Чарлс Соул
Годината на Оракула (37)

Глава 37

— Значи, Оракула е в Охайо? — попита президентът и почука с върха на химикалката по бюрото, което представляваше красиво произведение на изкуството, изработено от дървото на английския кораб „Резолют“.

Кралица Виктория го беше подарила на САЩ през 1880 година и всеки президент от Хейс насам го използваше в Овалния кабинет, с изключение на Джонсън, Никсън и Форд.

Антъни Лютън, който седеше на фотьойла от другата страна бюрото, знаеше, че Грийн мрази въпросната мебел, но беше суеверен и не искаше да се присъединява към онези, които не го бяха използвали.

— Да — отвърна Лютън. — Или поне е бил там. Тренера е по петите му. През цялото време ще знаем местоположението му.

— Тренера — повтори кисело президентът. — Добре. Какво прави господин Дандо?

— Нищо, поне доколкото ни е известно. Просто шофира. Не е публикувал нови предсказания, никаква дейност. С онази репортерка е.

— Хм. Добре. Нека тогава да стоим на разстояние. В крайна сметка с него сключихме сделка. Какво е положението с другите двама? Семейство Шейк?

— Напуснаха Съединените щати. Качиха се на самолет с лазарет, наеха медицински персонал и отлетяха.

Президентът присви очи.

— И ние просто ги пуснахме?

— Не можехме да ги задържим. Те се ползват с привилегиите от… хм, споразумението ви с Оракула. Очевидно не искат да ни създават неприятности. Хамза Шейк е насочил енергията си във вкарването на преподобния Брансън в затвора. Що се отнася до това, сър… изглежда, че Нюйоркската прокуратура сериозно обмисля да повдигне обвинение.

Лютън се подвоуми. От фиаското в Куантико насам имаше чувството, че инстинктите му не работят както трябва. Все още виждаше конците, но като че ли не можеше да ги докосне, камо ли да ги опъва.

За първи път в живота си разбра колко е хубаво някой друг да взема важните решения.

— Да се намесим ли? — попита той. — Знам, че двамата с Брансън сте близки. Можем да окажем влияние върху този случай. Зад кулисите, разбира се.

Президентът се намръщи, докато почукваше неритмично с химикалката си по бюрото.

— Не — отвърна той и писалката застина в ръката му. — Предупредих този задник да стои настрана от Оракула. Заслужава си проблемите. Нещо друго? Денят беше доста дълъг. Лекарят ще пристигне след около петнайсет минути, а ми трябва малко време да презаредя батериите.

Президентът беше поискал ежедневни прегледи за рак от срещата си с Оракула насам, които вървяха със съответната цена. Не самите кръвни тестове, а чакането на резултатите от тях. Засега всички бяха отрицателни, но един ден нямаше да бъдат и бремето на това знание го съсипваше ден след ден. Това беше цената на бъдещето.

— Още нещо — добави Лютън. — Относно ситуацията в Централна Азия. Разполагам с нова информация.

— Кандустан? — попита президентът. — Тази сутрин видях, че в доклада се споменаваше нещо. Има развитие, така ли?

Началникът на кабинета кимна.

— Да. Ще ви запозная набързо, сър. Имаме военен диктатор, Торокул — поде той, като се затрудни с чуждестранното произношение на името. — Той е водач на племе, на етническо малцинство, за което се знае, че през последните няколкостотин години е в обтегнати отношения с всички в района. Очевидно е съумял да организира хората си, слязъл е от хълма със своята малка армия и е превзел столицата — град, на име Ут. Боят се води по улиците. Грозна, кървава картина. Торокул твърди, че иска контрола над някаква джамия с историческо значение за племето му, но на базата на онова, което ЦРУ намери за този тип, целта му вероятно е да избие колкото се може повече хора.

Химикалката отново се активизира.

— Но както вече споменах, разполагам с нова информация — продължи Лютън. — Възможно е дори да става въпрос за добри новини.

— Проклет да съм — отвърна Грийн. — Мисля, че вече съм забравил как звучат добрите новини. Казвай, казвай.

— Представители от двете страни са договорили временно примирие. Очевидно в региона съществува културна система за разрешаване на спорове. Нарича се Съветът на биите. Старейшини от двете страни се свикват на някое тайно място в планините и се опитват да разрешат конфликта. Този съвет се състои от трийсет и петима души — седемнайсет от всяка страна плюс неутрален член, приет от всички, който има правото да даде решаващия вот в случай на равенство. Ако всичко мине добре по време на събора, проблемът ще бъде решен. Боевете ще спрат и хората ще продължат да си живеят живота.

— Хм — отвърна президентът. — Няма ли да е прекрасно, ако се случи така? Толкова прекрасно, че дори не мога да си го представя. Залагам две към едно, че дъртаците ще се избият и положението ще стане още по-лошо.

Лютън кимна.

— Напълно е възможно, сър.

— Да се намесим ли, преди всичко да е излязло извън контрол? Можем да изпратим войници, които да се уверят, че примирието ще се задържи, независимо от решението на биите?

Началникът на кабинета сви рамене.

— Не виждам как. Разговарях с Обединения щаб. Може би преди Нигер щеше да ни е по силите да направим нещо, но сега… Доста сме се разпрострели. — Лютън започна да изброява на пръсти: — Освен в Африка сме изпратили войски в Иран и миротворци в Ирак и Афганистан. Генерал Блакман каза, че сме на ръба на провала да защитим страната си от нападение, и останалите от Обединения щаб са съгласни.

Лютън свали ръка.

— Просто няма кого да изпратим.

Президентът се намръщи и потъна в размисъл. Химикалката отново се раздвижи, но застина, преди да достигне бюрото.

— Не е така — отвърна Грийн, погледна началника на кабинета и се усмихна. — Мога да изпратя теб.