Агата Кристи
Предизвестено убийство (38)

IV.

— Това е просто невероятно — промърмори полковник Истърбрук. — Просто невероятно.

— Да, скъпи?

— Ела до стаята ми за момент.

— Какво има, скъпи?

Съпругата му се показа на вратата.

— Помниш ли, когато ти показвах пистолета си?

— О, да, Арчи, онази ужасна и кошмарна черна вещ.

— Да. Швабският сувенир. Беше в това чекмедже, нали?

— Да, там беше.

— Е, сега го няма.

— Арчи, това е невъзможно!

— Да не си го пипала или местила?

— О не, не бих посмяла да го докосна даже.

— Мислиш ли, че старата госпожица Как-й-беше-името може да го е пипала?

— О, не мога да си го представя нито за миг. Госпожица Бът никога не би направила подобно нещо. Да я питам ли?

— Не, по-добре недей. Да не започнат приказки. Кажи ми, спомняш ли си кога ти го показвах?

— Преди около седмица. Мърмореше нещо за якичките си и прането и отвори широко чекмеджето. Той лежеше там в дъното и аз те попитах какво е това.

— Да, точно така. Преди около седмица. Не помниш ли датата?

Госпожа Истърбрук се замисли с притворени клепачи, а умът й усилено работеше.

— Да, разбира се, беше събота — сети се тя. — Денят, когато се канехме да ходим на кино, но не отидохме.

— Хм, сигурна ли си, че не беше преди това? В сряда? В четвъртък или дори предишната седмица?

— Не, скъпи — отвърна жена му. — Спомням си съвсем точно. Беше събота, трийсети. Просто ти изглежда по-отдавна заради всичките тревоги, които преживяхме. И мога да ти кажа откъде си спомням. Защото беше в деня след въоръжения обир у госпожица Блеклок. И като видях пистолета ти, той ми напомни за стрелбата предната вечер.

— Ох — въздъхна полковникът, — голямо бреме падна от плещите ми.

— О, Арчи, защо?

— Защото ако пистолетът беше изчезнал преди стрелбата, можеше този тип от Швейцария да го е свил.

— Но откъде би могъл да знае, че имаш пистолет?

— Тези банди имат страхотна система за свръзка и информация. Успяват да научат всичко за дадено място, както и за хората, които живеят там.

— Колко неща знаеш, Арчи?

— Ха. Знам. Видял съм туй-онуй по мое време. Все пак, щом помниш със сигурност, че си видяла пистолета ми след въоръжения обир — е, смятам, че това урежда нещата. Пистолетът, който приятелчето от Швейцария е използвал, не може да е бил моят, нали?

— Разбира се, че не може.

— Това е голямо облекчение. Иначе трябваше да ходя до полицията за тази работа. А там задават сума ти неудобни въпроси. Длъжни са. Между другото, не съм си вадил разрешително за него. След войната човек е склонен да забравя мирновременните разпоредби. А и аз гледам на него като на военен сувенир, не като оръжие.

— Да, разбирам. Естествено.

— И все пак къде може да се е дянала?

— Вероятно госпожица Бът го е прибрала. Има вид на честен човек, но след въоръжения обир може би се е изплашила и е поискала да си има пистолет вкъщи за всеки случай. Тя, разбира се, никога не би си признала. Дори няма да я питам. Може да се обиди. И какво ще правим сега? Тази къща е толкова голяма, просто не виждам…

— Правилно — потвърди полковник Истърбрук. — По-добре да не казваме нищо.