Агата Кристи
Предизвестено убийство (45)

Албумът

Застанала до портата на къщата на свещеника, госпожица Марпъл пое бележката от ръката на Бънч.

— Предай на госпожица Блеклок — обясни Бънч, — че Джулиън ужасно съжалява, че не може да дойде лично, но един от неговите енориаши е на смъртно легло в Лок Хамлет. Ще успее да мине чак следобед, ако госпожица Блеклок желае да го види. Бележката се отнася за погребалния ритуал. Той предлага погребението да стане в сряда, ако разследването приключи във вторник. Горката стара Бъни. Някак си много типично за нея да открие тъкмо отровния аспирин, предназначен за някой друг. Довиждане, скъпа. Надявам се, че пътят няма да те измори много. Но трябва да заведа това дете в болницата, и то веднага.

Госпожица Марпъл я успокои, че ходенето няма да я измори, и тя излетя навън.

Докато чакаше госпожица Блеклок, госпожица Марпъл се озърна в гостната. Чудеше се какво точно е имала предвид Дора Бънър онази сутрин в „Синята птица“, когато каза, че Патрик нещо е човъркал в лампата, за да нагласи изгасването на осветлението. Коя лампа? И какво точно бе човъркал в нея?

Реши, че тя сигурно е имала предвид малката нощна лампа, която стоеше на масата до портала. Бе споменала нещо за овчарка и овчар — а това всъщност бяха изящни изделия от дрезденски порцелан — овчар в син жакет и розови бричове, поел в ръката си свещ, която по-късно е била пригодена да свети чрез електричество. Абажурът, изработен от обикновен пергамент, беше твърде голям и почти скриваше фигурата. И какво още бе казала Дора Бънър? „Отлично помня, че беше овчарката, а на следващия ден…“ Сега тук без съмнение стоеше овчарят.

Спомни си още, че когато бяха дошли с Бънч на чай, Дора Бънър им бе споменала, че това е едната от двойка лампи. Естествено — овчар и овчарка. В деня на въоръжения обир там е стояла овчарката, а на следващия вече е бил овчарят. Лампите са били разменени през нощта. Дора Бънър е имала причини да вярва (или е вярвала, без да има причини), че Патрик ги е разменил.

Защо? Защото ако първата лампа е била проверявана, щеше да се установи, че той е успял „да накара осветлението да угасне“. А как го е постигнал? Госпожица Марпъл заразглежда съсредоточено лампата пред себе си. Шнурът й минаваше по масата, след това се спускаше надолу и бе включен в контакта на стената. В средата на шнура имаше малък крушовиден електрически ключ. Това не подсказваше нищо на госпожица Марпъл, тъй като тя не разбираше почти нищо от електричество.

„А къде ли е лампата с овчарката? — чудеше се тя. — В «резервната стая» или може би е изхвърлена, или… къде беше казала Дора Бънър, че се е натъкнала на Патрик Симънс с перо и чаша масло в ръка? В храстите.“ Госпожица Марпъл си напомни да изтъкне тези факти пред инспектор Крадък.

Още в самото начало госпожица Блеклок беше направила прибързания извод, че племенникът й Патрик е инициаторът на обявата във вестника. Точно този вид подсъзнателна увереност обикновено се оправдаваше, или поне госпожица Марпъл смяташе така. Защото ако познаваш някого достатъчно добре, ще знаеш и как мисли този човек…

Патрик Симънс…

Хубав младеж. Чаровен. Един млад мъж, харесван от жените — както от младите, така и от старите. Може би подобен на човека, за когото се бе омъжила сестрата на Рандъл Гьодлер? Възможно ли бе Патрик да е „Пип“? Но той беше служил във флотата по време на войната. Полицията провери това веднага.

Само че понякога се случваха най-смайващите превъплъщения.

Можеш да се измъкнеш и от най-трудната ситуация, стига да си достатъчно дързък…

Вратата се отвори и влезе госпожица Блеклок. Изглеждаше състарена с много години. Сякаш цялата й жизненост и енергия се бяха изпарили.

— Много съжалявам, че ви безпокоя в такъв момент — извини се госпожица Марпъл, — но свещеникът има умиращ енориаш, а Бънч трябваше спешно да заведе едно дете в болницата. Свещеникът ви написа тази бележка.

Госпожица Блеклок взе бележката и я отвори.

— Моля ви, седнете, госпожице Марпъл — покани я тя. — Много любезно от ваша страна, че ми я носите.

Прочете писмото докрай.

— Свещеникът е много внимателен човек — тихо промълви. — Не ми изказва нито една безполезна утеха… Предайте му, че всичко, което е организирал, е прекрасно. Нейният — нейният любим химн беше „Води ме благодатна светлина“… — Гласът й изведнъж се пречупи.

Госпожица Марпъл кротко се обади:

— Аз съм само една непозната, но толкова съжалявам.

Летиша Блеклок внезапно избухна в неудържим плач. Това бе сърцераздирателна, непреодолима скръб, граничеща с безнадеждност. Другата жена седеше съвсем неподвижно.

Накрая госпожица Блеклок се изправи. Лицето й беше подпухнало и мокро от сълзи.

— Извинете — рече. — Мъката изведнъж ме сграбчи — осъзнах какво губя. Тя… тя беше единствената ми връзка с миналото, разбирате ли? Единственият човек, който… който помнеше. Сега, когато и тя си отиде, оставам съвсем сама.

— Разбирам ви много добре — откликна госпожица Марпъл. — Човек наистина остава сам, когато загуби и последния си близък, съхранил миналото. Имам племенници и племеннички и добри приятели, но нямам никого, който ме помни като малко момиче — никой, който е свързан с най-далечното ми минало. Вече от дълги години съм сама.

Двете жени помълчаха известно време.

— Много добре сте ме разбрали — рече Летиша Блеклок, след което се изправи и отиде до бюрото си. — Искам да напиша няколко реда на свещеника.

Започна да пише бавно, като държеше писалката твърде несръчно.

— Артрит — обясни тя. — Понякога едва пиша.

Залепи плика и надписа адреса.

— Ако нямате нищо против да му го занесете, ще ви бъда много благодарна.

В този момент се чу мъжки глас в антрето и тя бързо добави:

— Това е инспектор Крадък.

Приближи се до огледалото над камината и леко напудри лицето си.

Крадък влезе вътре. Беше мрачен и ядосан. Изгледа неодобрително госпожица Марпъл.

— Охо — каза той, — тук сте значи.

Госпожица Блеклок се извърна от камината.

— Госпожица Марпъл беше така любезна да ми донесе бележка от свещеника.

Госпожица Марпъл смутено отвърна:

— Сега тръгвам, веднага. В никакъв случай не бих искала да преча.

— Бяхте ли тук сред поканените на чай вчера следобед?

Тя отвърна притеснено:

— Не, не бях. Бънч ме закара с колата у едни приятели.

— Значи няма какво да ми кажете. — Крадък многозначително задържа вратата отворена и тя побърза да си тръгне.

— Тези старици — не дай Боже да пропуснат нещо — рече с яд Крадък.

— Мисля, че сте несправедлив към нея — възрази госпожица Блеклок. — Тя наистина дойде да ми донесе бележка от свещеника.

— О да, не се съмнявам.

— Не мисля, че пристигна от празно любопитство.

— Може и да сте права, госпожице Блеклок, но лично моята диагноза е остра атака на любопитство…

— Тя е съвсем безобидно същество — настоя жената.

„Не я познавате, опасна е като гърмяща змия“ — мрачно си каза инспекторът. Но нямаше намерение да доверява на никого мислите си. Сега, когато знаеше със сигурност, че един убиец е на свобода, усещаше, че колкото по-малко говори, толкова по-добре. Не искаше следващата жертва да бъде госпожица Марпъл.

Някъде имаше убиец… Но къде?

— Няма да губя време за съболезнования, госпожице Блеклок — започна той. — Между другото, смъртта на госпожица Бънър ми се отрази твърде зле. Трябваше да я предотвратим.

— Не виждам какво бихте могли да направите?

— Не, разбира се, нямаше да е лесно. Но сега трябва да действаме много бързо. Чие дело е това, госпожице Блеклок? Кой се опита да ви убие на два пъти и вероятно, ако не побързаме, ще направи и трети опит?

Летиша Блеклок потръпна.

— Не знам, инспекторе. Нямам никаква представа!

— Направих проверка при самата госпожа Гьодлер. Опита се да ми помогне с всичко по силите си. Но то не беше много. Има само няколко души, които със сигурност ще забогатеят от вашата смърт. Преди всичко Пип и Ема. Патрик и Джулия Симънс отговарят на възрастта, но миналото им изглежда съвсем чисто. Във всеки случай не можем да насочим вниманието си единствено към тях. Кажете ми, госпожице Блеклок: бихте ли познали Соня Гьодлер, ако я видите?

— Да позная Соня? Ами, разбира се. — Тя изведнъж се спря и бавно каза: — Не, не съм сигурна. Мина много време. Трийсет години… Трябва вече да е възрастна жена.

— Как изглежда тя във вашите спомени?

— Соня ли? — Жената се замисли за момент. — Беше доста дребна, мургава…

— Някакви особености? Особени маниери?

— Не, не ми се струва. Беше весела, много жизнерадостна.

— Сега може и да не е толкова жизнерадостна — допълни инспекторът. — Имате ли нейна снимка?

— На Соня? Чакайте да помисля… Само няколко любителски снимки — в един албум — поне на една от снимките мисля, че я има.

— Аха. Мога ли да я видя?

— Да, разбира се. Къде ли съм прибрала този албум?

— Кажете ми, госпожице Блеклок, смятате ли, че съществува, макар и съвсем слаба възможност госпожа Суетънхам да бъде Соня Гьодлер?

— Госпожа Суетънхам? — Тя го изгледа изумено. — Но съпругът й беше правителствен чиновник първо в Индия, мисля, а след това в Хонконг.

— Искате да кажете, че това е версията, която тя ви е разказала? Не знаете това, както се изразяват в съда, от собствен опит, така ли?

— Не — отвърна тя. — Като поставяте въпроса по този начин, аз… Но госпожа Суетънхам? О, това е абсурд!

— Соня Гьодлер някога била ли е актриса? В любителска трупа?

— О, да. Беше доста добра.

— Ето на! Още нещо — госпожа Суетънхам носи перука. Или поне госпожа Хармън твърди така — поправи се инспекторът.

— Да-да, предполагам, че може да е перука. Тези малки сиви къдрици. Но продължавам да мисля, че това е абсурд. Тя наистина е много мил човек и понякога е направо комична.

— А госпожица Хинчклиф или госпожица Мъргатройд? Възможно ли е някоя от тях да е Соня Гьодлер?

— Госпожица Хинчклиф е прекалено висока. Почти като мъж.

— Тогава госпожица Мъргатройд?

— Ами… о, не, не, сигурна съм, че тя не може да е Соня.

— Вие не виждате добре, нали, госпожице Блеклок?

— Късогледа съм. Това ли имате предвид?

— Да. Искам да видя някаква снимка на Соня Гьодлер — дори и да е много стара и да липсва прилика. Разбирате ли, ние сме обучени да откриваме прилики по начин, какъвто един любител не би могъл да постигне.

— Ще се опитам да ви намеря една.

— Сега?

— Веднага ли?

— Да, бих предпочел веднага.

— Добре. Чакайте да помисля. Видях този албум, когато разчиствахме едни книги от шкафа. Джулия ми помагаше. Спомням си, че се смя на дрехите, които сме носили тогава… Сложихме книгите на полицата в гостната. Но къде прибрахме албумите и големите събрани томове на „Журнал на изкуството“? Паметта ми е трагична! Джулия сигурно помни по-добре. Днес си е вкъщи.

— Аз ще я намеря.

Инспекторът излезе да я потърси. Не откри Джулия в нито една от стаите на долния етаж. На въпроса къде е Джулия Симънс, Мици сърдито отвърна, че не е нейна работа.

— Аз! Стоя си в кухнята и се грижа само за обяда. И не хапвам нищо, което не съм сготвила сама. Нищо, чувате ли?

Инспекторът извика „Госпожице Симънс!“ долу от стълбата и като не получи отговор, тръгна нагоре.

Почти се сблъска с Джулия в ъгъла на горната площадка. Тя тъкмо излизаше от една врата, зад която се виждаше малка вита стълба.

— Бях на тавана — поясни тя. — Какво има?

Инспектор Крадък й обясни.

— Албумите със старите снимки? Да, спомням си ги чудесно. Сложихме ги в големия бюфет в кабинета, мисля. Сега ще ги намеря.

Тя заслиза по стълбите пред него и отвори вратата на кабинета. До прозореца имаше внушителен бюфет. Джулия го отвори и отвътре се показа купчина разнородни предмети.

— Боклуци — подхвърли Джулия, — само боклуци. Но старите хора не изхвърлят нищо.

Инспекторът коленичи и измъкна два старомодни албума от най-долния рафт.

— Тези ли са?

— Да.

Госпожица Блеклок влезе и се приближи към тях.

— А, значи тук сме ги прибрали. Не можех да си спомня.

Крадък сложи албумите на масата и започна да ги разгръща.

Видя жени с шапки, големи колкото колело на каруца; жени с рокли, които се мотаеха в нозете им и им пречеха да се движат. Снимките бяха старателно надписани отдолу, но мастилото бе старо и избледняло.

— Трябва да е в този албум — рече госпожица Блеклок. — На втората или третата страница. Другият е от по-късно време — когато Соня се омъжи и замина. — Обърна страницата. — Тук трябваше да бъде… — Тя се стъписа.

На страницата имаше няколко празни места. Крадък се наведе и успя да разчете избледнелите надписи: „Соня… Аз… Р. Г.“ и малко по-встрани: „Соня и Бел на плажа“. На съседната страница — „Пикник в Скейн“. Той обърна страницата: „Шарлот, аз, Соня, Р. Г.“ Инспекторът се изправи. Беше стиснал устни.

— Някой е махнал тези снимки — съвсем скоро, бих казал.

— Нямаше празни места, когато го разглеждахме преди известно време, нали, Джулия?

— Не гледах много внимателно — интересуваха ме само някои рокли. Но не… ти си права, лельо Лети, нямаше празни места.

Крадък стана още по-мрачен.

— Някой е махнал всички снимки на Соня Гьодлер от албума — съобщи той.