиват. На хората не им харесва онова, което Бог има да им казва, затова си го изкарват на пратеника. Ето защо пророкът трябва да се махне от обществото. Понякога го прави, защото се страхува за живота си или просто защото полудява от напрежението. Изводът е, че ако си пророк, имаш два варианта: главата ти да бъде сервирана на тепсия на някой крал или да се превърнеш в отшелник до края на дните си. Понякога и двете.

— Не знаех, че си религиозен — рече Мико. — Наистина ли мислиш, че предсказанията на Оракула са изпратени от Бог?

Уил се обърна към нея.

— Не, но точно там е проблемът. Не знам. Искам да кажа, че съм пророк според всички определения за думата. Нали се сещаш, че когато чуя как хората говорят за Оракула, обезглавяването ми се струва доста възможно?

— Да. Затова ли едва не се разкри пред целия проклет бар?

— Не. Направих го, защото… цялото това бреме е прекалено тежко. Предполагам, че просто исках… да се измъкна изпод тази тежест. Решихме, че е наша работа да разберем какво цели Сайтът, че може би трябва да го спрем… но не виждам как можем да го направим. Не че двамата с Хамза не сте наистина умни. Такива сте, много по-умни сте от мен, но става въпрос за съвсем друго ниво. Картината е прекалено сложна за нас, че да можем да я разберем.

— Не мислиш ли, че онова нещо с… как му беше името… с „Абърдийн“ ще ни помогне? Според мен звучи много обещаващо.

Уил кимна.

— Възможно е да стане. Може би. Но дори да ни помогне, едва ли подобна дреболия ще ни позволи да разбудим цялата загадка.

— Е… как искаш да постъпим? Да се откажем ли?

Уил си пое дълбоко въздух.

— Не — отвърна той. — Не мисля, че трябва да вършим всичко това сами. Искам да намерим помощ.

На лицето на Мико се изписа недоумение.

— Можеш ли… да обясниш какво имаш предвид?

Телефонът на Уил се озова в ръката му и той го включи.

— Спомняш ли си всички имейли, които двамата с Хамза получавахме в началото? Онези, които използвахме, за да намерим клиенти, които да купуват предсказания?

— Аха — отвърна Мико. — Хамза ми обясни цялата схема. Какво за тях?

— Преглеждах ги в свободното си време и отговарях на един-два на ден. Отговорите ми бяха мъгляви и окуражаващи. Не исках хората да смятат, че ги пренебрегвам. Исках да направя нещо за тях, разбираш ли? Също така раздавах пари правех анонимни дарения. Става въпрос за големи суми. Не казвай на Хамза. Сигурен съм, че ще каже как ги прахосвам или нещо подобно.

Устата на Мико потрепери в едното ъгълче.

— Ти си добър човек, Уил Дандо.

— Понякога.

Той й показа телефона си. На дисплея имаше изображение — снимка на лист хартия.

— Един от имейлите ме наведе на идея. Направих му снимка — цял ден се взирам в него и се чудя дали наистина трябва да го направя.

Мико взе телефона и увеличи изображението. Ококори се срещу Уил.

— Уха. Да не би да казваш…

— Да. Може би е начин да използваме тълпата, за да разрешим мистерията със Сайта. Трябва да пипаме много внимателно, но можем да измислим нещо.

Мико отново погледна телефона и поклати невярващо глава.

— Знаеш ли, че това би могло да помогне и с другия ти проблем? Може да накара света да приеме Оракула като обикновен човек. Да те спаси от участта главата ти да свърши на някоя тепсия. Но, божичко, Уил… — Тя се обърна към сцената, където съпругът й седеше със скръстени ръце и ги наблюдаваше. — Това никак няма да се хареса на Хамза.