Агата Кристи
Предизвестено убийство (35)

I.

Едмънд Суетънхам бе заел твърде нестабилна поза върху градинския валяк.

— Добро утро, Филипа.

— Здравей.

— Заета ли си?

— Умерено.

— С какво се занимаваш?

— Не виждаш ли?

— Не. Не съм градинар. Играеш си с пръстта по много особен начин.

— Пикирам зимна маруля.

— Пикираш? Ама че термин. Прилича ми на пинкиране. Знаеш ли какво е това? Според мен е термин от професионалната фехтовка.

— Какво по-точно искаш? — попита студено Филипа.

— Искам да те видя.

Тя го стрелна с поглед.

— По-добре не идвай тук. Госпожа Лукас няма да ти се зарадва.

— Не ти ли позволява да имаш последователи?

— Не се прави на глупак.

— Последовател. Още една хубава дума. Тя отразява идеално моето отношение. Почтителен — от разстояние — но следващ неотклонно.

— Едмънд, моля те, върви си. Нямаш работа тук.

— Грешиш! — рече победоносно Едмънд — Имам работа тук. Госпожа Лукас позвъни на майка ми по телефона тази сутрин да й каже, че има много тиквички.

— Купища.

— И дали не искаме да сменим буркан мед срещу тиквички или нещо друго.

— Че това изобщо не е равностойна размяна! В момента тиквичките въобще не се търсят. Всеки се е запасил.

— Естествено. Тъкмо за това ни позвъни госпожа Лукас. Миналия път, ако добре си спомням, беше предложила сметана срещу марули. Тогава беше още рано за марулите и всяка струваше по шилинг.

Филипа не отговори.

Едмънд бръкна в джоба си и извади бурканчето с мед.

— Това ми е алибито — заяви той. — Използвам думата по най-произволния и непростим начин. Ако бюстът на госпожа Лукас се изпречи неочаквано на вратата на разсадника — дошъл съм тук да търся тиквички. И дума не може да става за някакъв флирт.

— Разбирам.

— Четеш ли изобщо Тенисън? — запита Едмънд.

— Не много често.

— А трябва. В най-скоро време е на път да направи голямо завръщане. Като си пуснеш радиото довечера, ще чуеш „Кралските идилии“^[1], а не безконечния Тролъп. Не издържам позьорството на Тролъп. Човек трябва да го поема на малки порции, за да не се задави. Като стана дума за Тенисън, чела ли си „Мод“^[2]?

— О, много отдавна.

— Има някои хубави попадения там — Едмънд тихо изрецитира: — „Грешно безгрешна, ледено точна, великолепно недействителна.“ Писано е за теб, Филипа.

— Едва ли може да мине за комплимент!

— Не беше предназначено за комплимент. Сигурно Мод е била влязла под кожата на онзи нещастник, точно както ти под моята.

— Не ставай смешен, Едмънд.

— О, по дяволите, Филипа, защо си такава, каквато си? Какво се крие под твоите прелестно правилни черти? За какво мислиш? Какво чувстваш? Щастлива ли си или нещастна, или уплашена, или какво? Все нещо трябва да има.

Тя тихо произнесе:

— Моя работа си е какво чувствам.

— И моя. Искам да те накарам да проговориш. Иска ми се да знам какво става в невъзмутимата ти глава. Имам право да знам. Наистина имам. Не исках да се влюбвам в теб. Исках да си седя мирно и да и пиша книгата. Такава хубава книга. В нея се разказва колко нещастен е светът. Страхотно лесно е да пишеш умно за това колко нещастни са другите. Всъщност превърнало се е в навик. Да, неочаквано се убедих в това. След като си прочел за живота на Бърн Джоунс.

Филипа прекъсна разсаждането. Изгледа го с недоумение:

— Какво общо има тук Бърн Джоунс?

— Много общо. Когато изчетеш всичко за прерафаелитите, разбираш какво точно представлява модата. Те са били едни невероятно сърдечни веселяци, които говорят на жаргон, смеят се, пускат шеги и всичко е било хубаво и прекрасно. Това също е мода. А всъщност те не са били нито по-щастливи, нито по-сърдечни от нас. И ние не сме по-нещастни от тях. Всичко е мода, да знаеш. След войната се впуснахме в секса. Сега изпитваме само разочарование. Той всъщност не ни носи нищо. Защо ли говоря всичко това? Ставаше въпрос за нас двамата. Само че краката ми измръзнаха и срамежливо си подвих опашката. Защото ти не искаш да ми помогнеш.

— Какво искаш да направя?

— Говори! Кажи нещо. Заради съпруга ти ли е всичко? Обожаваш го, а той е мъртъв, и ти си се затворила в себе си като мида? Така ли е? Е, хубаво, обожавала си го, а той е мъртъв. На още много момичета съпрузите им са мъртви и някои от тях са ги обичали. Разказват ми историята си в някой бар, поплакват си, щом си пийнат порядъчно, и после искат да спят с мен, за да се почувстват по-добре. Това е един от начините да го преживеят, предполагам. Ти също трябва да го преживееш, Филипа. Млада си и си твърде красива, а аз те обичам като луд. Кажи нещо, по дяволите, разкажи ми за съпруга си.

— Няма нищо особено за разказване. Запознахме се и се оженихме.

— Трябва да си била твърде млада.

— Да, прекалено млада бях.

— Значи не си била щастлива с него. Продължавай, Филипа.

— Няма какво да продължавам. Бяхме женени. И щастливи както повечето хора, предполагам. Роди се Хари. Роналд замина в чужбина и го убиха в Италия.

— Значи си имаш Хари.

— Имам си Хари.

— Хари ми харесва. Симпатично хлапе е. И той ме харесва. Разбираме се с него. Какво ще кажеш, Филипа? Ще се оженим ли? Ти можеш да си продължиш с градинарството, аз — с моята книга, а през отпуските ще зарежем работата и ще се забавляваме. Можем съвсем легално да се отделим от майка ми. Тя ще заделя малко средства, за да подпомага любимия си син. Аз живея на неин гръб, пиша булевардни романи, зле съм със зрението и много говоря. Това са най-лошите ми качества. Ще опиташ ли?

Филипа го изгледа. Видя пред себе си висок и твърде сериозен млад мъж с угрижена физиономия и големи очила. Сламенорусата му коса беше разрошена, а приятелското му отношение вдъхваше спокойствие.

— Не — отсече.

— Твърдо не?

— Твърдо не.

— Защо?

— Не знаеш нищо за мен.

— Това ли е причината?

— Не, ти не знаеш нищичко за нищо.

Той обмисляше.

— Може и така да е — призна, — но пък кой може да каже, че знае всичко? Филипа, обична моя. — Той внезапно млъкна. Отнякъде се носеше неспирен пронизителен брътвеж.

Едмънд изрецитира:

Пекс в обширния парк там горе,

когато залезът се спускаше (само че е 11.30 преди обяд)

Фил, Фил, Фил, Фил…

Викаха те и зовяха.

Името ти май не се връзва с ритъма, а? Звучи ми като Ода за автоматичната писалка. Нямаш ли друго име?

— Джоан. Хайде, върви си. Това е госпожа Лукас.

— „Джоан, Джоан, Джоан, Джоан.“ По-добре е, но не съвсем. „Щом тлъстата Джоан гърнето прекатурна“ — и това не е особено привлекателна картина на семейния живот.

— Госпожа Лукас ме…

— О, по дяволите! — извика Едмънд. — Дай ми скапаните тиквички.