Агата Кристи
Предизвестено убийство (7)

II.

— Разтревожена си, Лети, нали?

Госпожица Блеклок се сепна. Тя седеше на писалището си и разсеяно драскаше малки рибки върху попивателната хартия. Вдигна поглед към разтревоженото лице на старата си приятелка.

Не беше съвсем наясно какво да отговори на Дора Бънър. Знаеше, че Бъни не бива да се тревожи и разстройва. Затова помълча известно време, премисляйки думите си.

Едно време двете с Дора Бънър бяха съученички. Тогава Дора бе хубаво, русокосо, синеоко и твърде глуповато момиче. Глупостта й обаче не беше от значение, тъй като с веселия си нрав и хубава външност тя беше приятна за компания. Трябваше да се омъжи за някой симпатичен офицер от армията, помисли си приятелката й, или за провинциален адвокат. Дора притежаваше толкова много положителни качества — любвеобилност, привързаност, преданост. Но животът се бе отнесъл сурово към нея — наложи се да изкарва прехраната си сама. Полагаше старание, но неумението й прозираше във всяко начинание.

Двете приятелки бяха загубили връзка помежду си. Преди шест месеца обаче госпожица Блеклок получи объркано и затрогващо писмо, в което Дора споделяше, че здравето й е разклатено, че обитава една стая и се опитва да живее с отпуснатата й по старост пенсия, че се опитва да шие, но пръстите й са сковани от ревматизъм. Споменаваше и за училищните им години — оттогава пътищата им се бяха разделили — нямаше ли възможност старата й приятелка да й помогне?

Госпожица Блеклок откликна импулсивно. Горката Дора. Горката хубава глупавичка пухкава Дора. Притече й се на помощ, като я отведе и настани в Литъл Падъкс, измисляйки деликатното обяснение, че домашната работа започва да й тежи и има нужда от помощник в поддържането на къщата. Това нямаше да продължи дълго — според думите на лекаря — но понякога бедната Дора се превръщаше в истинско бреме и това натъжаваше госпожица Блеклок. Дора объркваше всичко, вбесяваше темпераментната чужденка — тяхната домашна „помощничка“, бъркаше бройката на дрехите, които се даваха за пране, и губеше разписките и писмата. Всичко това понякога изкарваше от търпение госпожица Блеклок. Бедната стара Дора с тази нейна объркана глава — толкова вярна, изгаряща от желание да помогне, така щастлива и горда със съзнанието, че е полезна, но колко малко, уви, можеше да се разчита на нея! Тя рязко изрече:

— Недей, Дора. Знаеш, че те помолих.

— О! — Госпожица Бънър придоби виновно изражение. — Знам. Забравих. Но… но ти си разтревожена, нали?

— Разтревожена? Не. Или поне — добави тя искрено — не точно разтревожена. Имаш предвид глупавата обява в „Седмичника“?

— Да. Дори и да е шега, струва ми се злобна шега.

— Злобна?

— Да, струва ми се, че съдържа злоба. Искам да кажа, че не е от приятните шеги.

Госпожица Блеклок изгледа приятелката си. Тези кротки очи, възголямата упорита уста, леко вирнатия нос. Бедната Дора. Можеше да те побърка. В главата й бе такъв хаос, толкова бе предана и толкова много грижи създаваше. Една мила, стара, суетлива идиотка, която обаче притежаваше инстинктивна правилна преценка.

— Мисля, че си права, Дора — съгласи се приятелката й. — Шегата не е приятна.

— Никак не ми харесва — рече Дора Бънър с неподозирана страст. — Плаши ме. — Неочаквано добави: — Теб също те плаши, Летиша.

— Глупости — бодро отвърна госпожица Блеклок.

— Опасна е. Сигурна съм. Като онези хора, които изпращат бомби в колет.

— Мила моя, просто някой глупак иска да се направи на интересен.

— Но това никак не е смешно.

Наистина не беше особено смешно… Лицето на Блеклок издаде мислите й и Дора извика ликуващо:

— Ето, виждаш ли, и ти мислиш така!

— Но, Дора, мила…

Тя замълча. През вратата нахлу като виелица млада жена, чиято пищна гръд се повдигаше от вълнение под тясната блуза. Тя беше с широка, пристегната в кръста ярка пола, а тъмните й лъскави плитки бяха увити няколко пъти около главата. Тъмните й очи пламтяха. Тя заговори отривисто:

— Мога ли да говоря с вас, да или не?

Госпожица Блеклок въздъхна:

— Разбира се, Мици, какво има?

Понякога си мислеше, че е за предпочитане да свърши къщната работа и готвенето сама, вместо да търпи тормоза на тази неуморна вихрушка от нерви в лицето на домашната си помощничка — емигрантка.

— Още сега ви казвам — надявам се, такъв е редът. Предупреждавам ви, че напускам — веднага!

— Какви са причините? Да не те е обидил някой?

— Да, обидена съм! — драматично заяви Мици. — Не искам да умирам! От Европа успях да избягам. Семейството ми — всички умряха — всичките ги убиха — моята майка, моето братче, моята толкова сладка племенничка — всички, всички са убити. Но аз избягах, скрих се. Дойдох в Англия. Работя. Върша работа, с която никога, никога нямаше да се захвана в моята страна — аз…

— Всичко това го знам — отсече госпожица Блеклок, защото слугинята наистина го повтаряше като латерна. — Но защо искаш да напуснеш сега?

— Защото те отново идват да ме убият!

— Кои?

— Моите врагове. Нацистите! Или този път може да са болшевиките. Разбрали са, че съм тук. И идват да ме убият. Прочетох го… да, във вестника е!

— О, имаш предвид „Седмичника“?

— Ето — написано е тук. — Тя измъкна вестника зад гърба си. — Вижте, тук пише УБИЙСТВО! В Литъл Падъкс. Пише го, нали? Довечера, в шест и половина. Е, няма да чакам да ме убият, не!

— Но защо мислиш, че това се отнася за теб? Това е просто една шега според нас.

— Шега? Не можеш да убиеш някого на шега.

— Разбира се, че не. Но, мило мое дете, ако някой е искал да те убие, нямаше да го обяви във вестника, нали?

— Значи вие мислите, че не биха посмели? — запита Мици разколебано. — Може би мислите, че те нямат намерение да убиват никого? А може би искат да убият вас, госпожице Блеклок?

— Изобщо не мога да си представя, че някой би искал да ме убие — безгрижно заяви тя. — И наистина, Мици, не виждам защо някой би искал да убие теб. Защо му е в края на краищата?

— Защото те са лоши хора… Много лоши хора. Казвам ви, моята майка, моето братче, моята толкова сладка племенничка…

— Да, да. — Госпожица Блеклок бързо пресече словесния поток. — Но аз наистина не мога да повярвам, че някой ще поиска да те убие, Мици. Разбира се, щом искаш да си вървиш още на минутата, аз не мога да те спра. Но смятам, че ще бъде много глупаво, ако постъпиш така.

И тъй като Мици явно се колебаеше, твърдо добави:

— Овнешкото, дето ни го прати месарят, изглежда много жилаво. А трябва да се задуши за обяд.

— Ще ви приготвя гулаш, специален гулаш.

— Добре, щом това име ти харесва. Можеш да настържеш и онази твърда бучка сирене. Мисля, че довечера ще ни дойдат гости — да пийнат по нещо.

— Довечера ли? Как така довечера?

— В шест и половина.

— Но това не е ли часът, посочен във вестника? Тогава кой ще дойде? И защо?

— Ще дойдат на погребението — намигна госпожица Блеклок. — Стига вече, Мици. Имам работа. Затвори вратата от външната страна — твърдо добави тя.

— Засега я успокоих — каза тя, след като вратата се затвори след обърканата Мици.

— Толкова си оправна — промълви с възхищение госпожица Бънър.