Чарлс Соул
Годината на Оракула (29)

Глава 29

Кати Дженкинс изми сапунената пяна с мирис на лайка от ръцете си. Изтръска капките вода от тях и спря месинговата чешма.

Погледна отражението си в огледалото и се намръщи. Подръпна с показалец кожата на бузата си под окото и изпъна бръчките. Чувстваше се изморена. Или просто беше стара.

Опита се да си оправи косата и се замисли за обяда. Беки беше в кухнята и приготвяше храната. Щяха да хапнат на задната веранда и да гледат как чайките прелитат над тях. Усмихна се на себе си в огледалото. Изглеждаше стара, но се чувстваше млада.

Нищо от над двайсетгодишния й хубав брак с Бил Дженкинс или от четвърт век живот преди това не съдържаше и частица от любовта й към петдесетинагодишната вдовица. Изобщо не очакваше да се влюби отново след смъртта на Бил, така че появата на госпожа Шъбман си беше една чудесна малка изненада.

Кати отвори вратата на банята и излезе в коридора. Погледна критично протритото петно в средата на бежовия килим. Отиде до стълбите, които водеха до дневната на долния етаж.

Замисли се дали да не ремонтира останалата част от къщата. Просто за спорта. Защо не? Имаше пет милиона долара. Можеше да си го позволи — благодаря ти, Джон Бианко. Или Уил Дандо, или както там му беше името.

Заслиза по стълбите.

— Беки — провикна се от стълбището, — обядът готов ли е? Ще сложа масата отзад, ако не се нуждаеш от помощ в кухн…

Кати спря с крак, застинал над следващото стъпало. Ръката й стисна здраво парапета.

Шестима мъже, всичките облечени в каки панталони и ризи в пастелни цветове с къси ръкави, гледаха към нея и чакаха. Четирима от тях държаха дълги черни оръжия — пушки, предположи Кати, — а останалите — пистолети с издължени цилиндри, монтирани на цевите, които разпозна от филмите като заглушители. Пушките бяха насочени право в нея, а погледите на мъжете, които ги държаха, бяха изключително сериозни.

Обърни се. Бягай нагоре. Заключи се в някоя стая. Намери телефон.

Обърни се. Бягай нагоре. Заключи се в някоя стая. Намери телефон.

Кати не помръдна. Съвсем бавно обработи ново парче от информацията, която очите й се опитваха да й подадат още от първия миг, в който завари тези хора в дневната си.

Беки седеше на дивана. До нея се беше разположила някаква жена, чиято поза почти излъчваше добронамереност. Беше по-възрастна от тях двете, вероятно на около шейсет, дори на седемдесет, но изглеждаше спретната и елегантна. Носеше черен костюм с увит около врата син шал. Приличаше на съвсем нормална жена, може би пиар агентка.

Всичко беше нормално. Освен оръжията.

— Госпожо Дженкинс — посрещна я любезно жената. — Аз съм Тренера. Бихте ли се присъединили към нас, моля?

Кракът на Кати се стовари тежко на следващото стъпало и едва не се препъна. Подпря се с ръка на стената и усети как й се счупи нокът.

Не обърна внимание на болката, просто заслиза неуверено надолу по стълбите към дневната. Мина покрай двама от мъжете с каки панталони и пастелни ризи, които се преместиха, за да застанат между нея и стълбите. Видя много по-ясно лицето на Беки — на него не беше изписано нищо друго, освен ужас. Погледът й се стрелкаше между жената до нея, партньорката й и въоръжените мъже.

Аз пиша кодове, за бога! — помисли си погълната от отчаяние Кати. — Какво става?

Знаеше, разбира се.

— Седнете ето там — нареди Тренера и посочи към другия диван. — Вие също, госпожо Шъбман.

Беки я изгледа объркано. Тренера й се усмихна любезно и я бутна леко по рамото. Беки стана и се олюля покрай масичката за кафе, за да отиде на другия диван. Кати се настани до нея. През панорамните прозорци, които гледаха към плажа, видя плажуващи и хванати за ръка влюбени в далечината.

Кати седна и веднага хвана ръката на Беки, която вече беше протегната към нея.

— Добре ли си? — попита я тя.

Беки кимна… но не проговори, а Беки Шъбман никога не спираше да говори.

— Извинявам се за нахлуването, дами — започна Тренера. — Ще се разкараме от тук възможно най-скоро. Преди всичко искам да кажа нещо, което хората в подобни ситуации постоянно повтарят. В този случай обаче е истина. Можете да бъдете сигурни, че не искаме да ви нараним.

Жената преплете пръсти. Ноктите й бяха лакирани в синьо, което подчертаваше приятно шала й. Тя повдигна вежди и няколко пъти потупа палци, като че ли се чудеше как да започне. За своя голяма изненада, Кати беше нетърпелива.

— Моля ви — започна тя, — кажете ни какво искате? Пари?

Устата на Тренера се изкриви. В очите й проблесна весело пламъче.

— Приличаме ли ви на хора, които са дошли за пари?

— Не знам! — отвърна Кати.

Беки я стисна за ръката.

— Успокойте се, госпожо Дженкинс — настоя Тренера. — Необходима ни е единствено информация. Наясно сме, че вие, а вероятно и двете, сте се погрижили за сигурността на Оракула. Искаме да ни кажете кой ви нае, за да го сторите.

Беки я стисна още по-силно. Тренера се наведе напред.

— Не е нужно да минаваме през сплашване. Мислете за това като за работа. В интерес на истината, ще се радваме да ви платим за помощта.

— Нямам представа за какво говорите — отвърна Кати. — Кои, по дяволите, сте вие?

Тренера въздъхна и протегна ръка. Един от хората й сложи пистолет в нея. Вдигна го и го показа на жените. На Кати й изглеждаше изключително грозен — проблясваше като някакво зло метално насекомо.

— Оръжия като това — продължи Тренера — ме плашат страшно много. Мисълта да убиеш някого е отвратителна. Така и не свикваш с нея. Помня всеки, когото ми се е наложило да убия или нараня. Какъвто и живот да са водили, каквито и щастливи моменти да са имали, всичко е изчезнало заради мен.

Тренера подаде пистолета обратно на мъжа.

— Дълбоко в себе си вярвам, че не съм убийца. Както и да е — каза тя и посочи към екипа зад нея, — тези мъже обаче са и всеки от тях се гордее изключително много с подобно определение. Искам и двете да го разберете и да се страхувате, защото последното, което желая да направя днес, е да добавя още две лица към онези, които ме държат будна нощем. Ще ви задам няколко въпроса, на които трябва да ми отговорите честно. Не е много, нали?

Изгарящо подозрение се промъкна в съзнанието на Кати, свързано с точно определена фраза, която беше добавила в програмния код на имейл системата на Оракула — направи го по рефлекс, защото я добавяше към почти всичко, което създаваше.

Тренера насочи показалеца си, лакиран с онзи нелеп кралско син лак, право към Кати.

— Сега ще ви обясня защо ще искате да ми отговорите честно — поде тя и премести пръста си към Беки. — Защото ще сторя нещо неприятно на госпожа Шъбман, ако не го направите.

Очите на Тренера бяха съвсем искрени, открити, лишени от измама.

— Представете си, госпожо Дженкинс, да почувствате ръцете й върху себе си, осъзнаването, че липсващите й пръсти ги няма заради избора, който сте направили… в случай че изобщо почувствате нещо. Защото след пръстите идват ръцете.

Беки стисна дланта на Кати.

Втората жена наведе глава. Погледна партньорката си.

— Казах й, че не знаем нищо, но тя не ми повярва — прошепна Беки. Гласът й беше изтънял като на малко дете. — Какво ще правим?

Тренера чакаше търпеливо.

Кати се усмихна тъжно на Беки.

— Името му е Уил Дандо. Живее в Ню Йорк — отговори тя, без да отмества поглед от партньорката си. — Не знам дали е Оракула, или само работи за него, но предполагам, че е този, който ви трябва. Има го в телефонния указател. Мога да ви дам номера му.

Беки си пое глътка въздух. Кати не й беше споделяла откритието си за истинското име на Джон Бианко. Отпусна леко ръката й.

— Благодаря ви — каза Тренера. — Първо ще потвърдим информацията, която ни дадохте, което не би трябвало да ни отнеме много време, след което никога повече няма да ни видите. Нали това е най-добрият вариант?

Беки присви очи и килна глава на една страна, докато гледаше как Тренера извади мобилен телефон от сакото и започна да набира някакъв номер. Съвсем преднамерено протегна ръка към другата жена, след което бавно и елегантно сви всичките си пръсти без средния, който остана да сгърчи прав.